Олег Михайлов
Суворов (10)

4

Баловете с маски у Николай Андреевич Корф продължаваха до четири часа след полунощ.

Самият стопанин, снажен, грижливо гледан, въпреки костюмираната вечер облечен в своята синя кавалерийска униформа и с ордени, танцува както обикновено няколко менуета и полки с отдавна пленилата го пруска графиня Кайзерлинг и отиде на игралната маса. Там се говореше на чист немски език. Генерал-губернаторът, както и неговите съветници Бауман, Вестфален, Калман и Клингшет не говореха добре руски и предпочитаха родния си език.

Сякаш дворецът на предишните пруски владетели, огромният Кьонигсбергски замък, тресящ се от тропането на танцьорите, забръмча от множеството гласове, зазвъня от цигулките, флейтите, фаготите. Строили се в две пъстри редици, гостите — в маски и чудновати костюми — започнаха фигурите на контратанца или режуисанса, взеха да скачат и да се въртят. Заболяваха очите от пъстротата на костюмите, които изобразяваха не само различни диви или древни европейски народи, всевъзможни художници и занаятчии — мелничари, коминочистачи, ковачи, но даже и неодушевени предмети като шкафове, къщи, пирамиди…

Кавалери имаше много, но дамите и девойките се оказаха още повече. Изоставили обикновената си надута предпазливост, те сами канеха руските офицери. Останалите без партньори образуваха цяла стена зад танцуващите. През тази тълпа се промъкваха, като пускаха шеги за девойките и дамите, трима снажни гвардейци. Двама от тях бяха облечени еднакво като негри или роби в дрехи от черно кадифе, препасани с розови шарфове от тафта, с чалми и много гердани. За да правят по-силно впечатление, те се бяха оковали с дълга тенекиена верига. Третият носеше пищна тога като римски сенатор.

— Не е ли истина, че този робски костюм — с пресилен смях проговори на немски единият от тях — отговаря най-добре на моето положение като военнопленник?…

— Оставете, Ваше сиятелство! — на чудовищен немски език със запъване отговори римският сенатор. — Трябва да сте благодарен на съдбата за това, че се веселите сега в славния руски град Кьонигсберг, а не тичате подир своенравната фортуна из цяла Европа с вашия войнствен крал.

— Виж, Гриша — нима граф Пьотр Иванович Панин подскача заедно с младежите! — хвана римския сенатор за лакътя другият роб.

— И как се отракал, като бълха! — подхвана сенаторът.

Генерал-майор Панин, един от героите при Цорндорф, не беше навършил още тридесет и осем години, но за младите офицери беше вече истински старец.

— Господин Шверин — отново на немски се обърна сенаторът към първия роб, — нека се приближим към оркестъра, оттам се вижда по-добре цялата зала…

Флигел-адютантът на краля граф Шверин бе пленен в битката при Цорндорф и доведен с двамата придружители в Кьонигсберг, където впрочем живееше напълно свободно. Негови придружители при това бяха армейските поручици Григорий Орлов и неговият братовчед Зиновиев.

Като минаваше край танцуващите, Орлов засегна с могъщото си рамо слабичък испанец в полумаска, но като се обърна, за да се извини, изведнъж го сграбчи в ръчищата си:

— Ах, Болотенка, приятелю мой! Здравей, гълъбче!

Подпоручик Андрей Болотов, преводач в канцеларията на генерал-губернатора, любител на книгите и науките, веднага остави хубавичката германка, която обидено отвърна своето фаянсово личице, и стремително прегърна Орлов. Като се любуваше на лицето му, чиято груба красота изпъкваше още по-силно в облеклото на римски велможа, Болотов разпалено възкликна:

— Никаква дреха не би ти приличала повече, Григорий! Само си, братко, за голям болярин и господар!…

Както със своята красота и елегантност, така още повече с приветливото си държане Григорий Орлов бе спечелил всеобщата симпатия на руските офицери в Кьонигсберг. Впрочем същите чувства изпитваха съвременниците и към четиримата му братя — Иван, Алексей, Фьодор и Владимир, еднакво юначни, с приятна външност, весели, добросърдечни и необикновено силни. Както разказваха, дядото на Орлови бил стрелец, наречен заради храбростта си „орел“, бил осъден от Пьотр I на смърт и като дочакал своя ред при палача, спокойно ритнал с крак останалата на дръвника глава на екзекутирания преди това. Поведението му така силно поразило царя, който наблюдавал изпълнението на присъдите, че му подарил живота. Самият Григорий започнал службата си петнадесетгодишен като войник гвардеец-семьоновец и през 1757 година бил преведен като офицер в армията. Бил три пъти раняван в сражението при Цорндорф, а от няколко дни вече ръководеше танците на бала в Кьонигсберг, тъй като беше голям техен любител.

Като изслуша с видимо удоволствие похвалите за своята външност, Орлов поклати глава:

— Ах, Болотенка… Колелото на щастието е гладко, опитай да се заловиш за него… Е хайде, господа, и него задържаме, и ние самите стоим напразно. Време е да поскачаме…

Фридрих бе разменил вече граф Шверин, веселякът Орлов бе заминал за Петербург, самият Берлин се бе преклонил пред руската сила — а в Кьонигсберг си бе все същото. Влюбеният Корф не пропускаше случай да угажда на своята Кайзерлинг. Той покани от Берлин цяла тълпа комедианти, за редовните представления на които Болотников си набави свободен билет. В Кьонигсберг се събираха от всички страни най-добрите артисти, уреждаха се концерти, танци, представления. Едва ли самите пруски крале бяха живели така весело, както наместникът на Елисавета Петровна в новата руска провинция.

В края на 1760 година из града се разнесе неочаквана новина. Корф бе извикан в Петербург на длъжността генерал-полицмайстор, а на негово място императрицата назначаваше главния полеви интендант на задграничната руска армия генерал-поручик Василий Иванович Суворов. Опакият и свадлив характер на Корф не се харесваше много, но съществуваше опасение дали не идва в замяна нещо по-лошо?

Новият губернатор започна управлението си не с пищен бал, а с тържествен водосвет в града. В центъра, на река Прегел, бе издигнат богато украсен аналой. По бреговете на реката и на острова бе построена цялата налична войска — по батальони, в парадни униформи и с развети знамена. Недалеч от пробивите в леда бяха поставени няколко оръдия.

Безброй много граждани бяха привлечени от живописното зрелище и излязоха на улицата. Не само бреговете на реката и нейните ръкави, а и всички прозорци и даже самите покриви на близките къщи бяха обсипани с любопитни.

Пищната процесия тръгна от бившата лютеранска църква, превърната в православна след свалянето на петела от високата кула и поставянето на кръст на негово място. Начело вървеше архимандритът в богат филон и скъпоценна шапка. Въпреки дългия път, с процесията още от самата църква вървеше губернаторът — неугледен, дребничък синеок генерал в обикновен мундир само с ордена „Александър Невски“. При потапянето на кръста във водата салютираха не само поставените на брега оръдия, но и тези от Фридрихсбургската крепост, а след това с трикратен пушечен залп и всички войски. Празненството завърши с обед, на който губернаторът изненада Болотов и останалите чиновници със своята непосредственост, с нежеланието да се изтъква и скромните си обноски.

С идването на новия губернатор се промениха много неща. Преди това чиновниците се явяваха в канцеларията в девет часа сутринта. Василий Иванович бе така трудолюбив, че биваше облечен и достъпен още от два часа след полунощ и затова искаше канцеларистите да бъдат по-прилежни. Не оставаше друго, освен да се идва на работа в четири сутринта, макар в началото да имаше твърде голямо негодувание.

По-рано чиновниците отиваха на обяд направо от канцеларията групово в покоите на Корф на готовата и богата трапеза. Суворов не притежаваше доходите на барона и не уреждаше за подчинените си обеди, още повече че и самият той се хранеше твърде умерено. Сега всеки сам трябваше да мисли за препитанието си.

По това време над главата на Болотов се насъбраха облаци: в Кьонигсберг се получи заповед от фелдмаршал Бутурлин всички офицери без изключение да се завърнат в частите си. А тъй като Болотов бе взет от Корф от Архангелогородския полк, той трябваше да замине за там. В Кьонигсберг го задържа случайността.

Стана така, че Василий Иванович Суворов повреди, без да иска кръста на ордена „Александър Невски“, тъй че трябваше да се прави отново. Но понеже в средата на кръста имаше емайл с миниатюрна иконичка, а в целия Кьонигсберг не можеше да се намери такъв майстор, налагаше се тя да бъде изпратена в Берлин и там нарисувана отново. И трябваше да бъде точно като предишната. Извиканият живописец поиска за работата си не по-малко от пет рубли, което възмути пестеливия генерал. Когато дойде в канцеларията, Суворов показа иконичката и взе да ругае живописеца, и тогава един от чиновниците със смях му рече:

— Ех, Ваше превъзходителство! Намерили сте за какво да давате пет рубли. Че благоволете да наредите на Болотов, той за миг ще ви я нарисува…

Щом видя Болотов, генералът го заведе до прозореца на малкия си кабинет и му показа кръста на ордена си:

— Казаха ми, че умееш да рисуваш. Не можеш ли да направиш точно копие на тази иконичка върху пергамент?

— Мисля, че не е голямо чудо — отговори Болотов, като погледна иконичката, — може, ще я нарисувам.

Работата действително се оказа лесна, така че Болотов можа да я свърши още същата сутрин. Като влезе в стаята за съдиите, генералът беше изумен.

— Какво има приятелю? Нима рисунката е готова?

— Готова е, Ваше превъзходителство.

— Да видим, да видим — започна Суворов, като разгъваше хартията с рисунката. — А! Колко хубаво! — възкликна той. — Ама че хубаво! Съвсем не съм очаквал това! Я вижте, господа, наистина не би могло да се направи по-добре и по-точно!…

Болотов искаше да се оттегли, но Суворов го спря:

— Почакай и не си отивай, приятелю. Ела с мен, ще поговорим…

В жилището на губернатора бе сложена малка маса, тъй като Суворов почти винаги обядваше сам. Генералът нареди да поставят още един прибор и докато принасяха яденето, каза: Наистина, приятелю, да не отложим ли твоето заминаване, докато пътищата просъхнат? Те почнали вече съвсем да се разкалят и ние получихме днес известие, че реките Висла и Ногот са придошли твърде много и голям брой селища са били наводнени. Помисли си, наистина това не е малина да окапе, а в армията все ще успееш да отидеш… Може и нещата да се променят, и ние да те задържим за по-нататък. А засега си ходи както преди в канцеларията и ни помагай със своите преводи, тъкмо ще можеш да продължаваш и своето обучение. На мен ми казваха, че изучаваш философия, което е действително похвално и много похвално. Хайде да обядваме, а после ще поговорим за науките и ще се опознаем по-отблизо.

Когато разбра, че Болотов се е научил на всичко съвсем самостоятелно, единствено по свое желание, Суворов много го похвали. Колкото до новата философия, губернаторът слушаше с особено внимание, помоли го да му изреди нейните главни начала и го посъветва по никакъв начин да не напуска обучението си в университета.

Като поговори с него повече от два часа, Болотов се убеди, че Суворов е доста осведомен и истински обича науката.

Новият губернатор беше във всичко много по-сериозен и по-разумен от Корф, и несравнимо по-просветен. Във всяко нещо вникваше дълбоко и не оставяше никого да го води за носа. Неговото служебно усърдие бе така голямо, че той не само наблюдаваше и оправяше всичко, което бе в кръга на задълженията му, но ден и нощ мислеше как да увеличи и направи по-значителен дохода, който се получаваше тогава от Източна Прусия и възлизаше на два милиона талера. Вникваше в самата същност, във всички подробности на тамошното управление и разглеждаше всички пропуски на местните ръководители.

Той обикна Болотов и удостояваше с доверие единствено само него, тъй като всички съветници в канцеларията бяха немци. Често се затваряше с него в своя кабинет и като го настаняваше на малка масичка, му диктуваше по няколко часа различни проекти или му даваше да превежда и да прави извадки от важни книжа. Със своето старание губернаторът не само съкрати голям брой разходи, но увеличи дохода от поверената му провинция с почти цял милион.

Когато настъпи пролетта, при Суворов от Русия пристигнаха дъщерите му Ана и Мария, двете вече истински моми за женене, скромни, но не особено красиви. От този момент генерал-поручикът почна да урежда балове. Те обаче малко напомняха пищните увеселения на Корф. Негови гости бяха предимно офицерите и чиновниците на руска служба със своите семейства. Вечерите минаваха скромно. На един от тези балове в края на 1761 година Болотов видя пристигналия от действуващата армия единствен син на губернатора.

Макар че Александър Василиевич Суворов имаше скромния чин подполковник, за него и в Кьонигсберг се носеше вече мълва. Болотов бе чувал, че той е не само дързък партизанин, но и човек със странен, особен характер и в много отношения истински чудак. Щом видя слабичкия и дребен на ръст синеок офицер в кавалерийска униформа, Болотов веднага забеляза приликата с бащата. Гореше от нетърпение да послуша разказите на младия Суворов, но като най-добър танцьор на бала и даже петиметър^[1], трябваше половината от вечерта да посвети на Мария Суворова. От сестра й Ана почти не се отделяше четиридесет и пет годишният генерал-лейтенант, провиантмайстор в Кьонигсберг, Иван Романович Горчаков, най-близък по село съсед на Болотов. По-късно Ана се омъжи за княз Горчаков.

Суворов-младши не вземаше участие в танците, не играеше на карти, видимо се отегчаваше от обстановката, а разказваше нещо в кръг от млади офицери, които жадно го слушаха. Като танцува всички алеманди^[2] и менуети с Мария, Болотов побърза да отиде при брат й. Към него се бе приближил вече и самият губернатор, по чието лице се виждаше, че е горд със сина си. Подполковник Суворов изглеждаше по-възрастен за своите тридесет и две години поради това, че бе крайно слаб, с обветрена и загрубяла кожа, преждевременни бръчки и оредели коси, прибрани старателно нагоре в плитчица, с буклички и къдрици. Говореше бързо и разпалено, все повече с кратки, отсечени изрази:

— През есента, когато вече заваля, тръгнахме около Регенвалд на поход. Редовната конница поиска от Берг да мине по обиколния гладък път. Той остави при себе си три хусарски ескадрона и два полка казаци. Щом излязохме от гората, внезапно видяхме на няколко крачки от нас цял пруски корпус. Почнахме да го обстрелваме флангово отляво. Разбрахме, че на верста пред нас има незаета плитка блатиста переправа. Устремихме се към нея. След нас се спуснаха първи пруските драгуни със саби. След тях — хусарите. Като стигнахме переправата, приятел и неприятел се смесиха, затънахме почти до стремената. Нашите трябваше да излязат на сухо първи. След тях — в миг няколко пруски ескадрона. Генералът заповяда да ги разбием…

Сините очи на Суворов блестяха, той огледа слушателите и като задържа поглед върху Болотов, размаха малкия си юмрук.

— Най-близкият ескадрон беше слаб, жълт. Пуснах него. Той върна прусите обратно в блатото. След известно време те намериха вляво от нас суша за преминаване. Пръв мина през нея техният драгунски полк… Нямаше време за губене: заповядах да нападне стремително само нашият сръбски ескадрон. Неговият капитан Жандр се хвърли със саби. Прусаците дадоха залп с карабини. Нито един от нашите не падна. Но пет вражески ескадрона за миг бяха отбити, сечени, тъпкани и избягаха назад. Те бяха подкрепени от десет батальона пехота. Цялата тази пехота — прекрасно зрелище! — на половин верста от другата страна даваше по нас пушечни залпове. Ние почти нищо не загубихме, а от тях освен убитите взехме значителен брой пленници!

Младежите посрещнаха с възгласи на възхищение разказа на боевия подполковник. Василий Иванович многозначително каза:

— Негово сиятелство фелдмаршал Бутурлин е благоволил в донесението си до нашата милостива господарка да пише и за моя син, че подполковникът се е отличил твърде много сред останалите… Ах, Александър, толкова е приятно на родителското сърце да узнае, че ти от всички командири си спечелил особена любов и похвала…

Със зимната кампания от 1761 година войната с Прусия бе за Русия завършена. На 16 декември падна Колберг, а на 25 декември почина Елисавета Петровна. Прусия на Фридрих II, оказала се пред пълно военно поражение, бе спасена. Наследилият руския престол Пьотр III писа на пруския крал: „Във ваше лице аз виждам един от най-великите герои на света.“ С позорния договор, подписан на 24 април 1762 година, на Фридрих се връщаха всички земи, заети от руските войски.

Както отбелязва историкът С. М. Соловьов, „извършеното от Пьотр III дълбоко оскърбяваше руските хора поради това, че идваше против всеобщата им вяра, звучеше като подигравка с пролятата в борбата кръв, с тежките жертви на народа в името на едно народно, право и необходимо дело; сключеният с Прусия мир никому не изглеждаше честен; но най-оскърбително бе това, че се виждаше ясно как руските интереси се принасят в жертва на интереси чужди и враждебни; оскърбително повече от всичко бе и това, че Русия попадаше под чуждо влияние, чуждо господство, каквото не бе имало и през печалното време преди двадесет и пет години, защото и тогава хората на върха, хора от неруски произход — Остерман, Миних, Бирон — бяха руски поданици и не позволяваха на чуждите посланици да се разпореждат така, както се разпореждаше сега пруският камерхер Голц. Бяха прекарали двадесет и пет години с утешителното съзнание за народната сила, със съзнанието за самостоятелността и величието на Русия, която имаше могъщо, решаващо влияние върху европейските работи, а до какъв позор бяха доживели сега! Чужд посланик ръководи руската политика, каквото не е бивало от времето на татарските наместници, но и тогава е било по-леко, защото неволното робство не е така позорно, както доброволното.“

Известието за смъртта на Елисавета Петровна пристигна в Кьонигсберг през нощта на 2 януари 1762 година и предизвика смущение всред всички руси. Те изпитваха тъга и мъка по починалата дъщеря на Пьотр и като се поздравяваха един друг за новия монарх, правеха това не толкова с радост, колкото с помрачено чувство. Войските и местните власти още не бяха успели да положат клетва, когато се получи лично от царя заповед до губернатора В. И. Суворов да предаде веднага командуването и управлението на провинцията на генерал-поручик Панин, а сам той да дойде в Петербург. Една такава бърза и най-малко очаквана смяна, която означаваше явно неблаговоление от страна на новия господар към усърдния и верен губернатор, бе не само странна, но и крайно неприятна за русите в Кьонигсберг.

„Може би — говореха помежду си чиновниците — до господаря са стигнали някакви оплаквания на немците или пруският крал не е бил доволен от него като от Корф и е писал за това на Пьотр Фьодорович!…“

Самият Суворов-старши понесе изпадането в немилост спокойно и без да се покаже ни най-малко обиден, предаде управлението на П. И. Панин. Старият генерал бе изпратен със сълзи на очи. Всички бяха така свикнали с него и го бяха така обикнали заради кроткия му и добър характер, че съжаляваха за него като за близък човек. На прощаване той целуна дружески всички и замина за Петербург.

С указ на Пьотр III Василий Иванович беше изпратен за губернатор в далечното сибирско градче Тоболск, което фактически означаваше почетно заточение. Но в Тоболск Суворов изобщо не отиде, а остана в Петербург и взе най-активно участие в юнския преврат от 1762 година, който възкачи на руския престол Екатерина II.