Олег Михайлов
Суворов (42)

6

В осем часа сутринта на 29 октомври забиха барабани, прозвучаха флейти, обои, валдхорни и медни тръби. Всички покриви, прозорци на къщите, както и бреговете на реката във Варшава, бяха задръстени от хора. Пъргаво, живо и напето вървяха руските пехотинци — без перуки, остригани в кръг и леко облечени — в каски с украса от конски косми, куртки и широки панталони.

Суворов, с войнишка куртка и каска, яздеше пред азовци. На брега от другата страна на моста най-главният от чиновниците на магистрата му подаде върху кадифена възглавница позлатените сребърни ключове на града с хляб и сол, като произнесе кратка реч. Руският пълководец взе ключовете, целуна ги, вдигна ги нагоре и рече:

— Благодаря на бога, че тези ключове не излязоха толкова скъпи, колкото… — той се обърна към развалините на Прага и се просълзи.

На другия ден генерал-аншефът направи официална визита на полския крал Станислав.

Макар че ненавиждаше всякакъв разкош, този път Суворов се постара да подчертае с парадния характер на своето облекло, с многобройните орденски знаци, големината на свитата и конвоя уважението си към кралското достойнство на Станислав-Август. Генерал-аншефът се отличаваше с голям консерватизъм на възгледите и дълбока почит към монархическия статус, независимо от това, какви чувства изпитваше към личността на Екатерина II, Станислав-Август или по-късно Павел I. Тъй като нямаше своя карета, великият пълководец използува екипажа на П. Потьомкин, който бе много приказлив, така че заповяда: „Стопанинът на каретата ще дойде заедно с мен, но да седи и мълчи, защото аз трябва да мисля по пътя.“

Полският крал, който най-напред бе пленник на революцията, а сега пленник на руската императрица, го посрещна на дворцовите стълби. Суворов се уедини с него и те разговаряха на четири очи в течение на цял час. Великодушието на руския главнокомандуващ му направи огромно впечатление. През време на разговора Станислав помоли Суворов да освободи един пленен офицер, някогашен кралски паж.

— Ако желаете, ще ви освободя стотина — отговори генерал-аншефът, замисли се и добави: — Двеста! Триста! Четиристотин! А може и петстотин! — прибави той, като се смееше.

Същия ден генерал-адютантът на Суворов замина със заповед да догони групите на пленниците, които се бяха отдалечили от Варшава на двеста версти.

Суворов беше безпощаден в боя, но съвсем другояче, великодушно и хуманно се отнасяше към победения противник.

В резултат на разговора със Станислав-Август бе постигната спогодба за освобождаване на всички полски бойци, като офицерите запазят и оръжието си. Многобройни отряди под командуването на Домбровски, Медалински, Гедроиц, Йосиф Нонятовски и Каменецки все още се сражаваха. Слухът за хуманността на русите направи голямо впечатление: войниците се разбягваха, бунтуваха се против своите генерали, предаваха се на казашките отряди. Суворов действуваше безпогрешно. На 8 ноември той вече можа да донесе на Румянцев: „Виват велика Екатерина! Всичко е свършено, пресветли графе! Полша е обезоръжена.“ Разбира се, човечността на великия пълководец при отношенията с победените даваше своите плодове. Но към това се прибавяше и естественото простодушие на Суворов, комуто се струваше, че „всичко е предадено на забрава. В разговорите се държим като приятели и братя. Немците не обичат. Нас обожават.“ Както и в много други случаи, впечатлителният пълководец приемаше желаното за действително.

Кампанията в Полша накара всички завистници на Суворов в Петербург да замлъкнат. На неговото донесение за покоряването на Варшава Екатерина II отговори с три думи: „Ура! Фелдмаршал Суворов!“ „Вие знаете — писа тя, — че аз не произвеждам без ред в по-горен чин. Не мога да обидя старшия, но вие сам се произведохте фелдмаршал…“ Ирония на съдбата! Феноменалната измаилска победа не донесе на Суворов нищо, напротив, подхвърли го на немилост; победата над полските въстаници му даде най-голямата награда, за която той можеше само да мечтае. Племенникът му Алексей Горчаков му донесе скъпоценния жезъл на стойност петнадесет хиляди рубли.

Този фелдмаршалски жезъл, който Суворов очакваше със суеверно вълнение и споменаваше в писмата си само с началната буква, бе занесен за освещаване в църквата. Пълководецът отиде във войнишка куртка, без всякакви отличителни знаци, заповяда да поставят в една линия няколко стола и почна да ги прескача, като изговаряше след всеки от тях:

— Репнин изпреварих!… Салтиков изпреварих!… Прозоровски изпреварих!…

Така той изброи всички генерал-аншефове, които преди това бяха по-старши от него в служебната стълбица, а сега бяха задължени да му рапортуват. След това нареди да махнат столовете, облече се в пълна фелдмаршалска униформа и отново дойде в църквата. В същия ден бяха осветени и ордените „Червеният орел“ и „Големият черен орел“, изпратени на Суворов от пруския крал Фридрих Вилхелм II.

Той с всички сили се стараеше да омиротвори измъчения полски край, но не знаеше тайните помисли на Екатерина II и нейния двор. Победата бе постигната от него толкова бързо и неочаквано, че в Петерубург просто не успяваха с инструкциите. Постепенно в придворните кръгове плъзнаха слухове, че фелдмаршалът бил дотолкова навредил на работите, че извършеното едва ли може да се поправи. Безбородко го упрекваше, че се бил „правил прекалено добър“. Друг държавен деец се изказва още по-рязко: „Всички чувствуват грешката на Суворов, че не е взел от Варшава голяма контрибуция; но не искат да го поправят в това, поради достойното за смях уважение към ония обещания, които той е дал на най-злостните поляци за забрава на всичко минало и за неприкосновеност както на техните личности, така и на техните имения.“ Хуманните действия на Суворов бяха в разрез със завоевателните планове на правителствата на Руската империя, Прусия и Австрия, които зад гърба на фелдмаршала вече подготвяха нова подялба на Полша.

Няма смисъл да се изброяват всички молби и ходатайства на Александър Василиевич за участвували във въстанието поляци, за техните жени и семейства. Решението на Екатерина II да бъде унищожена самостоятелността на Полша и нейният крал да бъде преместен в Гродно трябваше да произведе върху Суворов впечатлението на ведро със студена вода.

Със свито сърце той бе принуден да се откаже от някои свои обещания, неизпълними при новите инструкции. Когато при него се яви следващата полска депутация с ходатайство, той я посрещна застанал в средата на стаята, скочи колкото може по-високо и рече:

— Ето колко е голяма императрицата!

След това клекна:

— А Суворов ето колко е малък!

Депутатите разбраха и си отидоха.

Суворов, чийто „стремглав боен меч“ бе донесъл бързата победа, не беше вече нужен в полските краища. През октомври 1795 година Екатерина II с милостиво предписание го извика в Петербург.