Олег Михайлов
Суворов (61)

1

Корпусът на Ребиндер в Пиаченца се готвеше за среща с любимия пълководец.

От вечерта всичко се почистваше, старите войници разказваха за Суворов и неговите победи. Рано сутринта, на равнината сред царевичните ниви и лозята, се строиха в каре три мушкетарски полка, егерският полк, три сборни гренадирски батальона и два казашки полка — десет хиляди най-храбри войници. Блестеше медта на гренадирките и копчетата на тъмнозелените мундири с червени отворени яки, светеха позлатените офицерски знаци на гърдите, блестеше синята стомана на руските щикове.

Стените на Пиаченца бяха плътно покрити от тълпи граждани. Сред тях изпъкваха сините мундири на ранените французи, които бяха напуснали болницата, за да видят своя победител. Всички погледи бяха обърнати към пътя.

Сержантът Яков Старков от полка на Ребиндер не бе затворил очи цяла нощ от радостно вълнение. И ето го него, бащицата Александър Василиевич! Фелдмаршалът яздеше бързо, обкръжен от многобройна свита.

„Ако не беше родната майка — светата дисциплина, която задържаше бойците в редиците — мислеше Старков, — то цялата войска би се хвърлила да го посрещне.“ Суворов спря коня, огледа бързо войниците и високо каза:

— Здравейте, братя! Юнаци! Стари другари, здравейте!

В отговор войниците високо го поздравяваха — кой каквото можеше и каквото бе мило на душата му. Най-сетне гръмка „ура!“ заглуши всичко.

След това Суворов заповяда да започнат ученията, които продължиха не повече от час. След свършването им корпусът мина по взводно пред фелдмаршала. Австрийците от неговата свита се удивляваха на стройния фронт, юначния вид и сръчност на войниците, на техните весели лица.

Войските спряха. Суворов се приближи направо до полка на Ребиндер и батальоните се събраха в тесен кръг край него.

— Ще победим неприятеля! И за нас чест и слава — летяха думите му над войските. — Окомер! Бързина! Натиск! Неприятелят не ни очаква, мисли, че сме на сто версти, ако не и по-далеч, на двеста, триста и повече. Изведнъж ние върху него, като сняг на главата. Ще му се завие свят! Атакувай с каквото си дошъл, с каквото бог дал. Конница, започвай! Сечи, муши, преследвай, отрязвай, не изпускай! Пехота, нападай с щик! Братя, вие сте юнаци! Неприятелят трепери от вас! Вие сте руси!…

И вик на десет хиляди войници: „Води ни, бащице наш! Ще се стараем! Ура!“ — огласи околностите на Пиаченца.

Когато Суворов си отиде, командирите на полковете и батальоните заведоха при него старите му познати. С каква радост се въртяха привечер старците и какво ли не наговориха на войниците. Гренадирът Огън-Огнев разказваше:

— Щом влязохме в огромната стая — залата, и насреща ни нашият бащица: „Здравейте, стари другари! Руски витязи!“ — и се приближи към мен: „А, Михайло Михалич! Здравей, Миша!“ — и ме целуна. „Здрав ли си, Михайло Михалич? Помниш ли как ме спаси от смърт на Кинбурнския нос? Време ни е на нас с тебе да си починем. Като свършим тази война, ти ще дойдеш при мене, ще бъдеш на моята маса… О, как си оплешивял, Миша — с добра усмивка добави Александър Василиевич, — колко си остарял, Михайло!“ — и ми пъхна в ръката ето това…

После Огън-Огнев показваше на войниците завити в кърпичка четири жълтици, сам плачеше и се смееше, и продължаваше разказа:

— Бяхме около петдесет човека и почти всички нас Александър Василиевич ни помнеше по име! Кой бил с него в Крим, в Кубан, кой на Прут, при Римник, на Дунава и в Полша — с всички поговори и за всекиго намери любезна дума. Накрая благоволи да каже: „Прощавайте, братя, засега! Ще се видим! Поздравете от мен всички юнаци!“

Суворов ценеше и обичаше генерал-лейтенант Ребиндер, наричаше го просто Максим, но като се съобразяваше със старшинството, предаде корпуса му под началството на Розенберг, а неговия пък — на Дерфелден. Войските се разположиха на лагер при Александрия и се занимаваха с маневри и учения. С настъпването на нощта на 28 юни фелдмаршалът заповяда да се извърши показно нападение на градските стени и френският гарнизон, който все още седеше в цитаделата, с удивление наблюдаваше действията на русите. Може би такава беше и целта на Суворов.

Точно месец остана дейният и пламенен пълководец на едно място, принуден да чака предаването на Александрийската цитадела и Мантуа. Неприятелската армия, прикрита от Апенините, беше в толкова разстроено състояние, че не можеше и да помисли за някакви настъпателни операции. В Средна и Южна Италия гонеха и преследваха французите навсякъде. Суворов получи писма от адмирал Ушаков и кардинал Руфо за падането на Неапол, където главната роля бяха изиграли петстотин руски моряци, начело с капитан-лейтенант Бела.

Командуващият се обърна към австрийския офицер, който бе донесъл писмото от Ушаков:

— Здрав ли е моят приятел Фьодор Фьодорович?

Суворов ценеше високо и обичаше Ушаков, тъй като виждаше в негово лице близък по талант военачалник. Когато узна за превземането от руската флота през февруари 1799 година на крепостта Корфу, той каза на близките си: „Нашият Пьотр Велики е жив! И сега виждаме онова, което той каза след разбиването на шведската флота при Аландските острови през 1714 година — «Природата е създала само една Русия: тя съперници няма!» Ура за руската флота! Хенрих IV писал на прочутия Крилен: «Сведи глава, храбри Крилен, ние победихме при Арко, а тебе там те нямаше!» Сега аз си казвам: «Защо не бях при Корфу, макар и като мичман.»“

Тъй като австриецът мълчеше, фелдмаршалът повтори своите думи:

— Здрав ли е Фьодор Фьодорович?

Той не разбра за кого го питат. Фукс бързо му пошепна, че се отнася за Ушаков.

— Ах да — опомни се той, — господин адмирал фон Ушаков е здрав.

Суворов мигновено избухна:

— Вземи си твоето „фон“ и го давай комуто искаш. А победителя на турската флота в Черно море, разтърсил Дарданелите и покорил Корфу, наричай Фьодор Фьодорович Ушаков!

И веднага се оттегли с Фукс в кабинета си.

Кардинал Руфо в писмото си приписваше успеха единствено на победите на Суворов: те привлекли всички сили на Макдоналд към Требиа и той бил принуден да остави в неаполитанските области само малобройни гарнизони. В изпратеното писмо фелдмаршалът намери бележки от руски очевидец, които Фукс прочете:

— „След влизането на войските в Неапол калабрийците се развилняха с невиждана жестокост: убиваха всички, които само се наричаха якобинци, и просто така, своеволно ограбваха къщи, безчинствуваха с нещастни жени и невинни деца. Повече от две хиляди къщи бяха разорени. Християнската армия надмина по ужаси революционната. На много улици изгаряха пленници, вдигаха ги на щикове. Бяха чудовища, които пиеха кръв от убити. С огромни усилия Руфо запази от пожар житните складове, в които се бяха укрили към шестстотин патриоти. Русите гледаха с отвращение тия нечовешки дела. Те не оставаха хладнокръвни зрители: хвърляха се, изтръгваха невинните жертви от ръцете на убийците и с това героично човеколюбие се покриха със слава, която в тукашните летописи ще пребъде вечна…“

Докато слушаше Фукс, Суворов потръпваше, а после стана, прекръсти се и рече:

— Страхливците са винаги жестоки!

При подписването на писмото до Ушаков фелдмаршалът добави нещо, но така дребничко, че Фукс не можа да го разбере.

— Не се мъчи — усмихна се Суворов, — това е на турски език поздрав до съюзния адмирал Кадир Абдул бей.

Когато по-късно срещна Фукс, Ушаков го уверяваше, че като прочел тези редове, турчинът бил възхитен и не искал да повярва, че толкова правилно ги е написал руснак.