Олег Михайлов
Суворов (29)

2

В шест часа сутринта Екатерина II имаше навик да изслушва завеждащите „нейните собствени дела и приемането на подаваните до нейно величество прошения“ А. В. Храповицки и А. А. Безбородко.

Докато Храповицки докладваше на императрицата някои литературни дреболии — за преписването на чисто на четвърто действие от нейната собствена пиеса „Разстроено семейство“ и за превода от английски на немски на забавната Шериданова комедия Die Lästerschule^[1], Екатерина си мислеше нещо друго. Почти шестдесетгодишната царица не можеше както преди да намира време за всичко — за следващото увлечение и за държавните работи. В домашно боне, обрамчило нейното кръгло, силно набръчкано лице, тя приличаше на добра „гросмутер“ — баба от почтено еснафско семейство.

При всичките си известни слабости Екатерина II все пак умееше да отличава и цени хората според техните способности и делови качества, потвърждение за което бяха имената на братя Волкови, Румянцев, Суворов, Безбородко, Державин, самия Храповицки. Тя не губеше мярка даже при оценката на своите фаворити. Последният роман обаче с младия Мамонов показваше, че стареещата царица живее вече във властта на илюзиите. С несвойствена за нея по-рано наивност тя вярваше в искрените чувства на човек, който беше по-млад повече от тридесет години.

— Вие благоволихте да се осведомите, ваше величество, какво пространство заема Русия… — пълният здравеняк Храповицки почна да чете подготвената записка: — „Русия има всичко 165 степена дължина, като се смята от островите Езел и Даго на 40 северна дължина до Чукотския нос под 205 северна дължина, а също така 32 степена ширина от Терек до Северния океан…“

Екатерина постепенно се освобождаваше от мъчителните мисли.

— Какво излиза, Александър Василиевич, сякаш присъединяването на Белорусия и Таврида не прибавя нищо към пространството на нашата империя? — учуди се тя.

— Размерите на Русия са толкова големи — внимателно потвърди Храповицки, — че новите земи се губят в това пространство.

— А кои реки образуват сега нашата граница с Турция?

— Буг и Синюха, ваше величество.

— Какво пишат за турските работи?

Храповицки почна да чете отзивите на новите берлински вестници.

Грандиозните проекти, набелязани от Екатерина II с Орлов и Потьомкин, си останаха неосъществени. Царицата все още мечтаеше за Елинско кралство за внука си Константин, но тъкмо по нейно указание руските войски в Турция решаваха скромни задачи. Пък и те изглеждаха непостижими за изпадналия в униние Потьомкин. В опасна близост до Петербург извършваше военни приготовления шведската флота — надменният съсед не се бе отказал от намерението да си върне загубените балтийски брегове. Опасното брожение в Реч Посполита не преставаше. Хазната на империята бе изтощена от непрекъснатите войни.

Като въздъхна, Екатерина помоли Храповицки да продължи доклада. Тя се наведе към малката камина и почна както винаги сама да я разпалва, за да свари утринното си кафе.

— Ще позволите ли да премина към кореспонденцията?

— Да, батюшка Александър Василиевич. Да започнем с нашето писмо до светлейшия княз Григорий Александрович. Ти преписа ли го?

Храповицки притежаваше проницателен ум и действително феноменална памет. Само тези изключителни качества му позволяваха да се задържа на трудното поприще. Тъй като изпитваше печална слабост към Бакхус, той бе принуден сутрин да се облива с ледена вода или да си пуска по две чаши кръв, за да се яви при императрицата готов за доклад.

Той започна да чете писмото по памет още преди да намери самия текст:

— „Григорий Александрович! Не унивай и пази своите сили. Бог ще ти помогне, а царят ти е приятел и покровител. На мен ми е известно, както ти пишеш и както го наричаш, проклетото отбранително състояние. И аз не го обичам; постарай се да го превърнеш в настъпателно, тогава и на тебе, и на всички ще бъде по-леко… Остави тъжните мисли, ободри своя дух, подкрепи ум и душа. Истинска слабост е да принизяваш, както ми пишеш, своите достойнства и да избягаш… Добре би било за Крим и Херсон, ако можеше да спасиш Кинбурн. Но империята ще си остане империя и без Кинбурн. Едно сме взели, друго загубили. Не зная защо ми се струва, че Суворов в замяна ще вземе от тях Очаков…“

Екатерина кимаше в съгласие глава, като подлагаше трески под кафеничето. Кафето беше вече съвсем готово, когато без почукване в кабинета влезе един от нейните най-доверени хора личният й камердинер Захар Зотов.

— Куриер с рапорт от княз Григорий Александрович.

Императрицата нетърпеливо стана от креслото:

— Незабавно го покани.

Почти в същия миг на вратата се показа снажен офицер, румен, с пищни възруси мустаци, в каска с тесен позлатен монограм и украсена с бели гъши пера, синя сукнена куртка с червена яка, ревери и маншети, над която бе заметнал бял портупей от лос, със също така бели „шалвари“ и огромни, разширени в горната си част ботуши.

— Капитан от лекия армейски конен полк на негова светлост Николай Казаринов с релация!

„Ах, Потьомкин, злато човек! Какви юнаци намира за поръченията!“ — взе да се любува на офицера Екатерина II.

— Я дайте, капитане!

Тя отиде към свещника, като пътьом отвори пакета:

— Слава богу! На тридесети септември срещу първи октомври турците са били отблъснати от Кинбурн!

Докато тя четеше, Храповицки и Зотов наблюдаваха израза на лицето й.

— Суворов два пъти ранен и не пожелал да напусне сражението. Похвална храброст! — Екатерина остави релацията настрана и внимателно огледа офицера. — Как е вашето име? Казаринов? Ние ще се погрижим да бъдете награден. — И му подаде ръката си да я целуне.

При тоалетната маса царицата каза на Храповицки:

— Твоят съименник, Александър Василиевич, ни постави на колене пред себе си. Но жалко, че са го ранили стареца!

Този път Суворов бе награден щедро. По настояване на Потьомкин Екатерина му изпрати знаците и лентата на най-високия руски орден „Свети Андрей Первозванний“, които не бяха получили неколцина по-старши от него генерали. Като го поздравяваше в качеството му на андреевски кавалер, светлейшият писа: „Аз направих всичко, което зависеше от мен…“ Многобройни награди очакваха кинбурнските воини — георгиевски кръстове, златни и сребърни медали, повишения, парични суми. Един от шестимата георгиевски кавалери 4-та степен стана Ломбард, произведен освен това капитан-лейтенант. На спасителя на Суворов, Степан Новиков, връчиха един от деветнадесетте специално изработени сребърни медали. По-късно, по случай сто двадесет и пет годишнината от Кинбурнската битка, името му бе включено в списъка на 1-ва рота на някогашния Шлиселбургски полк. На генерал-майор Иван Рек, награден с „Георгиевския кръст“ 3-та степен, Екатерина собственоръчно постави лентата и кръста в кутийката.

На следващия прием обаче кинбурнската победа бе вече изместена в очите на двора от по-голямо събитие: от разклатеното сякаш положение на фаворита. Красивият, изящен Мамонов се срамуваше от своята роля при старата царица, но още повече се боеше да не бъде изоставен. Той току-що бе придобил за подарените му 350 хиляди рубли още едно имение, когато научи, че петербургският генерал-губернатор Брюс продава богат имот. Разговорът се водеше по време на игра на вист, за която освен Брюс и самия Мамонов, Екатерина бе поканила преведения в гвардията Казаринов.

— Значи вие не желаете да го купите? — повтори Брюс.

С умолителен поглед Мамонов се обърна към Екатерина. Императрицата се престори, че не е разбрала нямата му молба. Сега, след появата на Казаринов, тя бе решила да даде един урок на своя „Саша“.

— Ако вие се отказвате, аз ще намеря друг купувач — със студена усмивка каза Брюс.

— Моля — въздъхна Мамонов. — Кой пък ще е тоя ваш друг купувач?

Брюс многозначително сви уста.

— Казаринов.

Бледият като смърт Мамонов премести поглед от Екатерина към невъзмутимия капитан, като се мъчеше да разбере игра ли е това, или истина.

— Но нали Казаринов е беден — тихо проговори най-сетне той. — Откъде ще вземе толкова пари?

Като размесваше атлазените карти, императрицата бавно, но ясно изрече:

— Нима Казаринов е сам на тоя свят? — тя гледаше фаворита право в очите и разтегляше думите. — Може да купи той, а може и друг…

Мамонов се надигна от креслото, но веднага безсилно се отпусна на облегалката: беше загубил съзнание. Придворните лекари Роджерсън и Месинг му помогнаха да се съвземе и той побърза да напусне залата, поддържан от тях.

— Господа — предложи с пълно самообладание императрицата, — София Ивановна дьо Лафон, известната началничка на възпитателния дом за благородни девици, ми предаде писмото на нашия кинбурнски герой Суворов до дъщеря му Наташа. Ще помоля лейбгвардейския капитан Казаринов да го прочете.

В притихналата зала на Ермитажа прозвучаха простодушните и трогателни думи:

„Любезна Наташа! Ти ме зарадва с писмото си. Още повече ще ме зарадваш, когато облечеш бяла рокля и още повече, когато ще живеем заедно. Бъди благочестива, благонравна, уважавай майчицата София Ивановна или тя ще ти дърпа ушите и ще те постави на сухар и водица. Пожелавам ти благополучно да прекараш коледните празници. При нас имаше по-силни битки, отколкото когато вие се дърпате за косите, а когато наистина сте танцували, аз излязох от балета: в хълбока оръдеен картеч, в лявата ръка дупчица от куршум, а на моя кон муцунката простреляха; едва след осем часа ме освободиха от театъра в стаята. А сега, щом се поразкърших, яздих близо петстотин версти за шест дни, без нощите. И как е весело на Черно море, на лимана! Навсякъде пеят лебеди, патици, бекаси, по полето ластовички, синигери, лисички, а във водата чига, есетра колкото искаш! Прости, моя приятелко Наташа; надявам се, знаеш, че моята майчица господарката ме е наградила с Андреевска лента за вяра и вярност…“