Олег Михайлов
Суворов (60)

3

Успехите на Суворов бяха облекчили действията на австрийците в Швейцария. При огромно превъзходство в силите ерцхерцог Карл дълго се бе бавил, като се бе оправдавал с влажното време и липсата на разпореждания от Хофкригсрата. След това неговата армия бе внимателно настъпила навътре в страната и бе обхванала от двете страни Боденското езеро. Окуражен от нерешителността на австрийците, генерал Масена ги бе нападнал сам на 14 май, тъй като бързаше да попречи на съединяването между групировките на ерцхерцога и Готце. Водени от младите генерали — бъдещите знаменитости Ней, Удино, Султ, — френските войски се нахвърлили върху предните части на ерцхерцога и бяха заловили две хиляди пленници.

Везните на успеха дълго се колебаеха, но все пак Карл успя да се съедини с Готце. Масена бавно отстъпваше, австрийците също така бавно навлизаха в Швейцария и на 24 май при Цюрих се състоя ново решително сражение. Ерцхерцогът влезе в Цюрих и изпадна в предишното бездействие.

С навлизането на австрийците в Швейцария, под командуването на Суворов мина Тиролската армия на генерал Белгард. Едновременно с движението на главните сили на юг към Апенините, фелдмаршалът смяташе да завземе на север важните планински проходи на Алпите — Сен Готар, Симплон и Сен Бернар. Белгард получи заповед да подкрепи с част от своите войски генерал Гадик за готвещата се атака на Сен Готар.

На 18 май проходът беше вече в ръцете на съюзниците. Против навика си австрийските войски нападнаха французите с хладно оръжие и ги накараха бързо да отстъпят, като им нанесоха особено тежки загуби в тесното дефиле Дяволския мост. Суворов изказа своето голямо задоволство на Гадик и се обърна към цялата армия с призива — във „всички атаки да постъпват точно така, а именно: без да се занимават дълго с престрелки, с щик в ръка да се нахвърлят върху врага и с конницата да се врязват в редиците му“. Но неговата похвала за Гадик се оказа преждевременна.

Дейният, предприемчив и решителен френски генерал Лекурб изтласка австрийците към Дяволския мост и се хвърли начело на своите гренадири в решаваща атака. От дефилето се измъкна само един батальон на съюзниците, като успя да вдигне във въздуха след себе си тесния мост. Когато получи известие за тази несполука, Гадик съвсем загуби самообладание. При това в неговия тил се появи силна френска дивизия.

Спасението дойде съвсем неочаквано. Внезапно французите почнаха да отстъпват: те сами се бояха да не бъдат отрязани след действията на армията на Карл. Суворов подтикваше по всякакъв начин Гадик да преследва неприятеля, молеше ерцхерцога да придвижи левия фланг на своята армия за съединяване с Гадик, но нито едно негово пожелание не бе изпълнено.

Бездействието на австрийците се дължеше на политически съображения. Ерцхерцог Карл многократно заявяваше, че не може да настъпва, докато не пристигнат в Швейцария и на Рейн руските корпуси на Римски-Корсаков и Ребиндер. С нетърпение ги очакваше и виенският двор. „Секретното безумие“ (според думите на Козма Прутков) на Хофкригсрата се състоеше в това, че искаше с чужда сила да разоръжи баварската войска и завладее самата Бавария. Руският император едва не се хвана на тази уловка. Павел I бе възмутен от конфискуването в Бавария на именията на Малтийския орден и само бързината, с която баварският курфюрст обеща да поправи своята грешка, спря императора.

Имаше и други причини, поради които Тугут предлагаше на Павел да съсредоточи всички пристигащи от Русия войски в Швейцария. Първоначално корпусът на Ребиндер (преди това на Герман) бе определен за помощ на неаполитанския крал Фердинанд. Но успоредно с успехите на Суворов растеше и алчността на виенския двор. Окупираната почти изключително от австрийците Италия можеше по този начин да остане в пълно разпореждане на Франц и Хофкригсрата. Под влияние на променящите се обстоятелства Тугут няколко пъти прави нови предложения относно руските спомагателни войски, докато най-сетне Павел не загуби търпение и окончателно нареди Римски-Корсаков да тръгне за Швейцария, а Ребиндер — за Северна Италия. От този момент отношенията между двата двора станаха видимо по-хладни.

Павел I бе започнал войната с републиканска Франция единствено в името на една абстрактна идея, увлечен по своите реакционни проекти. Австрия на Франц и Тугут се биеше за нови териториални придобивки. Като се знаеше избухливият и невъздържан характер на руския император, не беше трудно още тогава да се предвиди неизбежното разпадане на коалицията. Павел I възложи на Суворов да влезе в пряка връзка с неаполитанския крал Фердинанд. По това време в Южна Италия се водеше кръвопролитна война. Упълномощеният от Фердинанд кардинал Руфо бе пристигнал от остров Сицилия, възглавил тълпи въстаници, и бе започнал да завзема една област след друга.

Неизбежното поражение на французите и техните привърженици в Южна Италия бе вече последица от откритата грабителска политика на Директорията. Изпратеният от нея комисар бе обявил, че не само кралското имущество, собствеността на манастирите, Малтийския орден, на езуитите, на банките, но даже и старините в Помпей и Херкулан принадлежат на Франция. Контрибуцията бе увеличена чрез нови данъци и налози, вземани от населението. Предишните злоупотреби на кралското правителство на Фердинанд скоро бяха забравени при новите бедствия и несправедливости.

Командирът на френските войски в Южна Италия, тридесет и четири годишният Жак-Стефан Макдоналд, бъдещият Тарентски херцог и пер на Франция, получил маршалския жезъл от ръцете на Наполеон за блестящата атака в битката при Ваграм през 1809 година, имаше решителен характер, беше безкористен и жадуваше за слава. Да премине в Северна Италия и да се съедини с Моро стана негова главна цел.

След тежък път, при непрекъснати сблъсквания с въстаниците, Макдоналд, който бе подсилил своята армия чрез присъединяването на гарнизоните, стигна на 14 май 1799 година при Флоренция. Той не можеше да проведе своята тридесет и шест хилядна армия по тесния крайбрежен път, почти пътека, направо до Генуа. Френските пълководци изработиха план за съединяване северно от Апенинските планини, близо до Тортона. Макдоналд трябваше да започне дълъг обиколен поход през Пиаченца на 20 май, а Моро — едва на 6 юни. Над съюзната армия надвисна сериозна заплаха. Макар Суворов да имаше почти два пъти повече сили от французите, две трети от неговата армия оставаха по волята на Хофкригсрата разпръснати по цялото протежение на Северна Италия.

Ние оставихме руския пълководец, когато той беше в Торино и възнамеряваше да изгони Моро от Генуезката ривиера. Едновременно с това Суворов се бе погрижил за осигуряването на тила — бе заповядал да приведат в отбранително положение и да снабдят със запаси крепостите Пицигетоне, Павиа, Валенца, най-сетне цитаделата на Пиаченца. Сякаш предугадил бъдещите събития, той бе заповядал в Пиаченца да издигнат допълнителни укрепления и да съберат тримесечен продоволствен запас за двадесет хиляди души.

Самият фелдмаршал с главната армия стоеше в Торино и изчакваше да бъдат разкрити по-ясно намеренията на противника. Накъдето и да намислеше да се обърне сега неприятелят — към Торино или Александрия, — Суворов можеше в два-три прехода да събере на необходимото място около тридесетхилядна войска. Той твърде бързо се убеди, че настъпателните действия на французите няма да бъдат насочени към Пиемонт.

В шест часа след полунощ на 30 май Суворов излезе от Торино и като остави зад себе си за две и половина денонощия деветдесет версти, стигна на 1 юни през деня в Александрия.

Сред многобройните негови разпореждания преди заминаването от Торино Багратион получи предписание относно обучаването на австрийските войски: „К(няз) Пьотр Иванович! Войските на граф Белгард ще дойдат от Тирол при Александрия необучени, неподготвени да действуват с щик и сабя. Ваше сиятелство, когато пристигнете в Асти, срещнете се с мен и заминете незабавно в Александрия, за да откриете тайнството за унищожаване на неприятеля с хладно оръжие на Белгардовите войски и да ги подготвите внимателно за тази победоносна атака. За обучаването на всички части са достатъчни две-три упражнения и ако има време, те ще могат вече сами да се обучават, а от отстъпление ги отучете.“

През това време тридесет и шест хилядната армия на Макдоналд се спусна от планината и на 1 юни излезе в равнините на Северна Италия — надясно се намираха дивизиите на Монришар и Руск, в центъра — на Оливие и Ватрен, и наляво — полските легионери на Домбровски. В десет сутринта Оливие атакува при Модена отряда на Хохенцолерн, който прикриваше обсадната армия на Край, залови към хиляда и шестстотин пленници и го отхвърли оттатък река По.

Този удар смути австрийските генерали: струваше им се, че французите получават възможност да разбият по части разпръснатата армия на съюзниците и да си върнат обратно всички завоевания в Северна Италия. Според Суворов, настъплението на французите му предлагаше нови лаври. Боят при Модена окончателно изясни обстановката. „Французите се роят почти от всички страни като пчели по посока на Мантуа…“ — писа той на 2 юни на Розенберг, като го подтикваше да се присъедини и той към главните сили. Руският фелдмаршал решил, като прикрие своя десен фланг от възможно нападение на Моро, бързо да пресрещне по-опасния враг — Макдоналд, да го разбие преди идването на Моро, а след това вече да атакува другата френска армия.

Всички разпореждания на Суворов бяха пропити с енергия, целеустременост и безгранична вяра в победата. За Торино, за генерал Кейм лети писмо: „Любезни генерале! Отивам към Пиаченца да разбия Макдоналд. Побързайте с обсадните работи против торинската крепост, за да не изпея аз преди вас: Те Deum^[1].“ На войските се дава заповед, близка по дух на „Науката да се побеждава“:

„1. Неприятелят да се напада с хладно оръжие, щикове, саби и пики. Артилерията стреля по неприятеля по своя преценка, поради което тя не се разпределя по линии. Кавалерията и казаците да се стараят да се вмъкнат във фланговете на неприятеля.

2. В атаката да няма задържане. Когато неприятелят е прободен, посечен, веднага да се преследва и да не му се дава време нито да се събира, нито да се строява. Ако започне да се предава, да бъде щаден; само да се заповядва да хвърля оръжието… Неприятелят да се преследва ден и нощ дотогава, докато бъде унищожен.

3. Казаните и другият лек обоз да не бъде на голямо разстояние при приближаването към неприятеля, та след разбиването му да може да се вари каша, а впрочем победителите трябва да бъдат задоволени с взетия в раниците хляб и в манерките водка. Кавалерията трябва да се грижи сама за фуража.“

Още преди да влязат в боя, войниците са назовани „победители“ — в това е целият Суворов! Забележителна е неговата грижа за армията. Не напразно Разумовски пише от Виена на Павел I: „Всички войници на света завиждат на подчинените на Суворов.“

На 4 юни двадесет и шест хилядната съюзна армия пристъпва към изпълнение на безпримерния в историята форсиран поход, завършил с тридневното сражение на бреговете на Тидоне и Требиа.

В две колони — лявата австрийци под командуването на Мелас, дясната руси, начело с Розенберг — войските вървяха, без да спират цяла нощ, при което преодоляха две рекички: Бормида и Скривиа. Непривикналите на подобни преходи австрийски генерали и офицери роптаеха, но когато руската колона започна да изпреварва австрийците при селището Кастелнуово ди Скривиа, те сами се увлякоха в похода. Суворов разбираше необходимостта от внезапна поява пред Макдоналд и незабавно нахвърляне върху него с всички сили и поради това остави армията да отдъхне само три часа. Заедно с придвижването на войските по посока на Пиаченца фелдмаршалът започна да получава тревожни известия за завързалото се там сражение.

В течение на целия 5 юни шестхилядният отряд на От бе оказвал упорита съпротива на френската дивизия на Виктор, но обкръжен откъм дясното крило от легионерите на Домбровски, бе принуден да се оттегли с големи загуби от Пиаченца към запад, към селището Сан Джиовани. Командуващият незабавно му изпрати на помощ трихиляден корпус начело с Мелас, чиито уморени войници, изминали за тридесет и шест часа осемдесет версти от Александрия до река Тидоне, в движение влязоха в боя. Но Макдоналд, възползуван от огромното превъзходство в силите, се готвеше да срази малочисления си враг.

Рано сутринта на 6 юни след Мелас потегли главната армия. Войниците вече не ходеха, а тичаха. Юнското италианско слънце се беше издигнало високо. От горещина хората губеха сили, падаха от изнемога. Колоната се разтегли. Суворов минаваше покрай нея и я ободряваше:

— Напред, напред! Като сняг на главата! Главата опашката не чака!

За да направи за войниците по-поносим трудния път, той заповяда да напишат с руски букви дванадесет френски думи: „Предайте се“, „Хвърлете оръжието“ и пр. Щом само уморените почваха да изостават от първите, унтерофицерите четяха тези думи. Войниците ги догонваха, забравили умората, за да не се покажат пред Суворов „незнайковци“.

Когато стигнаха до селището Страделла, на осем версти от Сан Джиовани, войниците взеха да се разполагат на почивка, но молбите на От и Мелас за бърза помощ накараха Суворов отново да ги вдигне на път. Самият фелдмаршал остави авангарда на Константин Павлович, взе четири казашки полка и заедно с Багратион побърза към мястото на сражението.

Вече няколко часа От и Мелас водеха ожесточен бой. Макдоналд, уверен, че пред него е целият авангард на Суворов, се нахвърли на австрийците, като се стремеше да свърши с тях до пристигането на главните сили. Французите преминаха в брод съвсем намалялата през това горещо лято Требиа и после Тидоне. В осем часа сутринта на 6 юни бригадата на Салм и дивизията на Виктор атакуваха лявото крило на австрийците, дивизията на Рюск — центъра на тяхната позиция, а легионерите на Домбровски — дясното крило. Против деветхилядната групировка Макдоналд хвърли в боя всички налични сили — деветнадесет от тридесет и шестте хиляди войници, без да остави под ръка резерв. Той не очакваше никаква помощ за съюзниците.

Поляците обхванаха десния фланг на австрийците и завзеха тяхната осеморъдейна батарея. Надвисна опасност от обкръжаване на цялата групировка. В тази критична минута в тила се показа гъст облак прах: това беше фелдмаршалът с четири казашки полка.

Той препусна на хълма и с бърз поглед обхвана оттам полесражението. Казаците на Греков и Поздеев обходиха светкавично отдясно Домбровски и се хвърлиха върху изненаданата полска пехота; генерал-майор Горчаков налетя вляво върху французите с казаците на Молчанов и Семерников; драгуните на Левенер и Карачай атакуваха легионерите на Домбровски по фронта.

Войниците на Макдоналд виждаха за първи път руските донци. Объркването беше мигновено, но достатъчно, за да се получи в битката незабавен обрат.

Към четири след пладне на пътя се появи руският авангард. В изпълнение на заповедта на Суворов, Константин Павлович бе бързал колкото може. Разредените полкове се строяваха срещу неприятелските флангове. Главнокомандуващият отдели два батальона за подсилване на Горчаков, заповяда на генерал От да настъпи в центъра покрай главния път, а останалите сили изпрати на своето дясно крило против Домбровски.

Командуващият това крило Багратион полугласно помоли да побързат с настъплението: поради изоставането в ротите нямаше и по четиридесет човека. Суворов го извика с глава и се наведе към ухото му:

— А при Макдоналд няма и по двадесет… Атакувай с божия помощ.

Тридесет и шест часа след преминаването на рекичката Бормида богатирите се появиха на седемдесет версти от переправата и вместо почивка, дружно, с музика, барабани и руски песни се хвърлиха върху сините колони на французите. Суворов обикаляше целия фронт и непрекъснато повтаряше:

— Напред, напред! Муши! Сечи!

Той видя как под най-силен огън съюзните войски минават през многобройните ровове и канавки и почти безспирно вървят все по-нататък. Скоро зад тила им остана селото Сермет. Особено успешно действуваше дясното им крило против легионерите на Домбровски. Докато пехотата на Багратион натискаше върху тях по фронта, казаците на Греков и Поздеев многократно се хвърляха във фланг и тил и се промъкваха в каретата. Бяха вече разпръснати няколко полски батальона, а веднага след тях и френска полубригада. Очевидци заявяваха, че никога преди това казаците не били отблъсквали така блестящо пехота. Колко необходим беше сега резерв на Макдоналд!

Левият фланг на французите бе вече отстъпил зад реката Тидоне, но Виктор и Салм на десния още се вкопчваха упорито за всеки аршин земя. Когато възникна опасност от обкръжаване, Виктор започна да отстъпва. Но в този миг казаците и австрийските драгуни, отблъснали Домбровски отвъд Тидоне, се понесоха вляво, през главния път, и атакуваха дивизията на Виктор от фланга.

Измъчените от бързия преход през знойния ден и няколкото часа бой кавалеристи се спираха на всяка крачка поради канавките и оградите. Понякога цели ескадрони слизаха от конете и ги водеха за поводите или ги измъкваха от канавките. Френската пехота успя да се построи в каре при селото Боско, но не издържа удара на конницата. Виктор едва събра дивизията вече зад река Тидоне.

Армията на Макдоналд загуби в тази нещастна за себе си битка към хиляда убити и към хиляда и двеста пленени.

Вечерта, когато боят завършваше, почнаха да прииждат основните сили на съюзниците. Но войниците бяха толкова изтощени, че не можеше да става и дума за някакво преследване на неприятеля. Фелдмаршалът замина да нощува в Сан Джиовани, където в късните часове написа заповед до войските:

„До река Требиа остават миля и половина. Лесно ще се премине…

На половин миля от неприятеля или по-малко се строяват. Бойният ред да се състои от много колони.

Ако въпреки очакването неприятелят ни пресрещне, веднага да се строят във верига, без объркване, но и без педантизъм и излишна точност.

Ако пък неприятелят се оттегли, веднага го преследват кавалерията и казаците, поддържани от пехотата, която тогава вече не може да върви във верига, но в колони, без да губи и най-малко време…

Кавалерията ще атакува в две линии в шахматен ред: интервал от ескадрон, за да може в случай че първата линия, докато сече, се разпръсне, втората — да препусне през интервалите.

Да не се употребява командата «стой», това не е учение, а сражение.

Атака «сечи», «пробождай», «ура», «барабани», «музика».“

Суворов се постара да предвиди всички изненади. При селището Парпанезе сапьорите построиха мост през пълноводната река По уж за пристигането на подкрепления откъм Мантуа от Край. Тази мярка имаше друга цел: в случай на несполука можеше да се премине на левия бряг. „Генерал Напред“ предвиждаше, че в случай на поражение ще бъде вече късно да се отстъпва по десния бряг на По. Тогава преследваната в тил от Макдоналд съюзна армия би била посрещната от идващата от Генуезката ривиера армия на Моро и би се оказала между два огъня.

Като състави плана за атаката на 7 юни, Суворов отложи, поради страшната умора на войските, настъплението от седем за десет сутринта. Главния удар трябваше да нанесе десният фланг на съюзниците, който се състоеше от руски войски; също тук фелдмаршалът заповяда на Мелас да изпрати дивизията на Фрьолих. На тесния фронт от три километра Суворов съсредоточи петнадесет хиляди войници, като възнамеряваше да изтласка армията на Макдоналд към северозапад, да я притисне към река По и да я унищожи. Мелас трябваше да проведе спомагателна атака на лявото крило на съюзниците. За да въодушеви австрийците, фелдмаршалът заповяда на 7 юни да използуват за парола и лозунги думите „Терезия“ и „Колин“. Той си спомняше, че на същия този ден през 1757 година австрийците бяха победили Фридрих II при Колин.

Между това Макдоналд, който с изненада бе видял пред себе си главните сили на съюзниците, бе решил да изчака приближаването на дивизиите на Оливие и Монришар и да започне настъплението чак на 8 юни. Той твърдо се надяваше също така на Моро, който още на 6-ти трябваше да излезе при Тортона, а след това да се появи в тил на руско-австрийската армия. Протакането на Макдоналд беше безспорно негова грешка и се обяснява може би с недостатъчен опит. С това инициативата незабавно минаваше към Суворов, който не се канеше да изчаква.

Битката пламна на територията между реките Тидоне и Требиа, там, дето преди много години Анибал бе разбил римляните. Към два часа след пладне намиращият се в авангарда на Багратион фелдмаршал спря войниците, за да им даде възможност малко да се съвземат. Точно в два той разпрати заповед за започване на атаката и лично поведе авангарда вдясно. Руската пехота нанесе стремителен удар върху дивизията на Домбровски по фронта, а казаците на Греков и Поздеев отново обходиха поляците във фланг. Легионерите се сражаваха с особено ожесточение, тъй като знаеха, че пред тях е Суворов, но не издържаха щиковата атака, отстъпиха зад Требиа, изоставяйки две оръдия, знамето и шестстотин пленници.

Генерал Виктор, комуто раненият при Модена Макдоналд бе възложил командуването на всички войски, побърза да помогне на Домбровски със своята дивизия и част от дивизията на Руск. Той даже възнамеряваше да откъсне авангарда на Багратион от другите войски, но пристигна дивизията на Повало-Швейковски. Сам шестдесетгодишният Розенберг поведе войниците на щик против неприятелската колона, която вече обхождаше руският авангард отдясно, разпръсна французите по височините и се върна при Багратион.

Колоната на Фьорстер успешно атакува французите в центъра: казаците на Молчанов изтласкаха вражеската кавалерия, а австрийската пехота завзе селото Гриняно. През това време в района на Требиа пристигнаха двете нови френски дивизии — на Оливие и Монришар, — които очакваше Макдоналд. Неговата армия сега ставаше един и половина пъти по-силна от съюзната, тъй като се увеличаваше с единадесет хиляди и шестстотин души. Със своята дивизия Монришар подсили центъра и боят се разгоря с нова сила.

Суворов се появяваше на различни места на сражението и ободряваше своите юнаци. Фукс, който се бе разположил в тила на безопасно възвишение, разсъждаваше за великия пълководец със стария Дерфелден:

— Гледайте! — възкликна той. — Достатъчно е неговото присъствие, за да се възстанови веднага редът!

Дерфелден се усмихна:

— За вас това е ново, а аз съм се нагледал през тези тридесет и пет години, откак служа с тоя непонятен чудак. Това е някакъв свещен талисман, който трябва само да се развежда и показва, за да се печелят победи! Няколко пъти през живота ми Суворов ме е мъмрил. Понякога неговата диспозиция ми е изглеждала безсмислена. Но последиците винаги са показвали противното.

Левият фланг на французите беше вече напълно разбит от войските на Багратион и Повало-Швейковски. Отстъпилите части на Виктор и Руск едва се задържаха на другия бряг на Требиа. Но въпреки диспозицията, Мелас бе нарушил заповедта на Суворов и бе оставил при себе си резервната дивизия на Фръолих, предназначена за нанасяне на окончателния удар. Австрийският генерал спечели на своя фланг тактическо превъзходство, залови седемстотин пленници, но едновременно с това разстрои целия план на Суворов и даже създаде заплаха за слабия център на съюзната армия. Мъжеството и твърдостта на богатирите заместиха числения недостиг. Това обаче струваше на русите много жертви.

След продължителния бой французите бяха най-сетне отхвърлени по целия фронт отвъд Требиа.

Фелдмаршалът отиде да нощува в селска къщица. Той не направи никакви промени в диспозицията, отново заповяда на Мелас да изпрати дивизията на Фрьолих при средната колона и да прибави към нея десет ескадрона кавалерия. „Странно, с каква снизходителност се отнася Суворов към неподчинението на Мелас — забелязва А. Петрушевски, — като при това именно заради него може би предстоеше нов бой сутринта.“

Понеже беше по-силен от съюзниците, Макдоналд реши да започне на другия ден контранастъпление. Според неговите сметки всеки момент трябваше да се появи Моро, а освен това от Апенините се спускаше самостоятелната дивизия на генерал Лапоип (три хиляди и триста души), която излизаше във фланга на съюзниците. Макдоналд бе до такава степен сигурен в победата, че не намери за нужно да остави резерв.

„На 8 юни — пише Суворов — стана третата битка… по-кървава от предишните.“ Гъстите сини колони на французите започнаха да преминават рекичката на много места. Легионерите на Домбровски вече се движеха по височините, в обход на дясното крило на съюзниците. Фелдмаршалът веднага премести против тях авангарда на Багратион. За кой ли път руската пехота ги атакува с щикове, а казаците ги удариха от фланговете. Легионерите едва се спасиха зад Требиа и вече не участвуваха в сражението, разстроени от няколкото поражения наред.

Най-тежко отвсякъде беше при дивизията на Повало-Швейковски. Когато авангардът на Багратион се отдели надясно и нападна поляците, образува се междина от цяла верста до другите войски. От това майсторски се възползуваха Виктор и Руск, които стовариха върху дивизията на Повало-Швейковски флангови и фронтални атаки. Тук французите имаха тройно превъзходство и отблъснаха руските батальони до селцето Казалиджо, изходна линия преди битката на 7 юни. Гренадирският полк с името на Розенберг бе обкръжен: като обърнаха третата верига назад, русите се отбраняваха с огън отпред и откъм тила. Изтощени от неравния бой и горещината, те едва можеха да се държат. Авангардът на Багратион, който се върна в помощ на дивизията, бе изчерпал всичките си налични резерви. Пушките стреляха лошо, тъй като затворите и барутниците бяха замърсени от нагар. Командуващият десния фланг на съюзниците Розенберг почна да мисли за отстъпление и поради това отиде при Суворов.

Фелдмаршалът, който бе прекарал целия ден на коня, се бе уморил, бе съблякъл китела и бе приседнал да си почине, облегнат с гръб на един огромен камък. Като изслуша Розенберг, той с непоколебима убеденост каза:

— Ваше превъзходителство! Андрей Григориевич!… Вдигнете този камък. — Розенберг мълчеше. — Не можете ли? А? Е, също така не могат да отстъпят русите! Вървете, за бога, вървете. Дръжте се здраво! Бийте! Преследвайте! Ние сме руси! Не сме „унтеркунфт“.

Розенберг замина. Но веднага долетя австрийски офицер, изпратен от Мелас, да разбере къде ще се отстъпва в случай на неуспех.

— В Пиаченца! — последва бърз отговор. — Кажете му с всички сили да атакува в колони средата! Бързо, направо да беше бил! — и като се обърна към приближилия се Багратион, запита: — Какво има, Пьотр? Как е?

— Лошо, ваше сиятелство. Останахме без сили. Последния резерв от моите гренадири хвърлих в боя. Пушките стрелят лошо. Неприятелят е силен…

Суворов го прекъсна:

— За бога, княз Пьотр, това не е хубаво!… Коня!

Той заповяда на полк казаци и батальон егери, току-що спрели на почивка, да тръгнат след него. Хората, които от умора едва си поемаха дъх, се оживиха. Фелдмаршалът заповяда барабаните да бият сбор и войниците дружно се хвърлиха напред.

През това време свежа колона французи премина Требиа и проби руския фронт. Суворов полетя към отстъпващите:

— Привличайте!… По-бързо ги подмамвайте!… Бегом!

Войниците се поободриха, безредната тълпа образува верига. Сега с отстъплението русите нанасяха точни удари на французите. Така се оттегляха войниците след своя фелдмаршал сто и петдесет крачки.

— Стой! — извика Суворов.

В този миг скрита руска батарея плисна в лицето на неприятеля ядра и картеч. Главнокомандуващият се възползува от удобния миг.

— Напред! — заповяда той. — Върви, върви! На щик! Ура!…

Уморените войници от авангарда на Багратион, войските на Повало-Швейковски и Розенберг все пак намериха в себе си сили и удариха така енергично, че французите ги взеха за свежи подкрепления. Дивизиите на Виктор и Руск почнаха да отстъпват. Лявото крило на неприятеля беше отхвърлено зад Требиа и вече не мина в настъпление.

В резерв Макдоналд нямаше вече нищо, освен деморализираните легионери на Домбровски.

Но и руските войски нямаха сили да форсират Требиа и да излязат на десния бряг. Мелас отново наруши заповедта на фелдмаршала и продължаваше да държи при себе си дивизията на Фрьолих. Австриецът съвсем не можеше да разбере, че левият фланг играе в битката действително второстепенна роля. Той изпрати надясно само кавалерията на Лихтенщайн.

През времето, докато десетте ескадрона австрийска кавалерия отиваха към десния фланг, огромни френски сили настъпиха в центъра, задържани от слабата колона на Иван Иванович Фьорстер. Русите посрещнаха дивизията на Монришар с хладно оръжие и в същото време на фланга се появи Лихтенщайн. Препусна до тук и Суворов. Атакуван по фронта и от фланга, Монришар започна отстъпление, което скоро се превърна в безредно бягство. Френският генерал едва събра своята дивизия на десния бряг на Требиа.

Кавалеристите на Лихтенщайн се откъснаха от Монришар и подкрепиха пехотата на Мелас, изтласквана от колоната на Оливие. Австрийците настъпиха и се спускаха вече в самото русло на Требиа, но силният картечен и пушечен огън ги принуди да се върнат.

Към шест часа вечерта съюзниците навсякъде излязоха на левия бряг на Требиа. Суворов беше готов да възобнови атаката, но горещината и извънредната умора на войските го принудиха да отложи настъплението за другия ден. Самият 69-годишен пълководец все още намираше сили да ободрява, да командува, да взема нови решения, макар че почти три денонощия не бе слизал от седлото. Като прикриваше своята умора, той весело поздрави съюзните генерали „с третата победа“ и поръча да предадат „голямо благодаря“ на войниците и офицерите. Кръвопролитието сражение не беше излязло евтино на съюзниците. Но верен на своите принципи, Суворов възнамеряваше да доунищожи армията на Макдоналд. Към пет часа след полунощ съюзните войски трябваше да се подготвят за атака.

— Утре ще дадем и четвърти урок на Макдоналд — каза фелдмаршалът, като освободи генералите.

На 9 юни, когато се зазори, предните постове забелязаха, че на десния бряг на Требиа няма французи. През нощта Макдоналд беше изтеглил армията, като бе оставил малък кавалерийски отряд, който трябваше да поддържа бивачните огньове, та с това да заблуди съюзниците. Френската армия се групира на 10 юни в планината, при селището Борго Сан Донино. Макдоналд бе загубил общо взето около осемнадесет хиляди души. От две хиляди легионери на Домбровски бяха оцелели само триста.

На 10 юни фелдмаршалът даде на своите войски един ден почивка. Сега можеше да вземе мерки против колоните на Лапоип, който идваше надолу по течението на Требиа от селището Бобио, и да изпрати отряди за завземането му. Френският генерал, който бе научил за резултатите от битката при Требиа, се бе върнал назад, намерил селището вече заето от съюзниците, беше се опитал да атакува слабите руски части, но беше разбит. Несполучлив се оказа и опитът на Моро, който бавно напредваше към Александрия, тъй като смяташе, че Суворов е все още там. Най-напред той нападна корпуса на Белгард, постигна известен успех, но при приближаването на главните сили намери за благоразумно да се изтегли в Апенините. Сякаш за да бъде тържеството пълно, мощната крепост на Торино се предаде с трихилядния си гарнизон.

Даже противникът отдаде дължимото на действията на Суворов. За похода към Требиа Моро се изказа като за „връх на военното изкуство“. Няколко години по-късно в разговор с руския посланик при двора на Наполеон, Макдоналд ще забележи: „Макар император Наполеон да не си позволява да порицава кампанията на Суворов в Италия, той не обича да говори за нея. Аз бях твърде млад по време на сражението при Требиа. Тази несполука би могла да има пагубно влияние върху моята кариера, спаси ме само това, че мой победител беше Суворов.“

Павел I се отзова на новата победа с рескрипт: „Поздравявам Ви с вашите думи: «Слава богу, слава вам!»“ Хвостов съобщаваше на „чичото“, че „този успех има тук голям отзвук; в подобни случаи човек не бива да се скъпи на куриери“. Всички представени от фелдмаршала получиха щедри награди; на него самия бе подарен портрет на императора, украсен с брилянти.

В Русия ликуваха, във Франция бяха ужасени; тези пък, които изглежда най-много трябваше да се възхищават от победите на Суворов — император Франц и Хофкригсратът, — се държеха удивително сдържано. Твърде далеч бяха отишли вече разногласията между руския пълководец и егоистичния австрийски двор. С ново предписание Франц забраняваше на Суворов всякакви настъпателни действия — към Рим, Неапол или през Валис и Савоя във Франция. Опеката ставаше оскърбителна. Това разбираха вече и мнозина австрийци.

Когато фелдмаршалът запита един от съюзните генерали защо след победата при Требиа Анибал не е тръгнал направо за Рим, той отговори, че вероятно и в Картаген са имали Хофкригсрат.