Олег Михайлов
Суворов (34)

2

През втората половина на 1790 година международното и военното положение на Русия видимо се подобри. На 3 август бе сключен мир с шведския крал Густав. Севастополската флотилия в Черно море бе поел да командува най-сетне Ф. Ф. Ушаков, а злополучният Войнович се върна на Каспийско море. В генералното сражение между Аджибей и Тендра на 28 август Ушаков разби турската флота на капудан паша. От разстояние пушечен и даже пистолетен изстрел — картеч! — такъв бе тактическият похват на Ушаков, този Суворов на море, който му носеше сигурен успех. Победата при Тендра очисти морето от неприятелската флота, която пречеше на руските кораби да минат в Дунав за единодействие с армията при овладяването на крепостите Тулча, Галац, Браила, Измаил. Потьомкин отново се ободри. „Благодарение на бога нашите дадоха такъв урок на турците, че да ти е драго — писа той. — Благодаря на Фьодор Фьодорович. Ако беше страхливецът Войнович, той би напълнил гащите… при Тарханкут или в пристанището.“

Сега на руските действия не можеше да попречи даже излизането на Австрия от войната. Трогателна беше раздялата на Кобург със Суворов. Принцът се бе подал изцяло на нравственото обаяние на руския пълководец. В своето прощално писмо до него той съвсем искрено пише:

„Нищо не ме опечалява толкова при заминаването ми, както мисълта, че трябва да се отдалеча от вас, достойни и скъпоценни приятелю мой! Аз познах цялата възвишеност на вашата душа. Връзките на нашето приятелство се създадоха при обстоятелства от най-голяма важност и при всеки отделен случай ви се удивлявах като на достоен човек. Съдете сам, несравними учителю мой! Колко коствува на сърцето ми раздялата с мъжа, който има толкова право на особеното мое уважение и привързаност. Само вие можете да омекотите горестта на моята съдба, като запазите към мен същото разположение, с което до днес ме удостоявахте, и ви уверявам с цялата си искреност, че честите ви уверения в приятелство към мен са необходими за моето благоденствие… Вие ще останете завинаги най-скъпият приятел, изпратен ми от небето, и никой няма да има повече от вас право на оная висока почит, с която аз оставам…“

На свой ред великият руски пълководец бе намерил в лицето на Кобург честен съюзник, комуто можеше да се довери напълно. Като обяснява как е била постигната победата при Римник, Суворов забелязва:

— Първият двигател на нашите успехи беше взаимната ни дружба, пълната откровеност и искреност между мен и принц Кобургски; значението на тези отношения не се промени до края; аз не мога да забравя онази нежна честност, толкова рядка и може би безпримерна, която неизменно чувствувах без най-малка сянка от недоверие. Нашата малка армия живееше по братски и се раздели с достойнство; двуличието, увъртането, прикритостта бяха най-сериозно забранени…

С излизането на австрийците от войната, в Систово започнаха преговори между турците и представители на враждебните на Русия европейски държави. Потьомкин сега трябваше да действува по тесния коридор на турското Причерноморие: по споразумение с Портата Австрия се бе задължила да не допуска русите във Влашко. Първите успехи бяха постигнати бързо. Гребната флотилия под командуването на дьо Рибас очисти Дунава от турски лодки. Генерал-поручикът И. В. Гудович превзе на 18 октомври Килия. Докато Рибас завземаше Тулча и Исакча, Павел Потьомкин още на 4 октомври се бе приближил до Измаил. Но Измаил не беше нито Килия, нито Тулча или Исакча, а крепост „без слаби места“, както казваше Суворов.

Твърдината, укрепена и престроена по проектите на френски инженери, представляваше правоъгълен триъгълник, включен в окръжност с диаметър десет версти и хипотенуза, обърната към Дунава. Катетите се образуваха от шестверстния главен насип с височина от три до четири сажена, пред който допълнително минаваше дълбок и широк ров. Измаил се защищаваше от около двеста и петдесет оръдия различен калибър и тридесет и пет хиляден гарнизон. Сераскер Мехмед Айдозле се бе заклел по-скоро да умре, отколкото да предаде крепостта.

Русите трупаха край Измаил войски. В помощ на Павел Потьомкин пристигна генерал-майор Самойлов. Отрядите се разположиха в полукръг на четири версти от града. Енергичният дьо Рибас докара флотилията, овладя големия дунавски остров Чатал срещу крепостта и започна да поставя там батареи. Когато на 24 ноември пристигнаха частите на генерал-поручик Гудович, общата численост на руските войски стана приблизително тридесет хиляди, но половината от тях бяха слабо въоръжени казаци. Обсадна артилерия напълно липсваше, а полевата разполагаше само с един комплект боеприпаси. Чувствуваше се остър недостиг на продоволствие. Войниците бяха уморени и с износено снаряжение. Проличаваше и липса на единоначалие във войските. „Много са генералите с еднакъв чин, а от това винаги произлиза всякаква нерешителност“ — признаваше по-късно светлейшият пред Суворов.

Времето минаваше, увереността на и без това силния измаилски гарнизон само нарастваше. След слаба бомбардировка в крепостта бе изпратено предложение за предаване — сераскер Мехмед отговори подигравателно. Настъпваше късна есен, студена и влажна. Тя донесе болести и сякаш отнемаше последната надежда. Свиканият военен съвет реши да се откажат от щурма и предложи да се върнат на зимни квартири.

С това не можеше да се съгласи даже нерешителният Г. А. Потьомкин. Търпението на главнокомандуващия се бе изчерпало. Екатерина II искаше от него най-скорошно и победоносно завършване на войната. На 25 ноември в Галац при Суворов долетя куриер със заповед: „Остава в сила да се предприеме с божия помощ овладяването на града. Затова, ваше сиятелство, благоволете да побързате за там и да поемете всички части под свое командуване… Мисля, че градът е най-слабо защитен откъм Дунава. Ако се започне с това, че като се изкачат оттам, дето няма място за техни окопи, и се проведе атаката, така че и в случай на някакво, боже пази, отблъскване, да има къде да се изтеглят… Боже, помогни им! Уведомявайте ме по-често!“

Светлейшият изпитваше съмнения. Сам той едва ли вярваше във възможността да бъде превзет Измаил. Като узна, че войските вече са започнали да се отдалечават от крепостта, той отново се разколеба. Към Суворов полетя нова телеграма: „Предоставям на ваша светлост да постъпите както намерите за добре, като продължите делото при Измаил или го изоставите.“

Затова пък Суворов не се съмняваше нито миг. Подготовката му бе кратка. Като определи за Измаил своя любим Фанагорийски полк под командуването на изпитания Золотухин, заедно с хиляда арнаути и сто и петдесет доброволци от Абшеронския полк, той заповяда да се приготвят и изпратят към крепостта тридесет стълби и хиляда фашини.

Най-напред генерал-аншефът излезе придружен от четиридесет казаци, но му се стори, че конвоят се движи бавно. Той остави своя отряд и препусна към Измаил. По пътя изпрати заповед до Павел Потьомкин да върне войските.

Рано сутринта на 2 декември, след почти сто версти път, към руските предни постове се приближиха двама конници: това бяха Суворов и неговият казак Иван, който носеше вързопче с целия багаж на генерал-аншефа. Само вълшебното име на Суворов бе достатъчно да прероди всички. Новината за неговото пристигане полетя из армията и флотата. „Vous seul, cher Hèros, valez 100 000 h!“^[1] — възкликна Рибас. Сега в устата на всички беше една дума: „Щурм“. С пълно право Суворов можеше да пише в рапорта си от лагера до светлейшия: „Генералитетът и войските горят от желание да служат.“

Наистина великият пълководец си даваше прекрасно сметка за това, колко трудно е предстоящото сражение. В своята втора телеграма Потьомкин всъщност бе прехвърлил върху него цялата отговорност за изхода от атаката. Трябваше да се разбие цяла армия, настанена в непристъпна крепост! Генерал-аншефът хвърляше в чашата на везните цялата своя четиридесетгодишна слава, нещо повече — самия живот, защото навярно нямаше да понесе позора от несполуката. Оставаше да се превземе Измаил — да се превземе на всяка цена. Но даже Суворов не се решаваше да предскаже изхода от щурма. „Не бива да се обещава, божият гняв и милост зависят от неговото провидение“ — писа той на Потьомкин в Бендер.

Закипя работа. Рибас бързо разполагаше нови батареи и готвеше войските за десант. Той всекидневно влизаше във връзка с командуващия, предаваше му сведения за турците и за резултатите от обстрелите. Бяха поставени освен това две батареи по четиридесет оръдия на фланговете на руските сухопътни войски — за отвличане вниманието на неприятеля. Преди да бъдат вдъхновени за атака и да се посочи на всекиго мястото, за войниците трябваше да се положат грижи. От Галац бяха извикани търговци с провизии.

През това време настрани от Измаил Суворов построи нещо като крепостен насип с ров. Тук идваха частите да се обучават нощем за преминаване на ров, изкачване по насип и удар с щик — фашините на насипа представляваха турци. Суворов лично провеждаше упражненията и ги завършваше с беседи. Той напомняше предишните победи и не криеше трудностите на предстоящата атака.

— Насипите на Измаил са високи, рововете дълбоки и все пак ние трябва да го превземем! — генерал-аншефът вървеше край строя на Екатеринославския полк, взираше се в лицата на войниците и офицерите. На десния фланг той спря:

— Леонтий Неклюдов?

— Тъй вярно, ваше сиятелство! — веднага отговори секунд-майорът.

— Ти, братко, доскоро беше още хусар?

— Омръзнаха ми празните приказки. Царицата на боя ме призова.

— Помня те! При Козлуджа ти срази четирима спахии!

— Точна така, ваше сиятелство — затова пък петият ми готвеше смърт — постави пистолет на гърдите ми. Батюшка Александър Василиевич! Благословията и молитвите на майка ми наистина ме запазиха: пистолетът даде засечка. Е, а моята сабя не правеше засечки!

— Юнак! Помня твоето геройство и от Крим — Суворов говореше вече не само с Неклюдов, а с целия батальон. — Помня как в Балаклавското пристанище ти се хвърли с коня в морето и пред очите на турските матроси обиколи техния голям кораб — той прегърна офицера и високо завърши: — За руския хусар не са страшни нито морските дълбини, нито височината на крепостните стени!

Одобрителен шум се понесе по тъмнеещия строй на екатеринославци.

— Нека този офицер ви служи за пример! Равнявайте се по него! — всяка дума на Суворов падаше в душите на войниците.

Преди атаката генерал-аншефът опита последното средство и изпрати на 7 декември писмото на Потьомкин до сераскера, с което се предлагаше да предаде крепостта за избягване на напразно кръвопролитие. Суворов прибави свое послание, също с официално съдържание, както и обяснителна записка: „До сераскера, старейшините и цялото общество. Аз пристигнах тук с войските. Двадесет и четири часа за размишление — ваша воля; първият мой изстрел — вече неволя; щурм — смърт. Всичко оставям на вас.“

Един от пашите казал на руския офицер, когато приемал този пакет:

— По-скоро Дунав ще престане да тече и небето ще падне на земята, отколкото Измаил да се предаде.

Самият сераскер отговори на другия ден вечерта, като прибягна до обичайната турска хитрост: той искаше десет дни срок, вместо двадесет и четири часа, за да изпрати уж куриер до везира. Но пред турците беше не Потьомкин, не Гудович и не принц Кобург. Суворов заповяда да предадат, че ако на другия ден не види бялото знаме, ще последва атака и никой няма да бъде пощаден.

В съгласие с военния устав на Пьотр Велики, където в четиринадесета глава е казано: „Генералът не започва нищо важно по своя воля, без да свика предварително военен съвет от всички генерали, където те могат да дадат и други предложения“, Суворов събра на 9 декември в своята скромна палатка генерал-поручиците Потьомкин и Самойлов, генерал-майорите Голенишчев-Кутузов, Тишчев, Мекноба, Безбородко, Ласи, Рибас, Лвов, Арсениев и бригадирите Вестфален, Орлов, Платон.

— Два пъти стояха русите пред Измаил — тихо започна генерал-аншефът — и два пъти отстъпиха от него; сега, третия път, нищо друго не им остава, освен да превземат крепостта или да умрат. Наистина трудностите са големи, крепостта е силна, гарнизонът — армия; но на руската сила нищо не трябва да устои! И ние, русите, сме също силни и изпълнени с решителност и — главното — досега не сме отстъпвали пред нищо. Прикрилите се зад стените турци си въобразяват в своето високомерие, че могат да не държат сметка за нас. Затова и трябва да им покажем, че руският войник може да ги настигне всякъде. Отстъплението би предизвикало силен упадък в духа на войските, би дало отглас в цяла Европа и би направило турците и техните приятели още по-високомерни. Ако пък Измаил се покори, то кой занапред ще се противопостави на русите!…

— Аз реших — завърши също така тихо Суворов — да завладея тази крепост или да загина под стените й.

Той посочи чистия лист, определен за изказване на мнения:

— Нека всеки гласува, без да държи сметка за нищо, освен за бога и съвестта си. — И бързо излезе.

Пръв стана и се приближи към масата чернокосият казашки бригадир, необикновено висок, с добро, мургаво лице. С правото на младши, той преди всички други написа на листа: „Да се атакува.“ Това беше проявилият се с отчаяната си храброст в много сражения, в това число и при превземането на Очаков, Матвей Платов, който беше на военна служба от тринадесетгодишна възраст.

Военният съвет реши единодушно: „Атаката да започне без отлагане.“

Суворов разработи подробна диспозиция. Войските трябваше да атакуват крепостта едновременно в три групи — от запад три колони под общото командуване на Павел Потьомкин, от изток две колони на Александър Самойлов, от юг десант на флотилията на Йосиф дьо Рибас. Началниците бяха задължени да съгласуват своите действия; като започнат атаката да не спират; християни, невъоръжени, жени и деца да не закачат. Пред редиците на щурмуващите колони да има работници с кирки, лопати и брадви.

С изгрева на слънцето на 10 декември шестстотин оръдия от флотилията, остров Чатал и фланговите батареи откриха най-силна канонада. Отначало турците отговаряха със силен, огън, но след това техните изстрели почнаха да затихват и с тъмнината престанаха съвсем. В крепостта се чуваше глух шум: през нощта при турците бяха избягали неколцина казаци и ги бяха предупредили за близката атака. До сутринта малцина спаха и в руския лагер. Бодърствува и Суворов, който обикаляше биваците и разговаряше с войници и офицери.

В три след полунощ на 11 декември се издигна сигнална ракета — войските заеха изходни позиции за атака. В пет и половина сутринта колоните потеглиха през гъста млечна мъгла към крепостта, като пазеха пълна тишина; в същия момент отплуваха и десантните кораби на дьо Рибас. Но изведнъж с приближаването на групите на Павел Потьомкин и Александър Самойлов на триста крачки от крепостта целият крепостен насип сякаш пламна: бе открит адски огън.

Везувий пламъци изригва,

гори в небето огнен стълб,

геена черна се надига,

хвърчат кълбета пушек жълт,

кърви понтона; гръм след гръм

потрисат алената твърд.

Клокочи лава главоломно,

потоци от искри текат.

О, Рус! Такава ще те помни

навеки в Измаил светът!

Преди другите откъм дясното крило се приближи втората колона под командуването на генерал-майор Ласи. Поради силния турски огън войниците в объркването си се долепиха до земята и захвърлиха стълбите. Секунд-майор Неклюдов, поставен начело на тази колона със стрелците, се хвърли към Ласи:

— Ваше превъзходителство! Позволете да започна аз!

— С бога! — отговори генералът.

— Момчета! — извика Неклюдов. — Напред след мен! Гледайте ме: където съм аз, там бъдете и вие. Заедно ще делим славата и честта или ще сложим главите си!

Той се хвърли в дълбокия ров и се изкачи на насипа без помощта на стълба. С шепа войници овладя вражеската батарея на укреплението. Куршум прониза ръката му близо до рамото. Два куршума улучиха левия му крак. Турчин го удари с кинжал в коляното. Стрелците побързаха към своя майор из деветсаженния ров, но малцина се добраха горе. Като губеше кръв, Неклюдов продължаваше боя на укреплението. Тук майорът бе ранен и в гърдите. Той падна, но вече цялата колона егери се бе изкачила при превзетата батарея и от стените на крепостта гърмеше победоносното руско „Ура!“. Полумъртвия Неклюдов занесоха върху пушки в лагера. Той беше първият, който се изкачи върху насипа на гордия Измаил.

Съседната, първа колона на генерал-майор Лвов, се забави пред силно укрепения каменен редут на Табието. Фанагорийци и апшеронци минаха през палисадата и завзеха дунавските батареи. От редута върху тях налетяха турци и ги нападнаха със саби. Фанагорийците отбиха с щикове вилазката и като обходиха редута, продължиха към Броските врати.

Лвов беше ранен: смени го полковник княз Лобанов-Ростовски, който също бе ранен: командуването пое полковник Золотухин.

Едновременно с първите две, крепостния ров достигна шестата колона на лявото крило. Ръководеше я „достойният и храбър генерал-майор и кавалер“ Голенишчев-Кутузов, който според отзива на Суворов „бе със своето мъжество пример за подчинените“. Отрядът форсира рова под страшен огън, убит бе бригадирът Рибопиер. Войниците се изкачиха на насипа по стълби, но тук ги посрещнаха по-големи от тях турски сили. Кутузов два пъти отблъсна неприятеля и два пъти отстъпи на самия насип. Колоната се спря.

Генерал-аншефът наблюдаваше внимателно от могилата развоя на сражението и разпращаше разпореждания по ординарци. В предизгревната мъгла само сменяващите се един друг викове „Аллах!“ и „Ура!“ показваха на чия страна клони победата. Кутузов уведоми своя командир за невъзможността да продължи по-нататък.

— Кажете на Кутузов, че го назначавам комендант на Измаил и даже съм изпратил в Петербург съобщение за падането на крепостта! — отговори Суворов. „Ние се познаваме един друг — казваше той след боя, — нито той, нито аз бихме преживели неуспеха…“

Кутузов взе от резерва Херсонския полк, атакува струпалите се турци, отблъсна ги и окончателно овладя укреплението. На едно място русите се поколебаха — сред тях се появи свещеникът от Полоцкия полк и като държеше кръста, ги поведе напред.

Суворов, който бе наблюдавал този най-важен участък, одобрително отбеляза в релацията: „След като стъпиха здраво в този участък, войските разшириха победата по съединителните ходове към другите укрепления.“ Известна е неговата оценка за действията на Кутузов при Измаил:

— Кутузов се намираше на лявото крило, но беше моята дясна ръка.

Огромни трудности се паднаха на четвъртата и петата колони, съставени от лошо въоръжени и слабо обучени казаци. Когато част от четвъртата колона, начело с бригадира от донските казаци и георгиевски кавалер Василий Орлов се изкачиха на насипа, близките Бендерски врати внезапно се отвориха и турците се спуснаха в рова, та ги удариха във фланг. Пиките се оказаха безполезни — еничарите ги пресичаха и казаците гинеха масово под неприятелските саби. Петата колона, в която се намираше генерал-майор Безбородко, премина напълнения с вода ров и почна да се изкачва на насипа, но тук се разколеба и мигновено бе отблъсната назад в рова. Безбородко получи тежка рана в ръката и предаде командуването на храбрия Матвей Платов. Суворов забеляза опасността и веднага подкрепи четвъртата колона с резерва. Пристигна и изпратеният от Кутузов пехотен батальон. С вик: „Братя! След мен!“ — Платов пръв изскочи на насипа. Най-сетне двете колони се закрепиха на него.

Най-силното укрепление, цялото облицовано с камък, се падна на третата колона с генерал-майор Мекноба. Стълбите от пет и половина сажена трябваше да се свързват по две, да се поставят една над друга и всичко това под най-жесток огън. Загубите бяха грамадни. Самият беловлас сераскер се биеше тук с най-добрите си еничари. Генерал Мекноб бе тежко ранен в крака, а в Литландския егерски корпус бяха извадени от строя всички батальонни командири. Пристигналите резерви помогнаха да се овладее главното укрепление. Ударът откъм Дунава бе извършен с леки кораби, тъй като големите се управляваха трудно поради гъстата мъгла. За успеха на десанта помогнаха действията на първата колона, завладяла вече придунавските батареи. Отрядът под командуването на генерал-майор Арсениев мигновено слезе на брега от двадесет кораба. Както и на всички други участъци, офицерите вървяха напред и се биеха като обикновени войници. Безстрашно командуваше казашката флотилия полковник Антон Головатий, пришълец от Запорожская сеч и атаман на Черноморската войска. Турците бяха отблъснати откъм реката и Рибас скоро влезе във връзка с Кутузов и Золотухин.

Към осем сутринта русите завзеха всички външни укрепления на Измаил. „Денят вече осветяваше бледо всички предмети“ — спомня си Суворов. Турците се готвеха за отчаяна отбрана по улиците и в къщите. Генерал-аншефът заповяда да настъпят, без да дадат на многочисления враг да се опомни. Павел Потьомкин изпрати казаци да отворят Броските врати, през които веднага влязоха три ескадрона карабинери; Золотухин отвори Хотинските врати и вкара гренадири с полева артилерия; през Бендерските врати влязоха воронежски хусари. Жестокият бой продължаваше: от къщите летяха куршуми, всеки хан беше превърнат в малка крепост. Загубите на русите все повече се увеличаваха. На някои участъци превъзходството на турците се оказваше толкова значително, че те контраатакуваха и даже обкръжаваха оредяващите руски бойни редове. Събрал няколко хиляди турци и татари, победителят на австрийците при Журжа, Каплан Гирей, помете черноморските казаци, отне им две оръдия и би ги унищожил напълно, ако не бяха пристигнали бегом три батальона. Обкръжен, Каплан Гирей се хвърляше от една страна на друга, на всички предложения за предаване отговаряше със саблени удари и загина върху щиковете. След шест и половина часа над силния неприятел беше вече постигнато „пълно надмощие“: само на редута Табия, при червената джамия и два каменни хана оставаха последните защитници на Измаил. Самият Мехмед Айдозле бе заседнал в една от тези каменни постройки заедно с две хиляди еничари. Полковник Золотухин няколко пъти се опитваше да щурмува хана с батальон фанагорийци, но безуспешно. Най-сетне вратата беше разбита с оръдейни изстрели и гренадирите нахлуха вътре и изклаха голяма част от турците. Мехмед Айдозле умря от шестнадесет щикови рани. Сред двадесет и шестте хиляди загинали турци и татари имаше четирима двубунчужни паши и шестима татарски султани — принцове по кръв. Загубите на русите бяха посочени от Суворов на четири хиляди двеста и шестдесет убити и ранени, но това бяха по-скоро занижени сведения. По-късните данни говорят, че са загинали четири хиляди и са били ранени — шест; от 650 офицери в строя бяха останали 250.

Щурмът на Измаил показа чудеса от храброст и героизъм. Поетите запечатаха в звучни строфи подвига на суворовските воини. Державин се отзова със своята „Лирична песен за превземането на Измаил“:

Не чезне славата на оня,

кой за отечеството мре;

сияе вечно тя, подобно

пътека в лунното море.

От дъното на вековете

на цялото потомство свети

неустрашимият му дух.

И огън влива във душата

на най-готовите, когато

делата му се чуят тук.

„Не стигат похвалите, за да бъдат достатъчно изтъкнати мъжеството, твърдостта и храбростта на всички чинове и всички войски, които участвуваха в това дело, никъде другаде не можеше повече да се прояви присъствието на духа на началниците, съобразителността и упоритостта на щабните и оберофицерите, послушанието, строят и смелостта на войниците — писа Суворов в рапорта. — Това е свойствено само на храбрата и непобедима руска войска.“ В ръцете на русите падна богата плячка: 265 оръдия, 345 знамена, 3000 пуда барут, около десет хиляди коня. Войниците разделиха помежду си стоки за милион рубли. Те откъснаха множество знамена от дръжките и се перчеха, опасани с тях.

Самият генерал-аншеф по навик се отказа от своята част. Даже когато войниците доведоха при него великолепно украсен кон, той не го прие, а каза:

— Донски кон ме докара тука, с него ще си отида.

В крепостта уредиха болница, където пренесоха най-сетне ранените от студените палатки. Сред тях беше и Неклюдов, който от сутринта губеше кръв. Суворов посети болницата, прегърна ранения герой и извика, обърнат към свитата:

— Храбрият Неклюдов! Безстрашният Неклюдов! Ура! Ура!

Веднага след превземането на Измаил Суворов изпрати на Потьомкин кратък рапорт: „Няма по-силна крепост, нито по-отчаяна отбрана, както при Измаил, паднал пред височайшия трон на нейно императорско величество с кръвопролитна атака!“

Турция и европейските недоброжелатели на Русия останаха смаяни при падането на Измаил. Систовската конференция беше прекъсната, дипломатите побързаха да се разотидат. Пътят към Балканите беше открит. В Константинопол заговориха за укрепяване на столицата и за създаване на всеобщо опълчение.

В историята на военното изкуство бяха вписани нови страници. Според съветския военен историк Г. Мещеряков „дейността на Суворов при Измаил, продължила всичко няколко дни, имаше извънредно голямо значение за развитието на военното изкуство. Със своя щурм на крепостта той извърши буквално преврат в начините на борба в такива случаи, тъй като дотогава това се вършеше с продължителна обсада или инженерна атака, които изискваха много време и огромни усилия. Суворов подготвя щурма с артилерия и превзема крепостта с открита атака. Този преврат във военното изкуство той можа да извърши само поради това, че от дълго време бе разработвал теорията и практиката на новия метод за щурмуване на голяма съвременна крепост, при което решаваща роля се определяше на артилерията и пехотата.“

Като прекара около десетина дни в Измаил, Суворов със същото казашко конче замина за Галац. Победителят бе извикан от Потьомкин в Яш, който му обещаваше голямата си благосклонност. В отговор генерал-аншефът не жалеше комплиментите и го уверяваше, че войниците са готови да умрат за княза, а самият той „би желал да докосне ръката му и в мисълта си прегръща неговите колене“. Нищо не предвещаваше скорошния и вече окончателен разрив на техните отношения. Но Суворов отиваше в Яш с пълното съзнание за това, какво бяха направили войските под негово ръководство, и се считаше по право достоен за фелдмаршалски жезъл. Затрупан от поздравителни писма, прославян от поетите, привлякъл всеобщото внимание, той вече не можеше да бъде предишният изпълнител на волята на Потьомкин и чувствуваше, че го е надраснал в очите на русите.