Олег Михайлов
Суворов (19)

1

Военните действия, които Турция започна против Русия през пролетта на 1769 година, се превърнаха скоро в редица тежки поражения за Османската империя. На 17 юни 1770 години тридесет и пет хилядната армия на Румянцев разгроми седемдесетхилядната татарско-турска войска на брега на Прут, близо до местността Рябая могила. На 7 юли руският генерал-фелдмаршал за втори път разби в осемчасово сражение турците и татарите при река Ларга, на около седемдесет километра от Рябая могила. Най-сетне на 21 юли Румянцев нанесе съкрушително поражение при река Кагула, до селото Вулканещи, на сто и петдесет хилядната армия на великия везир Халил паша. След тези победи русите завзеха всички територии край Черно море и по левия бряг на Дунав, между реките Днестър и Серет, крепостите Измаил, Килия, Акерман, Браила.

Гърма на победите по суша повтаряха победите по море. През нощта на 26 юли 1770 година турският флот бе унищожен в Чесменския залив. „Сред гибелните морски дълбини грамада кораби изплува“ — писа за сражението Пушкин. Турците изгубиха петнадесет кораба, шест фрегати, петдесет малки съда и десет хиляди души. В Петербург изсякоха медал с изображение на горящия турски флот и лаконичен надпис: „Бил“

Турците започнаха преговори, но поради проточилите се спорове, те бяха прекъснати в края на февруари 1773 година. Румянцев получи нареждане от Екатерина да пренесе военните действия отвъд Дунава. Това решение постави командира на 1-ва армия в сложно положение. Четиридесет и пет хилядната руска армия бе разпръсната върху огромно пространство. Наложи се да се съберат войските на големи групи, готови винаги за взаимодействие. Дясното крило, във Влашко, се състоеше от 2-ри корпус на генерал-поручик И. П. Салтиков, син на прочутия фелдмаршал; лявото, в Бесарабия — от 3-ти корпус на барон К. К. Унгерн — Щернберг и отряда на популярния във войските генерал Вайсман на Долния Дунав; в района Яломица, с център градчето Слободзея, се намираше резервният корпус на Г. А. Потьомкин. Самият Румянцев с главните сили — кордарме — се бе установил в Яш. В началото на май 1773 година при него се яви Суворов и веднага бе назначен в корпуса на Салтиков.

На шести същия месец той замина за Негоещи, разположено срещу силната турска крепост Тутракан, на четиридесет километра от Букурещ. Носеше заповед до Салтиков да извърши разузнаване при тази крепост, за да отвлече вниманието на противника от Долния Дунав и с това да облекчи настъпателните действия на Вайсман и Потьомкин. Повереният му участък бе незначителен, поставената задача второстепенна, подчиненият му отряд не наброяваше и две хиляди души. Ядрото на отряда се състоеше от добре познатия му от Петербург Астрахански полк — седемстотин и шестдесет войници.

Дунав на това място беше широк не по-малко от хиляда крачки и бреговете бяха съвсем стръмни. Надясно от Негоещкия манастир, който бе главна квартира на Суворов, в Дунава се вливаше рекичката Аржеш, или Аргис, обрасла с камъш. На нея вече се строяха необходимите за преминаването на реката съдове, но докарването им до руския лагер беше трудно, тъй като турците държеха устието на реката под прицела на силна батарея и оръдия от специално въоръжени кораби. Налагаше се лодките да се превозят прикрито с каруци на местните селяни.

През нощта срещу 9 май Суворов едва не загина поради небрежно носената караулна служба. Беше Ивановден и донци, петстотин от които влизаха в Суворовския отряд, бяха пили много. Умореният генерал-майор спеше в палатката си на земята, завит с наметка, когато в тъмнината го разбуди боен вик: „Аллах! Аллах!“ Това бяха турски конни опълченци, изскочили от засада — четиристотин спахии с голи ятагани. Част от тях се бяха хвърлили към руския лагер, а тридесет спахии препуснаха право след избягалия от палатката Суворов. Единият от тях бе вече вдигнал над генерала ятаган, но той отби удара. В този миг пристигнаха казаците на есаул Захарий Сенюткин, който бе дошъл през 1771 година в Дунавската армия като доброволец и бе показал забележителна храброст. През тази нощ той се бе върнал от съседния отряд на Потьомкин и бе спал в копа сено до палатката на Суворов. Спрените от неговите казаци турци бяха атакувани по фронта и фланговете от карабинерите на полковник Мещерски и прогонени отвъд Дунава. След схватката Суворов прегърна Сенюткин в присъствието на целия отряд:

— Благодаря, юнак! Ти ме спаси от сигурна смърт!

На бойното поле бяха останали осемдесет и пет турски трупа. От показанията на малкото пленници Суворов узна, че в Тутракан са съсредоточени четири хиляди войници. Какво да се прави? Под команда се намираха не изпитаните суздалци, а войници, които не бяха минали същата школа. Освен това главна роля в разузнаването се падаше на пехотата, а тя наброяваше само петстотин души. Рискът беше значителен, тъй като неуспехът на операцията поставяше под заплаха репутацията на Суворов на новото място. Като размисли, пълководецът реши да атакува турците веднага след отбиването на тяхното нападение. За сигурност той помоли Потьомкин да извърши кавалерийска диверсия в тила на тутраканския гарнизон.

Турският отряд бе разположен в три укрепени лагера. Първият от тях бе обкръжен от землен насип и беше непосредствено до северните покрайнини на малкото градче Тутракан; на това място имаше две батареи. На хребета на хълма бе устроен вторият лагер, също така с батареи. Най-сетне вдясно от градчето, нагоре по Дунава, бе настанен третият лагер с оръдия за прикриване на лодкарския пристан. Суворов разработи подробна диспозиция за реда на преминаването през Дунав, за провеждането на нападенията последователно срещу трите лагера и за завръщането на своя, левия бряг. Нейният централен раздел започваше с думите: „Атаката ще разчита на нощта, на храбростта и фурията на руските войници…“

Това беше вече отсечената военна проза на Суворов, енергична, с ударни фрази: „ядрата бият далече, а гранатите объркват“, „да се стреля по-бързо по височината, едното каре по-високо, другото по средата, резервът както е прието“, „жените, децата, местните жители да се щадят, макар и турци да са, са невъоръжени“, „подробностите зависят от обстоятелствата, разума и умението, храбростта и твърдостта на господа командирите.“

Привечер на 9 май Суворов обходи брега на Дунава заедно с полковник Мещерски, когото остави да командува на лявата страна, сам разположи батареята и посочи местата на трите карета — на полковник Батурин, на подполковник Мауринов и на резерва на майор Ребок. Сметката с внезапното нападение се оказа вярна. Турците, които мислеха, че нощта след тяхното нападение на руския лагер ще бъде спокойна, бяха даже прибрали наблюдателния кораб. Това позволи да се изкарат лодките, скрити в камъша на Аржеш, в Дунава. Турците ги забелязаха късно и откриха огън с оръдията, но в тъмнината той не причини никаква вреда. Щом слезе на вражеския бряг, пехотата бързо се построи в две колони и потегли нагоре по реката.

Отрядът на Батурин, при който се намираше Суворов, атакува средния турски лагер. Главната батарея пречеше много за развиването на настъплението. Колоната се вмъкна в нея на щик. Суворов, който се оказа до заредено турско оръдие, което внезапно се разби на дребни частици, бе контузен. Той падна, но тъй като нямаше време да изчаква болката, застави се да стане и преди останалите скочи в неприятелския редут. Брадат еничар се хвърли върху него с вдигната сабя. Суворов подпря гърдите му с пушката, предаде пленника на войниците и побърза по-нататък. Подполковник Мауринов бе вече овладял другата батарея на същия лагер, а астраханската рота бе превзела бреговите оръдия и по-малкия лагер.

Оставаше още един, трети лагер от другата страна на Тутракан, и самият град, където се бяха притаили избягалите турци. Генералът хвърли срещу лагера резерва на Ребок, а в Тутракан влезе пехотата на Батурин. Възбудените от сражението войници се биеха смело. Турците навсякъде почнаха да дават гръб и пристигналите карабинери с казаците довършиха тяхното поражение.

Трофеи на първата победа бяха шест знамена, деветнадесет големи плавателни съда, много от които натоварени, и шестнадесет оръдия. Четири леки турски оръдия прекараха с лодки в Негоещи, дванадесет тежки хвърлиха в Дунава. Неприятелят имаше големи загуби, макар и посочената от Суворов цифра — 1500 — да е по-голяма от действителната. Докато руската войска си отдъхваше, беше дадена заповед за запалването на Тутракан. В центъра на града гореше огромният дом на пашата, след това огънят се добра до барутния склад в крепостта и страшният взрив се чу на шестдесет версти в околността.

Седнал на барабан, Суворов нахвърли с молив две лаконични съобщения. До командира на корпуса Салтиков: „Ваше сиятелство! Ние победихме. Слава богу, слава вам.“ И до командира на Дунавската армия Румянцев: „Слава богу, слава вам; Тутракан е взет, Суворов е там.“ След това заповяда на войските да напуснат мъртвото опожарено място. Със себе си взе на левия бряг на Дунава всички живеещи в града българи — сто осемдесет и седем семейства.

Успехът на Суворов рязко изпъкваше на фона на общото бездействие на Румянцевата армия и му донесе „Георгиевски орден“ 2-ра степен. Но Салтиков не си помръдна пръста, за да се възползува от победата. В края на краищата за по-малко от седмица в участъка на Тутракан се появи малък турски лагер, а след това всеки ден почна да пристига от Русчук пехота и конница. Към 20 май на дясната страна на Дунава отново имаше няколко хиляди турци. Суворов искаше подкрепления, но Салтиков му отказа пехота, а изпрати само артилерийска команда с два еднорога.

Отношенията между Суворов и неговия началник малко по-малко се разваляха. В лицето на своя връстник Салтиков генерал-майорът виждаше бездарен пълководец, галеник на съдбата, парвеню, награбил чинове и награди благодарение роднинските връзки. Колкото високо ценеше славния победител при Кунерсдорф, толкова подигравателно и злъчно се отзоваваше за неговия син, като го наричаше зад гърба му единствено „Ивашка“, който не знае „ни практика, ни тактика“. Тези остроти стигаха до Салтиков, който бе зъл и отмъстителен човек. Всичко това се отразяваше върху служебните работи. Суворов безсилно наблюдаваше как турците отново укрепяват Тутракан и писа на Салтиков, че е необходимо да се закрепи на десния бряг на Дунав. Неочаквано жестока треска го свали на легло. Отслабналият му от бездействие, скука и терзания организъм не можеше да се съпротивява. Суворов поиска да се лекува в Букурещ, но на 5 юни получи заповед от Румянцев да извърши повторно разузнаване в Тутракан.

В пристъп на силна треска той продиктува на Мещерски диспозицията. Отрядът, подсилен с батальон от Апшеронския полк и гренадирска рота, се подготви вечерта на 7 юни за преминаване. Но като видяха, че турците на другия бряг са готови за отпор, княз Мещерски и полковник Батурин не се решиха да започнат операцията. Техният отказ бе възприет от Суворов като лично оскърбление. Загубил сили, той едва се държеше на крака, но замина за Букурещ, отдето писа на Салтиков: „Какъв позор! Всички се изплашили, не са вече същите.“ В отчаянието си той даже помоли да изпратят вместо него по-строг командир с „двама за този момент мъжествени пехотни щаб-офицери“, и горко възкликна: „Боже мой, като си помисля колко подло е това, нервите ми се късат.“

По това време нерешителността на Румянцев, който се боеше да навлезе дълбоко отвъд Дунав, бе почнала все повече да дразни Екатерина. Поради съществуващото неравенство на силите трябваше да се разчита на превъзходство във военното изкуство, но фелдмаршалът разполагаше с посредствени генерали — всички тези Салтиков, Олиц, Есен, Ступипгин, Унгерн. Изключение правеше само Ото-Адолф (по руски Отон Иванович) Вайсман фон Вайсенщайн. Участник в сраженията при Грос-Егерсдорф и Цорндорф, където бе два пъти раняван, и във войната с конфедератите, Вайсман се бе отличил в боевете при Кагула и Ларга, при превземането на крепостта Исакча и в няколко успешни разузнавания отвъд Дунав. Главните успехи на руската армия през 1773 година бяха свързани с неговото име.

Шестхилядният отряд на този „Ахил на армията“, както го наричаха за бързината и внезапното му появяване, премина Дунав и напълно разби два пъти по-големи части на татарско-турския корпус. След това нападна двузнаменния Осман паша, чийто десетхиляден отряд охраняваше удобната переправа при Гуробал и унищожи неговата войска.

Сега пътят отвъд Дунав за Румянцев бе открит. Пред него се простираше България, чието население страдаше под османското иго. На 23 май фелдмаршалът се обърна със специален манифест към народите в Османската империя, като ги уверяваше тържествено, че „жестокостта и грабежът никога не са били и няма да бъдат качества на руските войски, че мечът на наказанието и отмъщението ще падне единствено върху съпротивляващите се неприятели и ще подпомага, напротив, всеки потърсил защита от руското оръжие и всеки, който му се подчини“. Българи и власи посрещаха руските си братя с възторг. В Дунавската армия бяха организирани специални леко въоръжени войски — арнаути, набирани от жителите на Молдавия и Влашко.

Като премина Дунав при Гуробал, Румянцев придвижи своя авангард срещу турците, разположени на лагер близо до силната крепост Силистра. Тук Вайсман отби на 13 юни атаката на турската конница и като я преследваше, може би щеше да завземе Силистра, ако го бяха подкрепили навреме. Както и да е, главната армия можеше сега необезпокоявано да се приближи към крепостта и да я обсади. Тъй като все още не знаеше за успехите на главните сили, Суворов по същото време предприе ново разузнаване при Тутракан.

Четирихилядният турски отряд, изправен срещу Суворов, се командуваше от известния в Османската империя Фейзула Мохамед, бей на Мека. Той бе черкезин по националност и шестнадесетгодишен бе продаден на управителя на Египет, мамелюка Али, който го бе обикнал, обсипал с милости и след това осиновил. Али бей бе скъсал отношенията си с Портата, сечеше собствени монети, а след започването на войната с Русия се бе обявил против турците и бе завоювал Арабия и Сирия. Тогава именно той бе влязъл във връзка с Алексей Орлов, който се намираше в Ливорно. Подкупен от турците обаче приемният син на Али бей, Мохамед, бе склонил на своя страна армията и бе потеглил към Египет. Али бей бе избягал в Сирия, събрал нови войски и през пролетта на 1772 година бе участвувал заедно с русите в превземането на Бейрут, а през лятото — в разгрома на тридесетхилядния корпус на дамаския паша Хасан. Завоювал Триполи, Антиохия, Ерусалим и Яфа, жадният за отмъщение бей бе обърнал своите сили към Кайро против Мохамед. Но тук неговите войници се биха предали на неприятеля и бяха издали своя господар. Али бей бе отровен като пленник от своя приемен син.

Енергичният Фейзула Мохамед бе заповядал да построят на няколко версти от опожарения Тутракан три лагера: първият, обширен, бе укрепен с висок насип и ров; надясно от него, на хълм зад два дълбоки оврага, се намираше добре защитената главна квартира на бея; до реката, по посока на Русчук, бе устроен най-големият лагер, наистина без силни укрепления.

В началото на разузнаването Суворов разполагаше с две хиляди и петстотин войници, от които хиляда и триста пехота и седемстотин конници, без казаците и арнаутите. Той добре помнеше колко трудно бе в първото разузнаване за батальоните, когато бяха построени в каре след преминаването и се изкачваха по стръмнината нагоре през дерета и оврази. При щурма на гористия Ландскрон вече бе използувал предимството на походната колона. В този случай пехотните батальони се превръщаха сякаш в тесен таран^[1] със значителна пробивна сила. Отпред, в ролята на наконечник, трябваше да вървят гренадирските роти, а отстрани — егерите. Разбира се, това още не беше отказ от линейната тактика сама по себе си: като излизаше на билото на хълма, пехотата се разгръщаше в каре. Нововъведението обаче значително променяше обичайните бойни порядки.

В съставената с присъщия на Суворов темперамент диспозиция бе определена задачата на всяка колона и се посочваше общото положение: „Да се върви на пробив, като се завземе първият хребет на хълма без всякакво спиране, главата опашката не чака, тя винаги ще стигне навреме, както предишният успешен опит е показал. Командирите на частите в колоната или подразделенията нищо да не докладват, а да действуват сами, по своему с бързина и благоразумие.“

За разузнаването той избра бурната нощ на 17 юни. Батарея с шест оръдия защищаваше преминаването на реката. Прикриван от нейните изстрели, първият отряд достигна десния бряг и като се построи в шестредна колона, изтласка турците от близкия лагер. Герой на деня се оказа храбрият и разпоредителен майор от Астраханския пехотен полк Борис Ребок. Той потегли към втория лагер, под изстрелите премина два дълбоки рова и като се прехвърли през насипа, бе посрещнат от бяло, т.е. хладно оръжие. Неравният бой продължи четири часа, през което време бяха ранени почти всички руски офицери. При това две карета, под командуването на Батурин, които стояха на хълма, не подкрепиха Ребок, с което едва не погубиха цялото дело.

Суворов беше така слаб от мъчителната треска, че едва можеше да се движи и говори. Двама войници го водеха под ръка, а адютантът предаваше неговите заповеди. Когато пристигна с втория ешелон на десния бряг, Ребок беше вече отблъснал неприятеля, който го превъзхождаше четирикратно. Генералът го подкрепи и престрои отряда, като образува вътре в завладените окопи голямо каре. С извънредни усилия на волята той бе почти надвил слабостта и сега се движеше без чужда помощ.

Беше един часа през деня, когато турците от долния, последния лагер се хвърлиха в отчаяна контраатака. Водеше ги самият Фейзула Мохамед, тридесетгодишен красавец и храбрец, който изпъкваше с богатото си облекло и сбруята на бързия си кон. Иззад Дунава дойдоха карабинерите на подполковник Шемякин и достигнаха височината, и казаците на Сенюткин, които се понесоха към долния лагер на турците. Напразно Фейзула се мъчеше да спаси положението. Събрал тълпа от отбрани конници, той препусна към окопите, но беше ранен и убит от ординареца на Суворов, сержант Горшков.

Самият генерал беше вече до такава степен победил своята болка, че можеше да се качи на коня. Той потегли от земленото укрепление с пехотата и полето мигновено се покри с бягащи турци. Те загубиха в сражението до осемстотин души, без да се смятат посочените и прободените при преследването. В ръцете на русите паднаха четиринадесет медни оръдия, голям брой плавателни съдове и лагерът с големи запаси. Загубите на Суворов: убити шест, ранени около сто, от които десет офицери. След като турците побягнаха към Русчук, генералът съобщи за победата на Салтиков и изпрати също такова донесение на Румянцев по храбрия Ребок.

Фелдмаршалът се зарадва на тази победа двойно повече, тъй като неговите работи не вървяха блестящо. Като обсади Силистра, той реши да превземе нейните външни укрепления. На 18 юни неуморимият Вайсман превзе най-значителното от тях — Високия редут. Румянцев смяташе да развие успеха, да завладее Силистра и да продължи нататък, към Шумен. Но на другия ден дойде известие, че великият везир е изпратил за спасяване на Силистра двадесет и пет хилядния корпус на Нуман паша, който вече бързал към селището Кючуккайнарджа. Румянцев заповяда на Вайсман да изостави Високия редут и почна да събира войските с намерение да се върне отвъд Дунав. Когато Вайсман пристигна в главната квартира, командуващият му възложи да прикрива изтеглянето на главните сили и да атакува турския корпус.

— Но, ваше сиятелство — възрази Вайсман, — неприятелят има двадесет хиляди войници, а аз само пет…

— Вие сам струвате петнадесет хиляди! — отговори Румянцев.

На 22 юни Вайсман нападна лагера на Нуман паша при Кючуккайнарджа. Русите успешно отбиваха атаките на турците, като им нанасяха огромни загуби с огнево и хладно оръжие. Вайсман се намираше пред строя на едно от каретата, когато върху русите се нахвърлиха еничари. Генералът спокойно заповяда да се готвят за щикова контраатака. В този миг промъкнал се турчин стреля по него с пистолет. Куршумът проби лявата му ръка, гърдите и засегна сърцето му. Като падаше, той успя да прошепне: „Не казвайте на хората…“ Трупът бе покрит с наметка, но за гибелта на Вайсман научиха всички. Разярените войници не щадяха турците в желанието си да отмъстят за любимия генерал. Корпусът на Нуман паша бе напълно разгромен.

Блестящите военни дарби на Вайсман, заедно с неговата желязна воля и верен военен поглед, го правеха да прилича твърде много на Суворов. Беззаветната му храброст се съчетаваше с хладнокръвието и благородството, проявявани в непрекъсната грижа за подчинените. В джоба на мундира му намериха списък на отличилите се в предишните сражения. Вайсман беше истински кумир за войниците. Нито един генерал в армията на Румянцев не се ползуваше с такава громка слава като него. Суворов дълбоко го уважаваше. Като получи съобщение за смъртта му, той каза: „Вайсман почина, останах сам…“

Поражението на корпуса на Нуман паша позволи на Дунавската армия спокойно да се завърне на левия бряг. Сега на дясната страна на реката русите държеха един-единствен пункт — Хирсово, върху които турците естествено трябваше да упражнят силен натиск. Вайсман можеше да бъде заменен само от Суворов, комуто Румянцев скоро реши да повери „горещия“ хирсовски пост. „Като познавам вашия начин на мислене и сведенията — с уважение писа фелдмаршалът на Суворов, — предоставям на вашата собствена опитност всичко, което вие по свое усмотрение ще намерите за необходимо да прибавите към построеното там за по-голяма полза. Вашите дела са ви достатъчно прославили, за да ви подтиквам към усърдие за полезна служба, която ви открива пътя към успехите.“

Суворов остави негоещкия лагер в образцов вид. Даже генерал-поручик Каменски, който не го обичаше и бе упреквал Салтиков за него, беше удивен от състоянието на флотилията и укрепленията, без да говорим за подготовката на войската. Суворов обаче не можа веднага да замине при Румянцев. Като слизаше по външната стълба на Негоещкия манастир, хлъзгава след дъжда, падна на гръб и силно се контузи. Едва след двуседмично лечение в Букурещ можа да замине за главната армия.

Щом пристигна в Хирсово, той заповяда да построят няколко нови окопа, да издълбаят тук-там вълчи ями, а също така да подсилят старата каменна крепост на брега на Дунав. Към края на август неговият отряд се състоеше от около три хиляди души, като включваше Виборгския и 1-ви Московски пехотен полк, бригадата на генерал-майор А. С. Милорадович, а също така унгарски хусари. Суворов предлагаше да се съедини със съседния отряд на Унгерн и без да чака турците, сам да нападне техния лагер в Карас, но предпазливият Румянцев не одобри неговите планове.

Моментът беше изпуснат, неприятелят от ден на ден се засилваше. Сутринта на 3 септември турската конница изтласка казашките патрули. Суворов не спа цяла нощ. Той остави в резерв бригадата на Милорадович и унгарците, в двата редута разположи виборгци, а в окопите настани 1-ви Московски полк. Тук беше и самият той.

Към пладне близо шест хиляди конници и четири хиляди пешаци се приближиха на пушечен изстрел до челния редут. Пехотата беше построена по европейски, в три линии, с конница на фланговете и в ариергарда. Суворов излезе зад дървените рогатки и с усмивка наблюдаваше турските редове, подготвени от френски инструктори.

— Гледайте — каза той на придружаващите го офицери, — неверниците искат да се сражават в редици. Скъпо ще платят за това!

В желанието си да измами противника Суворов заповяда „да правят такива различни движения, че да изглеждат слаби“, но в крепостта не издържаха и откриха огън, поради което турците се отдръпнаха. Тогава той изпрати казаците да започнат престрелка, а след това да се престорят, че бягат. Турците настъпиха и се разгърнаха срещу окопите, като оставиха отстрани двата редута и крепостта и настаниха на височинката батарея от девет оръдия, която веднага откри огън. От окопите, които имаха замаскирани амбразури, не отговаряха. Далкалъчите, отбрана лека пехота, разпръснато изтичаха по височината под командуването на своите офицери — байрактарите. Нападението беше толкова устремно, че самият Суворов едва успя да скочи в укреплението. В гърдите на турците изтрещяха картечни и пушечни залпове.

Първата фаза на боя завърши. Изкусно организираната от Суворов отбрана бе извършила своето: неприятелят бе изненадан. Щом само пехотата пое назад към своята батарея, резервът, под командуването на полковник Мачабелов, удари с две карета центъра и дясното крило на турците, а 1-ви Московски полк излезе от окопите срещу техния ляв фланг. Наблъскани в овразите и долчинките, турците се мъчеха да се задържат. Едва след атаката на Севския полк и хусарите те изоставиха батареята и се спуснаха презглава да бягат. Хусарите и казаците ги гониха тридесет версти, като им нанасяха особено жестоки щети при това преследване. Общите загуби на неприятеля надминаваха хиляда и сто души.

Румянцев заповяда да отслужат в цялата армия благодарствен молебен и се обърна към Суворов с писмо: „За победата, в която виждам изкуството и храбростта на предводителя и мъжествения подвиг на поверените ви полкове, воздайте похвала и благодарност от мое име на всички чинове, трудили се в това дело.“ Победата при Хирсово се оказа последният голям успех на руското оръжие през 1773 година. В късна есен Румянцев се опита да предприеме далечен рейд зад Дунава: Потьомкин се канеше да обсади Силистра, Салтиков се приближи до Русчук, а Унгерн се насочи към Варна. Обаче липсата на съгласуваност и мудността в действията им принудиха в края на краищата фелдмаршала да изтегли войските на зимни квартири във Влашко, Молдова и Бесарабия.

По това време Суворов вече не беше в действуващата армия. Той бе измолил краткотраен отпуск за Москва, където с нетърпение го чакаше престарелият му и болен баща, който не бе виждал първенеца си четири години.

Василий Иванович Суворов, който вече отдавна бе омъжил двете си дъщери, се боеше да не би неговият род да угасне по мъжка линия. Самият той се бе оженил рано и сега се безпокоеше за сина си, който бе навършил ни повече, ни по-малко от четиридесет и четири години. Възпитал първенеца си в духа на строгия християнски морал, Суворов-старши сам бе намерил за него годеница — дъщерята на запасния генерал-аншеф княз Иван Андреевич Прозоровски — и като използуваше родителската си власт, викаше сега сина си при себе си.