Олег Михайлов
Суворов (54)

1

А какво ставаше в Северна Италия, където пристигна Суворов? Командуването на осемдесет и шест хилядната австрийска войскова групировка, разположена на обширното пространство от река Адидже до Щирия, Истрия и Далмация, бе поверено след дълги протакания на престарелия кавалерийски генерал Мелас, мъжествен, но лишен от енергия и талант военачалник. Срещу тях стояха петдесет и осем хиляди френски войници, начело с грохналия стар Шерер, бивш военен министър, който не се ползуваше с никакво доверие в армията. Част от останалите войски на Директорията бяха в Южна Италия — двадесет осем хиляди, под командуването на талантливия Макдоналд, а другите бяха разпръснати по крепостите на Ломбардия, Пиемонт и Лигурия.

Принуден от Директорията, Шерер настъпи на 15 март 1799 година с четиридесет и шест хилядна армия към река Адидже, където австрийците заемаха отбранителни позиции. Французите получиха решително надмощие на левия фланг, а австрийците нанесоха съкрушително поражение на тяхното дясно крило. След кръвопролитното сражение Шерер и австрийският генерал-лейтенант Край действуваха нерешително. Двете армии маневрираха по линията на Адидже и на 25 март се срещнаха при Маняно в нова жестока битка. Жертвите от двете страни бяха огромни, но французите пострадаха повече от австрийците, тъй като загубиха пет хиляди пленници, осемнадесет оръдия и целия обоз. След това първите отидоха зад река Минчио, а вторите се разположиха югозападно от Верона при Вила Франко.

Край бездействуваше, като очакваше все още непристигналия Мелас. За един месец австрийците бяха загубили в Северна Италия двадесет хиляди войници. На 29 март се появи най-сетне Мелас и сам почна да чака — най-напред руските корпуси на Розенберг и Ребиндер, а след това Суворов.

Тъй като се бояха да не бъдат отрязани, французите по същото време напуснаха своята силна отбранителна линия, като оставиха гарнизони само в Брешиа и подсилиха Мантуа. Шерер, който възнамеряваше да се укрепи на десния бряг на река Ада, се боеше от идването на русите и искаше подкрепления от Тоскана и Милано, обръщаше се към Париж и молеше Макдоналд да му се притече на помощ от Неапол. Австрийците все се бавеха и Мелас чак на 3 април се реши да настъпи.

През същия ден Суворов влезе във Верона.

Руският фелдмаршал бе посрещнат от генерал-квартирмайстора маркиз Шателер. Докато седяха със Суворов в каретата, ученият австрийски генерал показваше по картата разположението на войските и се мъчеше да отгатне мислите на своя прочут събеседник. Но Суворов го слушаше разсеяно и само повтаряше:

— Щикове, щикове…

На 3 април във Виена докараха трофеите, добити от австрийците в битката при Маняно. На площада Бра бяха изложени френските оръдия и снарядни сандъци, а на площада Мариана се развяваха трофейни знамена.

Когато впечатлителните италианци чуха за пристигането на руския пълководец, те се хвърлиха да го посрещнат, изпрегнаха конете и като викаха възторжено, потеглиха каретата на Суворов към определения за него дворец Емилио:

— Eviva nostro liberatore!^[1]

Фелдмаршалът бързо изтича по мраморната стълба до приготвените за него покои, в които бяха вече закрити със завеси всички огледала. В приемната зала го очакваха руски и австрийски генерали, представители на духовенството във Верона, на градското управление, депутати. Скоро Суворов излезе при тях в бял мундир на австрийски фелдмаршал, с всички ордени, поклони се, приближи се до католическия архиепископ и прие неговата благословия. След това с твърд глас каза:

— Моят господар Павел Петрович и австрийският император Франц I ме изпратиха с войските да изгоня от Италия налудничавите, вятърничави французи, да възстановя у вас и във Франция спокойствие, да подкрепя разколебаните тронове и християнската вяра, да защитя обичаите и да изкореня нечестивите. Моля Ви, Ваше високопреосвещенство, молете се на бога за цялото христолюбиво войнство. А вие — продължи той, като се обърна към чиновниците на Верона, — бъдете верни на императорските закони и ни помагайте от сърце!

Суворов се забави малко и като наведе глава, се отдалечи в своята стая. Италианците излязоха, останаха само руските генерали и неколцина от австрийските. Фелдмаршалът отново излезе и като присви, очи, каза на командира на корпус Розенберг:

— Андрей Григориевич! Запознайте ме с господа генералите!

Розенберг започна по старшинство да представя всички, като назоваваше чина и фамилията на всеки един. Фелдмаршалът стоеше изпънат и при имената, които не му бяха известни, отваряше очи и казваше с поклон:

— Боже мой! Не съм чувал! Да се запознаем!

Дойде ред на младшите.

— Генерал-майор Мелер — Закомелски! — съобщи Розенберг.

— А! Помня! — каза Суворов. — Не бяхте ли Иван?

— Тъй вярно, ваше сиятелство! — отговори той.

Суворов отвори очи и ласкаво се поклони:

— Ще послужим, ще натупаме французите! Чест и слава за нас!

— Генерал-майор Милорадович — продължи Розенберг.

— А! Това е Миша! Михайло!

— Аз, ваше сиятелство! — възкликна двадесет и осем годишният генерал.

— При вашия баща Андрей съм ял баница. О, колко сладка беше. Помня като сега. Помня и вас, Михайло Андреевич! Вие тогава добре яздехте пръчка. О! А как сечахте с дървена сабя! Да се целунем, Михайло Андреевич! Ти ще бъдеш герой! Ура!…

— Ще положа всички усилия да оправдая доверието на ваше сиятелство! — през сълзи проговори Милорадович.

— Генерал-майор Багратион — представяше Розенберг.

Суворов трепна:

— Княз Пьотр! Това ти ли си, Пьотр? Помниш ли при Очаков? С турците!

Той се приближи към храбрия генерал, любимец на войниците, и почна да го целува по очите, челото, устните.

— Не мога да не помня, ваше сиятелство — отговаряше развълнуваният Багратион. — Не мога да не помня щастливото време, когато служех под ваше командуване!

Сега фелдмаршалът се обърна и с широки крачки започна да ходи из залата, след това изведнъж спря, присви очи и заговори:

— Чинопочитание! Упражнение! Военна крачка — аршин! При завиване — един и половина! Главата опашката не чака! Внезапно, като сняг на главата! Трябва да се атакува! Хладното оръжие — щикове, саби! Да се смачка и превземе, без да се губи нито миг! Да се преодолява всяко, даже невъобразимото препятствие! Да се преследва по петите, да се унищожава до последния човек! Казаците залавят бегълците и целия им багаж. Без отдих напред, да се използува победата! Часът на овчаря! Да се атакува, да се помете всичко, което се срещне! Не са нужни патрули, пазете се от разузнаване, което разкрива намеренията. Твърдост, предвидливост, окомер, време, смелост, натиск!

Сякаш бе уморен, Суворов замълча и изглеждаше цял погълнат от мислите си. Внезапно той трепна и живо се обърна към Розенберг:

— Ваше превъзходителство! Дайте ми две полкчета пехота и две полкчета казаци!

— На разположение на ваше сиятелство е цялата войска. Кои ще заповядате?

Суворов недоволно го погледна и отново затвори очи. Розенберг, който никога не бе служил под негово командуване, не разбираше. Фелдмаршалът повтори:

— Трябват две полкчета пехота и две полкчета казаци!

Като помълча малко и видя, че Розенберг е смутен, той почна да го разпитва далече ли са французите, кой ги командува и каза за Шерер:

— Докато този квартирмайстор чисти войнишките копчета, човек може лесно да го разбие.

Но недоволен от отговорите на Розенберг, проговори:

— Намеци, догадки, лъжи, хитрини, недоизказване, усукване, незнаене! — и влезе в своята стая.

С настъпването на мрака в града запламтяха разноцветни светлини, илюминирани щитове, вензели. Цялата нощ италианците ликуваха по улиците.

Рано сутринта на другия ден Суворов посети лагера, дето възторжено го посрещнаха руските войници. Големият барабан биеше гръмко и на интервали, сякаш бе едно общо сърце. В неизгледни редици стояха войниците. И всички те бяха подвластни на неговата воля, живееха с неговите идеи и чувства. Като им напомни кратко своите настъпателни принципи, Суворов се прибра.

Той отново поиска от Розенберг „две полкчета пехота и две полкчета казаци“. Розенберг както преди не го разбираше. Тогава излезе Багратион и каза:

— Моят полк е готов, ваше сиятелство!

— Добре ли ме разбра, княз Пьотр? Разбра ли? Върви! — извика фелдмаршалът.

На стълбата Багратион срещна Ломоносов и Поздеев (първият командуваше сборен гренадирски батальон, вторият — донски казашки полк) и им предложи да тръгнат с него. След по-малко от час той се върна при Суворов и му доложи, че всичко е готово.

— Бог да ти помага, княз Пьотр! — напъствуваше го на прощаване фелдмаршалът. — Помни: главата опашката не чака; внезапно, като сняг на главата!

За досетливия Багратион това беше достатъчно. Той незабавно поведе своя преден отряд от Верона към Валеджио. Същия ден към Валеджио се отправи и сам Суворов.