Олег Михайлов
Суворов (66)

2

С изтеглянето на ерцхерцог Карл руско-австрийските сили в Швейцария се оказаха раздробени и разпръснати. Самонадеяният генерал-лейтенант Римски-Корсаков, който се отнасяше с пренебрежение към противника, разположи голямата част от своя корпус при Цюрих, пред реките Лимат и Аар. Тринадесет хиляди австрийци, непосредствено командувани от генерал Готце, държаха отбраната от Цюрихското до Валенщадското езеро. По-далеч на юг се намираха малките разпокъсани отряди на Елачич, Линкен и Ауфенберг. Френската армия бе също така разтеглена, тъй като заемаше фронта от Базел на Рейн, край реките Аар, Лимат, Албис, Линта и по-нататък до Сен Готар, но нейното положение беше значително по-изгодно. Масена имаше не само значително числено превъзходство, но бе успял и да съсредоточи големи сили на важната позиция при река Лимат, т.е. на своето ляво крило.

Приетият в Асти план на Суворов предвиждаше най-скорошно приближаване до неприятеля, настъпление към Сен Готар и удар по десния фланг и тила на французите. Тъй като не желаеше да губи време, руският фелдмаршал бе избрал най-краткия, но труден път. Според внимателно разработената диспозиция: Линкен и Готце с отделни колони се приближават един към друг и към войските на Суворов. След това съюзниците се насочват край двата бряга на Люцернското езеро до самия Люцерн, съединяват се с корпуса на Римски-Корсаков и завземат позиции по десния бряг на Райс и Аар.

Понеже никак не познаваше местността, фелдмаршалът извика при себе си в Асти офицери от австрийския генерален щаб. Те бяха девет души, начело с подполковник Веройтер, спечелил по-късно, както казва А. Петрушевски, „голяма, но тъжна известност“ в Наполеоновите войни. Лесно е да се предположи, че конкретизирането на плана принадлежи на Веройтер. Налагаше се по неволя да се довери тъкмо на този „проектантски унтеркунфт“, както го иронизираше Суворов. Сега обаче „унтеркунфтът“ имаше преимущество — познаваше сложния театър на военните действия. По тази именно причина старият фелдмаршал настоятелно молеше австрийските военачалници в Швейцария — Готце и Щраух — да посочат всички „трудности и особености на областта“. По силата на обстоятелствата опитният пълководец бе принуден по този начин да се обляга в много отношения на други.

Руските войски се движеха към Сен Готар доста бързо, целият обоз бе изпратен по околен път през Верона, Тирол и по северния бряг на Боденското езеро, а полевата артилерия се насочи по долината на Енганден и след това — към Фелдкирх. Предполагаше се, че армията ще получи двадесет и пет планински оръдия, за обслужването на които бе заповядано да се обучава прислуга. Освен раници, войниците не носеха нищо, а много от офицерите бяха взели със себе си само скатаната през рамо шинела. Войските бяха облекчени до последна възможност. Разпорежданията бяха точни, редът беше образцов. Потегляха в два след полунощ, в десет войникът получаваше при почивката каша, подкрепяше се и спеше няколко часа. В четири след пладне, когато горещината почваше да намалява, тръгваха на поход отново, вървяха шест часа и в десет вечерта намираха готовата вечеря.

При втория преход от Александрия в далечината се показаха като градоносни облаци грамадите на Алпите. Климатът постепенно се променяше, ставаше по-суров, заваля дъжд. Пътят се превърна в широка пътека. Близо до селището Таверно издигналите се до небето планини обкръжиха отвсякъде войниците.

Суворов смяташе да стигне Сен Готар на 6 септември и на 8-ми да атакува неприятелската позиция. Според уверенията на Мелас в Белинцоне руската армия трябваше да намери хиляда четиристотин и тридесет мулета, необходими за продължаването на похода през планината. Но като пристигна с ускорен марш начело на своите войски в Талерно, главнокомандуващият узна, че австрийците са го излъгали отново.

— Няма мулета, няма коне, а има Тугут и планини, и пропасти — писа той, като добавяше тъжно, — но аз не съм живописец.

Константин Павлович предложи да използуват за раниците казашките коне, но нямаше нито торби, нито подходящи седла. Суворов нервничеше, писа на Павел, че походът е безполезен и че се губи „предимството на бързината“. По това време пристигнаха няколко стотици мулета, ангажирани от австрийците само до Белинцоне. Наложи се да уговарят мулетарите да останат при армията за целия поход. След два-три дни бяха докарани още няколко стотици мулета. В тревоги и непрестанни усилия минаха пет денонощия.

С вечния си плащ и широкопола тиролска шапка, старият фелдмаршал обхождаше на казашкото си конче спрелите на лагер войници и ги ободряваше с думи.

— Ето там — сочеше той планините на север — са безбожниците французи. Ще ги бием по руски! Планините са високи! Има пропасти, има водостоци, но ние ще ги преминем и прелетим. Ние сме руси! Като се изкачваме по планината, само стрелците да се мерят по командирите на врага. Стреляй рядко, но точно! А другите бързо да се разпръскват във верига. Влезеш ли в бой — удряй, пробождай, преследвай — не давай отдих! Навсякъде е фронт! Грешно е да убиваш тези, които молят за пощада. Когото от нас убият — царство му небесно. Останем ли живи, за нас чест и слава, слава, слава!

И войниците му отговаряха с чистосърдечна преданост:

— Води ни, бащице! Води, води! Идем! Ура!

Огън-Огнев и другите ветерани забелязваха, че Суворов е зает с тежки мисли, даже лицето му се е променило.

— Какво става с нашия баща — говореха те помежду си, — да не е болен? За какво сме ние без него? Или французите пред нас са много? И той мисли, че няма да се справим с тях? Но я ни дай сто хиляди от сините кафтани, и ние ще ги подредим всичките или всички до един ще паднем! Така ли е, братя?

— Така! Наистина така! — отговаряха на старците младите войници. — Готови сме не само сините, но и белите кафтани, императорските славно да унищожим, ако и с тях се наложи!

Сред офицерите се водеха друг вид разговори. Тъй като по-точно отгатваха грижите на своя фелдмаршал, те казваха:

— Александър Василиевич е до краен предел оскърбен от унтеркунфта и е измъчен от австрийските интриги. Вместо да вървим и да бием французите, ние стоим напразно и всичко това е поради Тугут.

Това име „се носеше сред войските като божие наказание — чума“. Русите открито говореха за измяна на австрийците и боготворяха Суворов.

Чак на 10 септември двадесетхилядната руска армия потегли на път. На казашко конче до Суворов се тътреше шестдесет и пет годишният стопанин на къщата, в която пълководецът бе отседнал в Таверно — Антонио Гама. Впечатлението, което руският фелдмаршал бе направил на стария италианец, беше такова, че той бе забравил своите години, семейството и домашните си работи и бе пожелал да последва Суворов в Алпите. По-нататък той служеше за водач на войските и неведнъж биваше полезен.

На 12 септември, в селището Дацио, към колоната на Дерфелден се присъедини бригадата на австрийския полковник Щраух. Оттук до Айорло, заето от предните френски постове на дивизията на Лекурб, оставаха само десет версти. Сен Готар посрещна пришълците тъжно в завеса от септемврийски дъжд. Тесният път водеше през долина, притисната от нащърбени скалисти стени, а след това се губеше във висините. Бригадата на Гюден, която отбраняваше превала, наброяваше всичко на всичко три и половина хиляди човека, но местността удвояваше, ако не утрояваше неговите сили.

Тъй като разбираше цялата трудност и рискованост на атаката на Сен Готар, фелдмаршалът бе изпратил своевременно в обход шестхилядния корпус на Розенберг. И все пак Суворов реши да не го чака, защото той можеше да бъде задържан по пътя от други отряди на Лекурб, и да настъпи в три колони. В мрачното и мъгливо утро на 13 септември войската се придвижи от Дацио и съгласно диспозицията се раздели в различни посоки. Авангардът на Багратион пое надясно и почна да се изкачва по отвесната стръмнина под унищожителния огън на французите. Едновременно с това лявата съюзна колона съумя да обходи неприятелския фланг.

Французите се изкачиха по-високо и заеха нова позиция. Те бяха добре запознати с тези стигнали до небето грамади и се чувствуваха сред тях като у дома си. Атакува ги средната колона — дивизията на Фьорстер, подкрепена от Повало-Швейковски. Неприятелят отстъпваше бавно, докато не стигна най-сетне самия връх на планината.

По това време в помощ на Гюден пристигна част от френската бригада на Луазон, пък и самата позиция стана още по-малко уязвима за атака по фронта. Русите храбро се хвърлиха на щурм, но стрелците ги биеха иззад канарите и камъните едва ли не по избор, и атаката се задъха. Одушевени от присъствието на Суворов, войските се хвърлиха втори път, но пак неуспешно. Багратион все не пристигаше, нямаше известия и от Розенберг. Денят вече клонеше към свечеряване, малко оставаше до нощния мрак. Французите се отбраняваха с необикновена упоритост. Но още по-голямо упорство притежаваше Суворов. Той заповяда да започнат трета атака. Войските напреднаха към височината, а веднага след това на снежния връх против неприятелското ляво крило се показаха войниците на Багратион.

Русите се катереха по отвесни канари и камънаци и с огромни усилия се изкачваха все по-високо и по-високо. Върхът на планината бе покрит с облаци и в гъстата мъгла хората си помагаха един на друг, присядаха, подпираха се на щиковете; някои от тях бяха привързали към краката си шипове за изкачване на стълбове — котки. Така авангардът се изкачи по стръмния склон направо на главния алпийски хребет и се насочи към селището Хоспис на седловината на превала, зад гърба на французите. К. Клаузевиц нарече този преход „най-изумителния подвиг през целия поход на Суворов“.

Французите не очакваха появата на Багратион, изоставиха позицията и почнаха бързо да отстъпват. Работата беше свършена, но на висока цена; към хиляда и двеста руси бяха излезли от строя. В Хоспис, дето имаше капуцински манастир, Суворов бе посрещнат от побелелия стар игумен и братята. При бурно време и зимни виелици монасите издирваха и спасяваха заблудилите се по стръмните и опасните пътеки на Сен Готар. Той покани престарелия, изнемогващ руски командир в килията да отдъхне и да се подкрепи.

Войните утолиха своя глад с картофи, грах и някаква риба. Суворов беше весел, любезен, хвалеше обителта за подвизите, като говореше с игумена ту на немски, ту на френски, ту на италиански. На свой ред приорът съобщи, че според манастирските летописи руси били идвали на Сен Готар преди близо столетие и половина.

— И тъй! — възкликна фелдмаршалът. — Ние вървим по следите на отдавна умрелите наши прадеди!

Войниците си починаха и започнаха спускането от планината. В помощ на Гюден пристигна командирът на дивизията Лекурб с подкрепления. Той настъпи срещу Суворов, но получи съобщение, че в неговия тил се групират руси. Беше пристигнала дългоочакваната колона на Розенберг.

На 10, 11 и 12 септември отрядът на Розенберг, чийто авангард командуваше Милорадович, бе минавал по тесни пътечки, беше се изкачвал на най-големи височини или се бе спускал в пропасти. Често се бе налагало да минава по брод, дълбоки до пояс реки. През всичките тези дни се бе изливал пороен дъжд, нощите бяха тъмни и студени, духаше силен северен вятър. Преходите бяха безкрайни, от ранни зори до дълбок мрак, войниците вървяха в ускорен марш и по планинските склонове някои от тях се бяха подхлъзвали, търкаляли надолу и загивали в пропастите. На 12-ти по светло войските пристигнаха в селището Тавеч. Тук планините малко се отдръпваха, пътят ставаше по-добър. В раниците на войниците оставаха сухари за три дни.

Фьодор Василиевич Харламов, произведен за италианския поход генерал-майор, избра от своя полк сто и осемдесет души, които добре познаваше, изведе ги на триста крачки пред линията на корпуса и ги разположи за нощуване, като заповяда да бъдат готови за бой. Той поговори с войниците и им нареди по-яко да привържат с ремък щиковете към пушките. На разсъмване дъждът престана и корпусът потегли напред. След малобройните конни казаци побърза авангардът, а след него останалите полкове. Така русите вървяха около шест версти до планината Криспалт.

Предните френски постове отстъпиха на билото. Милорадович пое вляво, полкът на Мансуров — вдясно, а Харламов нападна центъра със своите азовци. Неприятелят се помъчи да се задържи в своите землянки. Щиковата атака го накара да се спусне към езерото Обералп и да заеме нова позиция.

Когато се изкачиха на възвишението, русите видяха гъста верига стрелци, настанили се зад големи канари. Генерал-майор Харламов препусна на черкезко конче, начело на доброволци и егери. Французите ги обсипаха с куршуми и картеч.

Харламов не даваше на неприятеля нито минута отдих и най-сетне французите трепнаха и избягаха в долината към селището Урзерн.

Почна вече да се свечерява, планините взеха да димят, а мъглата покри долината. Изпратеният за наблюдение бригад-майор доложи на генерал Ребиндер, че неприятелят се е строил в колони пред Урзерн и се е приготвил за бой. Ребиндер заповяда по възможност тихо да се спуснат от планината. В подножието русите се строиха в бойна линия, без да бъдат забелязани от неприятеля. Те дадоха по заповед пушечен залп и с вик „ура!“ се хвърлиха с щик. Изненаданите французи бяха обърнати в бягство.

Фьодор Василиевич Харламов неуморно преследваше врага заедно с доброволците, въпреки своите две рани. Третото раняване — с картеч в рамото — го свали от коня на земята. Войниците се спряха и го обиколиха.

— Деца! — казваше им той. — Вървете напред, а при мен оставете двама души. Чувате ли, деца! За бога, напред! Мушкай, гони, бий! Аз вече не съм слуга на царя. Поздравете всички от мен. Дълго служих с вас, не ме споменавайте с лошо…

С наближаването на нощта войниците пренесоха ранения генерал в селището, в дома на тамошния свещеник. След направената от лекаря превръзка старецът се унесе в сън. Два часа преди разсъмване той се събуди и като видя тридесетина свои любимци, каза:

— Е, деца, прощавайте! Вие вървете напред, а аз няма да мога с вас. Жалко! Но няма какво да се прави — и се обля в сълзи. — Бийте врага! Ох, ох! Трябва да предам поздрав до моя баща… но няма по кого — после огледа всички и се обърна към Старков: — Ето ти си моя възпитаник! Кажи на приятеля Максим Ребиндер да предаде на нашия баща моя сърдечен поклон! Чуваш ли, направи това и аз те благославям — той свали кръста от шията си, а после подаде часовника. — Ето, за да ме помниш вечно. Бъди честен, моли се на бога, служи усърдно на царя и отечеството! Не си позволявай да бъдеш страхливец!…

Розенберг направи голяма грешка, като се забави с настъплението към Урзерн. Той зае позиции на височините, дочу изстрелите от Сен Готар, но си помисли, че противникът е далече и поради това е рано да го атакува. При това незабавният щурм към Урзерн би отрязал френските войски на Сен Готар и в селото Хоспитал и би ги обрекъл на унищожение и пленяване. Но и така двата руски отряда бяха постигнали много. Розенберг и Дерфелден заплашваха от две страни дивизията на Лекурб и я поставяха пред тежък избор.

Този даровит и храбър генерал, истински представител на военната школа на революционна Франция, взе смело решение. Той би могъл спокойно да се изтегли през полегатия превал на запад, в долината на Валис. Но тогава за Суворов се откриваше свободен път към Люцернското езеро, където имаше френска флотилия. Лекурб постъпи по суворовски. Като даде два предупредителни залпа по руския лагер, той захвърли след това цялата си артилерия в реката и по мрак поведе войската през дивия планински хребет Бетцберг, в обход на Урзерн, където се намираше Розенберг. Цяла нощ французите се катериха по височините, минаха хребета и като се спуснаха сутринта, отново препречиха пътя на руската армия.

Войниците на Дерфелден едва се държеха на крака и се бяха разположили за нощуване край селото Хоспитал. Беше студено и влажно, хората мръзнеха даже при разпалените огньове. На четири версти разстояние нощният мрак се разкъсваше от светлините на друг бивак — там беше Розенберг, но всеки един от тях смяташе другия за неприятелски. Преди полунощ Суворов изпрати съобщение на Готце и Римски-Корсаков, че Сен Готар е превзет, че войските са стигнали в Хоспитал и на утрешния ден ще продължат настъплението, така че той се надява, както бе предвидено и в диспозицията, привечер да се добере до Алтдорф.

Пред русите обаче стоеше препятствие още по-страшно от тежкото изкачване на височината Сен Готар — Урнерлох и Дяволският мост, две теснини, които едва ли имаха някъде равни на себе си.