Олег Михайлов
Суворов (18)

5

След пълното пропадане на плановете на Дюмурие конфедератите можеха да разчитат само на великия литовски хетман Огински. Той бе талантлив композитор, музикант, писател, инженер, но не притежаваше дарбата да бъде военачалник, пълководец. Като хетман, т.е. главнокомандуващ въоръжените сили, той имаше огромно влияние и своя собствена войска, но дълго се колеба. Не започна бойни действия даже тогава, когато това бе най-опасно за русите — едновременно с Дюмурие. Със своята три-четирихилядна войска изчакваше благоприятно стечение на обстоятелствата. Назначеният през 1771 година руски посланик във Варшава Каспар Салдерн и генерал-поручик Веймарн с тревога следяха неговите действия; за контрол над него беше отреден батальон под командуването на полковник Албичев.

Междувременно Върховният съвет на конфедерацията възложи на подляското маршалче Косаковски да мине в Литва и да подтикне хетмана към открити бойни действия. Неговият рейд ускори развоя на събитията. Всякъде, където Косаковски минаваше, започваше глухо брожение: изглеждаше, че в североизточна Полша назрява буря.

Станислав Понятовски и Салдерн се стараеха по всякакъв начин да задържат Огински, но подстрекателската политика на Версай, силният натиск на привържениците на конфедерацията, а така също искането на русите да отговори категорично „за или против кого държи войски“, накараха най-сетне Огински да направи избор. През нощта на 30 август той предателски нападна батальона на Албичев; самият полковник загина, а неговите войници бяха пленени. Като потегли към Пинск, Огински издаде манифест за своето присъединяване към конфедерацията.

Към хетмана потеглиха малки отряди въстаници; той извика при себе си Косаковски и очакваше идването на войска от Курландия. Русите, които бяха наблизо, не се решаваха да го нападнат и само наблюдаваха. Във Варшава започна паника. Салдерн и Веймарн набързо изготвиха съвместно подробен план за военните действия. Според него главната роля се възлагаше на Древиц, който трябваше да събере в Нови Минск силен отряд. За Суворов оставаше пасивно да наблюдава събитията. Да го изместиш обаче на втори план не беше така просто. Когато Веймарн му изпрати своята заповед, предприемчивият генерал беше вече на път през Коцк, Бяла, Брест срещу Огински.

През нощта на 12 септември, след няколко бързи прехода, Суворов получи сведения, че силната три-четирихилядна войска на хетмана се е разположила в местността Столовичи, приблизително на половината път между Брест и Минск. Генерал-майорът веднага заповяда на своя малък отряд от осемстотин двадесет и двама войници да се готви за атака.

Русите се приближаваха към Столовичи съвсем тихо. Облаците, които покриваха небето, усилваха тъмнината. Войските вървяха към светлината, която блещукаше в манастирската кула. Великият литовски хетман се забавляваше с една французойка.

Близо до населеното място руските разезди заловиха полски патрул от четирима улани, които послужиха за водачи. Между два и три часа сутринта Суворов се приближи до Столовичи и построи отряда в две линии. В първата беше пехотата, десния фланг на която командуваше премиер-майор Фергин, а левия, дето стояха суздалци — секунд-майор Кисельов. Оръдията и прикриващата ги резервна рота образуваха центъра; началник беше капитанът от Нашебургския полк Исак Анибал, син на прочутия сподвижник на Пьотр. Втората линия бе образувана от кавалерията начело с премиер-майор Рилеев. Фланговете се прикриваха от казаци.

Настъплението започна преди разсъмване, „откъм гърба“ на населеното място, и дълго време се развиваше така безшумно, че противникът не подозираше нищо. При предградието обаче пътят на русите бе внезапно преграден от обширна блатиста низина, която можеше да се премине само по тесен и дълъг от двеста стъпки бараж. Като построи своя отряд в колона, Кисельов навлезе по баража, но бе забелязан от един часовой. Вдигна се тревога. Поляците почнаха набързо да изскачат от домовете, затрещяха изстрели. Огънят на конфедератите не можеше да нанесе особени загуби: беше още тъмно и едва почваше да просветва утринна зора.

В отговор загърмяха оръдията и изстрелите на егерите, но всичко това бе покрито от могъщото руско „ура!“, с което суздалци се хвърлиха към селището. Конфедератите бяха поразени от ужас. Едни стреляха наслуки от прозорците, други се мъчеха да се съпротивляват по улиците, но суздалци, под командата на Кисельов и капитан Шипулин, вървяха като стена и очистваха пътя си с щикове. По този коридор след тях настъпи кавалерията на Рилеев. В същото време колоната на премиер-майор Фрегин премина баража и влезе в селището от другата страна.

Самият Огински едва се спаси, като скочи на коня и препусна в полето. Той се помъчи да събере разбитите войски, които блуждаеха в мрака без командири и оръжие, но не можа да построи даже рота. Неговите двеста телохранители-еничари бяха останали в селището и избити от суздалските гренадири, които командуваха поручиците Борисов и Маслов.

В хаоса, бягането и виковете беше вече трудно да се различат свои от чужди. Когато в зори Суворов пристигна в Столовичи, той извика един войник, който се промъкваше в някаква къща, тъй като го взе за мародер. Онзи отговори на полски, стреля към генерала с пушка, но не улучи. Беше един от гвардейците на Огински.

Към сутринта Столовичи беше в ръцете на русите. Но сражението не свърши с това: част от войските на Огински бяха настанени за нощуване извън селището, по височините наоколо. Сега три сотни пехотинци се построиха в полето; към тях се присъединиха до петстотин кавалеристи, избягали от Столовичи. Стана вече светло — „бял ден“. Важно бе да не се дава на противника да се опомни и Суворов хвърли в атака след кратък обстрел на поляците останалите му подръка седемдесет кирасири и карабинери под командуването на храбрия Рилеев. Той нападна конните конфедерати с такава енергия и решителност, че ги обърна в бягство. В същото време майор Кисельов разби и отхвърли литовската пехота.

Изглеждаше, че е спечелена окончателна победа, но докато преследваше противника, отрядът на Рилеев неочаквано попадна на пристигналите два полка улани, с численост близо хиляда саби, под командуването на бойкия конфедератски генерал Беляк. Трите ескадрона на Рилеев бяха за миг откъснати и обкръжени. Само с цената на най-големи усилия и помощта на казаците Рилеев успя да си пробие път през неприятелските редици.

Към единадесет след пладне всичко бе свършено. Огински избяга в Короловец — Кьонигсберг; неговата хазна, имущество и хетманска булава — всичко падна в ръцете на русите. Поляците загубиха повече от четиристотин убити и триста пленени. От русите бяха загинали само осем души долни чинове, ранени бяха трима офицери и тридесет и пет войници. Победата бе невероятна: осемстотин суворовски воини бяха разгромили трихилядна войска. Под впечатление от станалото Суворов писа на Кречетников: „Ще ви бъде простено, ако при първия слух се усъмните, защото и самият аз се съмнявам; само че е истина.“ Не вярваше в началото и Веймарн, тъй като бе дълбоко засегнат от своеволието на Суворов. Огински се оплакваше, че бил разбит „не по правилата“. Историците обаче преценяват действията на руския пълководец като безупречни. Като обяснява своята увереност в изхода на това толкова дръзко начинание, Суворов казва: „Аз имах храбри офицери, свикнали често да се сражават отблизо.“ Както и в много други боеве с конфедератите, главните участъци се заемаха от суздалци, приучени към действия с щик.

Битката при Столовичи направи Суворов известен в Европа. Самият Фридрих II обръща внимание и препоръчва на поляците да се пазят от него. Конфедератисткото движение вървеше към упадък. Веймарн се опитваше да лиши Суворов от лаври: дребнаво го мъмреше в писмата, стараеше се да го очерня пред Военната колегия. Но победата нямаше как да замълчи. Само няколко месеца преди това, на 19 август 1771 година, генерал-майорът бе награден с ордена „Свети Георги“ 3-та степен. На 20 декември последва нов указ. За „пълното разбиване на литовския хетман граф Огински“ Суворов получи ордена „Свети Александър Невски“.

Не по-малко важни за него бяха и промените, извършени в ръководството на руските войски в Полша: на мястото на Веймарн дойде участникът в Седемгодишната война и автор на „Инструкция за командирите на пехотния полк“ Алексей Илич Бибиков. Между тях веднага се установи истинско приятелство. Бибиков разчиташе на богатия опит на Суворов и като нареждаше как да бъдат разпределени войските, пишеше: „Оставяйки впрочем на ваше превъзходителство свободно да реши разпределението и разполагането на войските както намери за добре съгласно известния ми ваш опит и познаване на земята, и най-сетне — усърдие към службата.“

В края на 1771 година Люблинският район изглеждаше спокоен: само при Краков се появяваха от време на време вълнения. По заповед на Бибиков там бяха изпратени суздалци начело с Щакелберг, който нямаше нищо общо със Суворов, освен личната си храброст. Службата в Краковския замък се водеше крайно небрежно, а за изпълнението й Щакелберг не установи никакъв надзор. От това се възползуваха конфедератите, които още през септември 1771 година бяха получили вместо Дюмурие френския генерал барон дьо Виоменил.

Тъй като помнеше съдбата на своя предшественик, Виоменил не си чертаеше някакви грандиозни планове, а само се мъчеше възможно по-дълго да поддържа агонизиращото вече конфедератистко движение. „В отчаяното положение, в което се намира конфедерацията — смяташе той, — е нужен блестящ подвиг, за да бъде отново подкрепена тя и да й се вдъхне мъжество.“ Такъв опит по поръчение на Казимир Пулавски предприеха в края на 1771 година неколцина дръзки шляхтичи, които отвлякоха от Варшава полския крал. Един от заговорниците обаче премина в последния момент на страната на монарха и помогна на Понятовски да се върне в столицата.

Дьо Виоменил реши да извърши друга отчаяна демонстрация — превземането на Краковския замък. Осведомени за безгрижието на коменданта и лошата караулна служба, конфедератите се възползуваха при това и от помощта на една красива полякиня, по която бе увлечен Щакелберг. Казват, че той уж наредил да снемат часовия от един важен пост, когато тази дама му се оплакала, че нощното извикване на войника й пречи да спи. През нощта на 21 срещу 22 януари 1772 година от конфедератската крепост Тинец излязъл отряд от 600 души под началството на френския бригадир Шоази. През това време в Краков имало костюмиран бал.

Конфедератите седнали в лодки и с помощта на върлини преминали Висла. Преди това бил паднал дълбок сняг и те, наметнали над мундирите си бели свещенически одежди, успели необезпокоявано да намерят отворите под стените, на които местните жители своевременно счупили решетките. Самият Шоази, който разделил отряда на три части, не можал да се промъкне, както било уговорено преди това, през канала за нечистотиите: бил се оказал задръстен с камъни. Като се измъкнаха от мръсния проход, бригадирът се оттеглил към Тинец, а оставил другите хора на произвола на съдбата. Сполуката обаче се усмихнала на племенника на генерал дьо Виоменил — Антоан, и на френския капитан Салиняк. Те успели да пропълзят през дупките вътре в замъка, след което конфедератите се нахвърлили върху часовите при вратите, а после заловили главната стража и залостили входа за замъка отвътре, като оставили свободна само ниската вратичка.

Щакелберг бил на бала в полско облекло, когато се раздали изстрелите в крепостта. Неколцина поляци се втурнали в залата и поискали от него да си предаде шпагата. Той едва успял да се спаси, събрал настанените в града отряди и се спуснал към замъка.

Гренадирите от Суздалския полк се опитали да се вмъкнат в крепостта и да разбият портите, но поразявани от кулите и прозорците се отдръпнали. Половин час по-късно секунд-майор Сомов бил раздал вече необходимите инструменти и за втори път настъпил към вратите, а капитан Арцибашев — към малката вратичка. Но Сомов бе скоро тежко ранен в лявото рамо, а Арцибашев — в ръката. През тази злополучна нощ суздалци загубили в ранени и убити четиридесет и един човека, а около шестдесет били пленени. Такава бе цената на формалното отношение към службата.

Суворов пристигна в Краков на 24 януари сутринта, а заедно с него — малък руски отряд и пет полски кавалерийски полка на граф Ксаверий Браницки. Засегнат от случилото се с неговите суздалци, генералът им каза всичко, което бе премислил през време на бързия преход от Люблин до Краков.

— Необходимото за войника е полезно, а излишният разкош е майка на своеволието! — Суворов изтича към очакващите го на градския площад офицери. До високия Щакелберг бе забелязал капитан Шипулин.

— Нима и ти, Андрей, си седнал да пиеш кафе в къщата на пановете и да играеш на жетони с полякините?

Шипулин мълчеше, без да вдига очи.

Суворов впери остър поглед в един офицер с полска шапка от задните редици.

— Ето те и тебе! — напевно извика той с тънко гласче. — А вас вече и царската шапка ви стяга! Може би и кафтанът под мишниците да е тесен?

Суздалци стояха с наведени глави. Суворов още дълго им говори за лошия вътрешен ред — отпускането в частните квартири и изоставянето на службата.

— Имате ли мрежичка за перука? Кафето на пана готово ли е? А другото не ви засяга! — той бавно се отпускаше, успокояваше се, тъй като вътрешно чувствуваше, че и сам е виновен за случилото се. Нали Щакелберг му бе докладвал вече за обезпокоителното оживление при Тинец, на австрийската граница? И нима не му бе говорил за същото в Люблин един полски доставчик?

— Господа офицерите са свободни — каза Суворов по-тихо. — А вие, ваше високоблагородие, останете.

Известно време той мълча, като гледаше отдолу нагоре високия съвсем рус Щакелберг.

— Разглезил ви е, ваше високоблагородие, господин Веймарн — с усилие проговори Суворов, — а свещениците и жените — той повиши глас — са ви объркали главата. Направили са ви прекалено добър!

Генералът посочи събралите се недалеч офицери:

— Какво да изисквам от тях? Какъвто попът, такава и енорията! Не, ваше високоблагородие, оправяйте си грешката, а после — под съд!

Щакелберг се изчерви.

— А сега моля да ме последвате. Ще огледаме замъка, превзет благодарение на вашето безгрижие.

Краковският замък бе разположен на височина, която господствуваше над града. В подножието на хълма течеше Висла. Зад яката, висока тридесет и осем стъпки дебела стена, се виждаха кулите на катедралната църква и билото на полуразрушения кралски дворец. Щурмуването на замъка без обсадни оръдия не изглеждаше възможно. Суворов заповяда да измъкнат няколко обикновени бойни топа на горните етажи на най-високите градски къщи и да стрелят оттам. Военният инженер започна прокарването на две минни галерии към крепостта.

На гарнизона оставаше да се надява само на помощ отвън и на сполучливи вилазки. На 2 февруари обсадените внезапно нападнаха два поста. Първият успешно отби този опит. Затова пък командирът на втория, капитанът от Суздалския полк Лихарьов, който заемаше с шестдесет мушкетари каменна къща в предградието Рибари, още преди приближаването на неприятеля бе обзет от позорен и осъдителен страх. Като даде няколко изстрела по конфедератите, той заяви на войниците всеки сам да спасява живота си и напусна поста. Ротата се оказа без командир и безредно се разбяга. При това поляците успяха да запалят предградието.

Беше около пладне, когато Суворов се събуди от изстрелите и виковете. Скочи на коня и препусна към тях. Щом срещна бягащите, той ги спря и ги поведе в атака с щик. Успя да дойде и мушкетарската суздалска рота под командуването на капитан Мячков и поручик Парфентиев. Неприятелят се изтегли обратно.

Според думите на бегълци положението на конфедератите в замъка ставало все по-лошо и редът бил поддържан само от французите. Но като обсаждаше крепостта, Суворов сам се намираше в обсада: наоколо бродеха въстаници; очакваше се Пулавски да докара отряд от хиляда и петстотин души, а дьо Виоменил да се приближи от Тинец с хиляда войници. Всичко това накара Суворов незабавно да превземе крепостта.

За предвидената атака той раздели войските на четири колони. Главната, под командуването на подполковник Хайсман, трябваше да вдигне във въздуха с петарди портите, да проникне в камбанарията и да овладее оръдията. Колоните на подполковник Елагин и Ебшелвиц бяха спомагателни: първата трябваше да атакува откъм Зверница към малката вратичка, а втората — откъм градската стена по щурмови стълби. В резерв оставаше секунд-майор Гагрин.

Русите се хвърлиха на пристъп в три часа след полунощ на 18 февруари, поддържани от силен артилерийски и пушечен огън. Колоната на Хайсман излезе бързо пред главните порти, задръстени отвътре с греди и засипани с пръст. Подложената под вратите петарда избухна, но образуваното отверстие не беше достатъчно за преминаване. Обсадените не позволяваха то да се разшири. Капитан Шипулин опита да се вмъкне в средната кула с част от суздалците. Подполковник Елагин така храбро щурмува вратичката, че проби два прохода и неколцина суздалски гренадири вече влязоха в замъка. Обаче поляците задържаха пробивите, като поразяваха с огън и щик всекиго, който се показваше през тях.

Суворов заповяда да донесат щурмовите стълби. Колоната на Ебшелвиц се понесе в атака с невероятна смелост. Войниците се катереха направо към амбразурите на оръдията. Един от първите, който се изкачи по поставената на укреплението стълба, бе поручик Николай Суворов. Но куршумите, камъните и саблените удари на спешените кавалеристи на Шоази не позволяваха на русите да се закрепят на стената. След двучасовата атака от строя излязоха много офицери, като се почне с подполковниците Ебшелвиц и Хайсман, получил смъртоносна рана. Шипулин бе изнесен с прострелян крак. Загубите стигнаха до сто и петдесет души.

В шест часа сутринта Суворов заповяда да бият отбой. Ландскрон и Краков бяха показали, че руската армия не е достатъчно подготвена за обсадни действия. Както генерал-майорът писа на Бибиков „несполучливата ни атака доказа наистина изключителната ни храброст, но също така и нашата неопитност в тези действия“. Сега оставаше да се засили блокадата на замъка и да се чака пристигането на оръдия от голям калибър. Обсадените търпяха вече истински глад, ядяха врани, конско месо и мислеха за предаване. Всички опити на Казимир Пулавски и подляското маршалче Симон Косаковски да им помогнат претърпяха неуспех. Тъй като разбираше значението на капитулацията на Краковския замък, а с нея и гибелта на последните надежди на конфедератите, Суворов сам предложи на гарнизона да се предаде при изключително почетни условия.

На 8 април в лагера бе доведен парламентьор със завързани очи. Суворов прие френския бригадир Галиберт любезно, настани го до себе си и продиктува главните точки на капитулацията. На другия ден той дойде отново, бе нагостен с добра закуска, но когато разговорът мина на капитулацията, почна да предлага свои условия. В отговор Суворов веднага постави по-сурови изисквания от преди. Той предупреди, че ако на другия ден французинът дойде отново без пълномощия за пълно предаване, условията ще бъдат още по-тежки.

Шоази разбра своята грешка и побърза да се съгласи с всичко. Според дванадесетте точки на подписаното от него споразумение обсадените запазваха своето лично имущество, французите се обявяваха не за военнопленници, а просто за пленници, като на гражданските лица се даваше свобода. Болните и ранените получаваха незабавна медицинска помощ.

Нощта преди предаването русите прекараха под оръжие. Рано сутринта на 15 април полският гарнизон почна да излиза от замъка на части по сто човека. Суворов изчакваше капитулацията на площада, заобиколен от своите офицери. Когато Шоази с изискан поклон му подаде своята шпага, генералът му я върна и добави, че не може да лиши от шпага толкова храбър човек.

— Вие служите на френския крал, а той е в съюз с моята царица — каза Суворов, прегърна и целуна бригадира.

Шпагите бяха върнати и на другите френски офицери. Всички тях генерал-майорът покани на приятелска закуска. С пленените конфедерати бе наредено да се държат „съвсем ласкаво“.

След това Суворов извика при себе си провинилия се капитан Лихарьов.

— Тебе, братко, трябваше да дам под съд — посрещна той офицера. — Но тъй като лоша мисъл у тебе не е имало, ти си млад, рядко си участвувал в действия, считай, че за този първи случай ти е простено!

Избухливият, но незлоблив руски пълководец не можеше дълго да помни лошото, особено ако то се отнасяше до боеви офицери. Той прости на Лихарьов и сега се застъпваше за Щакелберг. Вечерта след предаването на Краковския замък писа във Варшава на Бибиков: „При това събитие, ваше превъзходителство, ви поздравявам най-покорно с радостни сълзи. Простете, батюшка, на бедния старец Стакелберг.“

След падането на замъка в Краков на руските войски оставаше да завземат само последните опорни пунктове на конфедератите — Тинец, Ландскрон и Ченстохов, но и това не се наложи да правят, тъй като Австрия и Прусия се бояха от пълното подчиняване на Реч Посполита от Русия и се намесиха с оръжие в полските работи. Виена и Берлин използваха обстоятелството, че Русия бе във война с Турция. Те поискаха от нея да сключи мир и да се откаже от Молдова и Влашко, освободени с руско оръжие, а като възнаграждение да вземе част от полските земи. В същото време Австрия въведе войски в пределите на Краковското воеводство. Въпреки протестите австрийците пробиха руските кордони и завзеха Тинец. В северните предели на Полша влязоха двадесет хиляди пруси.

Суворов се измъчваше с възложената му от Бибиков мисия — да не допуска австрийците навътре в Полша, като при това спазва напълно приятелски отношения с тях. За да отстоява руските интереси, трябваше да хитрува и да лавира. И той се оплаква на Бибиков с горчиво простодушие: „Аз съм добър човек, отпор не умея да дам… Простете ми, време е да си почина в Люблин. Честна дума — от Сретение господне не съм се събувал: какъв политик съм ти аз, батюшка? Моля, изпрати другиго; нека дяволът се разбира с него.“

През септември 1772 година Австрия, Прусия и Русия се споразумяха за подялбата на Полша. Според договора Екатерина въведе в източните полски области два нови руски корпуса. Единият от тях, под командуването на И. К. Елмпт, се установи в Литва. В него бе преведен Суворов, който получи най-сетне, след тригодишни непрекъснати походи, месечен отдих във Вилно. Тук той посещаваше вечери и балове.

Суворов всеки път се чувствуваше неудобно, когато даваше при входа плаща и шапката си и се оказваше сред елегантните кавалери и дами. Огледалото, в кръгла бронзова рамка, отразяваше дребна, слабичка фигурка и обветрено лице с дълбока надлъжна бръчка между очите.

— Красив съм! Красив! Истински Нарцис! — мърмореше той, вдигаше — вежди и побляскваше с избеляващите сини очи.

Генералът се отвръщаше от огледалото и бързо притичваше край него към залата. Не харесваше своята външност и не обичаше да се оглежда.

Той бе почти равнодушен към жените, но не странеше съвсем от компанията им, често беше разговорлив с тях, остроумен, даже блестящ. Увличаше се в разговор с една дребничка, чипоноса и подвижна полякиня, на която бе приятно вниманието на самия Суворов. Като се смееше на неговия бърз френски говор, тя се правеше, че уж не вярва на руския произход на прочутия генерал.

— Уважаемият пан генерал е поляк? — разпитваше тя с усмивка.

— Не, не — поддържаше играта Суворов.

— Разбира се, от Курландия! — не преставаше бойката полякиня.

— Не съм от Курландия.

— Тогава приобщен малорусин? Значи една кръв.

— Пак не отгатнахте. Аз съм московец, русин — казваше Суворов.

Като се върна веднъж в зори от бал, той писа на своя бивш началник и както преди приятел Бибиков за полските жени: „Тъкмо те управляват тукашната държава, както всякъде и винаги. Аз не се чувствувам достатъчно твърд да се браня от техните прелести…“

В Литва не остана дълго. „Ето че сега съм съвсем спокоен — съобщи той на Бибиков от Вилно, когато през октомври получи заповед да замине за шведската граница. — Следвам съдбата си, която ме приближава към моето отечество и ме изпъжда от страната, в която исках да правя само добро или поне винаги се стараех. За моето сърце това не беше трудно, и моят дълг не ми пречеше да го върша.“

Именно тези години завършиха формирането на пълководеца и направиха от него онзи Суворов, който се помни и до днес. Изгради се неговият оригинален и неповторим облик; кристализира речта, изпълнена с грубоват хумор, простонародна сочност и точна изразност; определен бе жизненият стил, строг до аскетизъм и близък до войника. Неговите победи при Орехово, Ландскрон и Столовичи са образец на новаторска тактика, формулирана по-късно в „Науката да се побеждава“ по суворовски ясно в три думи — „окомер, бързина, натиск“.

През 1772 година Суворов пише: „Никога самолюбието, резултат най-често на мигновен порив, не е ръководило моите действия и аз съм забравял себе си, когато работата се е отнасяла за общата полза. Суровото възпитание в светско отношение, но невинните по природа нрави и естественото великодушие улесняваха моята дейност; моите чувства бяха свободни и аз не изнемогвах.“

Годината 1772 изтичаше. Известно време Суворов прекара на шведската граница, за да проверява руските укрепления и готовността на войските. Когато се върна в Петербург, той получи най-сетне дългоочакваното назначение — в Първа армия при П. А. Румянцев.