Олег Михайлов
Суворов (49)

3

Заедно със седемнадесет околни селца, Кончанское бе придобито от Василий Иванович Суворов през 1769 година и имаше хиляда души жители от мъжки пол. Зает до гуша със службата, самият А. В. Суворов бе идвал тук три пъти, през 1784, 1786 и 1789 години, бе издигнал малка дървена църквица на името на свети Александър Невски и бе наредил да се насади овощна градина. Когато дойде в това отдалечено имение на 5 май 1797 година, той намери двуетажната господарска къща напълно западнала, църквата изоставена, градината запустяла. Наложи се да се настани в прост селски дом, близо до църквата. В края на селото, у един карелийски селянин се настани надзирателят на фелдмаршала Алексей Лвович Виндомски.

Славата на великия пълководец и мъченическият ореол правеха наблюдението върху него още по-неприятно. Ако се съди по всичко, Виндомски е проявявал гъвкавост и такт и е умеел да се разбира с прочутия заточеник. В Кончанское Суворов получи писмо от дъщеря си: „Всичко, което може да каже моето сърце — е да моли всевишния за продължаване на вашите дни в душевно спокойствие. Ние с брат ми и сина ми сме здрави и молим за вашата благословия… Неотложното ми желание е по-скоро да ви видя; за всичко моля бога, той е наш покровител. Целувам ръчиците ви.“ След месец графиня Зубова измоли разрешение от царя и с малкия си син Александър и тринадесетгодишния си брат Аркадий пристигна в Кончанское.

Старият фелдмаршал беше така радостен и развълнуван, че не знаеше как по-добре да настани скъпите си гости в своите бедняшки палати. Те прекараха два месеца при него, като увеличиха грижите на Виндомски, който за всяка дреболия бе принуден да се свързва с губернатора Митусов. Той препращаше книжата в Петербург и Павел лично разглеждаше всеки най-незначителен случай. „Може ли да се донесат от Кобрин в Кончанское брилянтите и другите ценни вещи?“ — запитваше Виндомски и императорът слагаше резолюция: „Може“. — „Позволено ли е да се допусне при Суворов пристигнал офицер?“ Отговор: „На офицера да се откаже и да се изпрати назад.“ — „Разрешено ли е на фелдмаршала да посещава съседите?“ — „Да се забрани.“ — „Има ли право да омъжи пристигналата си роднина Евпраксия Раевска за един съсед помешчик?“ — „Да се разреши“ и т.н. От далечния Петербург императорът следеше буквално всяка стъпка на Суворов.

Виндомски се измъчваше от своето положение и молеше да го освободят, като се позоваваше на болест. Надзора върху прочутия кончански жител Павел възложи на познатия ни Николев, който бе задължен всяка седмица да уведомява генерал-прокурора за поведението и начина на живот на Суворов. Унизителният надзор измъчваше фелдмаршала повече от всичко.

„Всемилостиви господарю!… — писа той на Павел през септември 1797 година. — Днес дойде при мен колежският съветник Николев. Велики царю! Съжалете се: бъдете милостив с бедния старец, простете, ако нещо съм сгрешил.“ Но императорът беше особняк, който съединяваше в себе си сантименталност с изключителна жестокост, а порива към добро — с безразличие. Жалното послание остана съвсем без отговор.

Като срещна Николев, Суворов се обърна към него с преднамерено наивния въпрос:

— Откъде идваш?

— Отбих се по пътя от Тихвин — неопределено отговори Николев.

— Чувах, че за Кобрин си повишен по чин — продължи, като се усмихваше фелдмаршалът. — Наистина и службата е голяма. Заслужил си, заслужил! Продължавай така да караш и ще те наградят още!

Николев почувствува подигравката:

— Да се изпълнява волята на монарха е най-първият дълг на верния поданик.

Суворов бързо възрази:

— Аз не бих направил това, а бих се престорил на болен!…

Впрочем след този разговор изпадналият в немилост фелдмаршал стана много по-снизходителен и любезен със своя надзорник.

Щом се появи Николев, Наталия Зубова веднага замина с цялото си семейство. При това наближаваха студовете и не изглеждаше възможно да се живее повече в западналата господарска къща. След заминаването й Суворов беше печален, често плачеше и здравето му почна все повече да се влошава. На всичко отгоре го сполетяха и неочаквани неприятности.

Разбрали за изпадането му в немилост, много хора бяха решили да се възползуват от безпомощността на заточения фелдмаршал и бяха предявили различни парични искания: някой си майор Вичановски искаше например обезщетение в троен размер за своето имение, пострадало през време на полската война от гранати; литовският граф Вурцел се оплакваше за злоупотребен неизвестно от кого поташ и дървен материал; майорът от донската войска Чернозубов бе заявил, че бил изразходвал голяма сума за фураж по устната заповед на Суворов и сега молеше да му върнат тези пари. Болшинството искания, понякога най-нелепи, се утвърждаваха от императора, така че изпадналият в немилост пълководец се оказа задължен на разни хора около сто хиляди рубли. Най-сетне сред кредиторите се появи и жена му, която се уповаваше „на височайшото благоволение“ като единствено средство, което „може да я измъкне от сегашното бедствено положение“. Последва заповед да се даде на Варвара Ивановна къща за живеене и ежегодна издръжка от осем хиляди рубли.

Суворов се бореше с несгодите по своему, като оставаше верен на спартанския си начин на живот. В Кончанское той, както преди ставаше два часа преди разсъмване, обливаше се с вода, пиеше чай и отиваше на църква, където слушаше утришната и обедната служба, при които сам на висок глас четеше Апостола и пееше басово на клира. В седем часа се поднасяше обедът, след което фелдмаршалът спеше, после се измиваше, отиваше на вечерня, отново се измиваше три пъти и лягаше да спи. Не ядеше блажно въобще. Носеше брезентов камзол, на единия крак — ботуш, а на другия, ранен — чехъл. Неделни дни обличаше егерска куртка и каска, на тържествените празници си слагаше фелдмаршалския мундир без нашивки, но с ордени. Делник ходеше по селото по долно бельо, тичаше и скачаше със селските деца, слушаше местните новини и помиряваше скараните.

Животът в Кончанское ставаше за него постепенно все по-тъжен. В началото на февруари 1798 година си замина възпитателят на Аркадий и управител на Кобринското имение Сион, след това освободи живеещите при него запасни войници. Само Прохор споделяше самотата му.

И изведнъж пред кончанския заточеник се представи неговият племенник Андрей Горчаков, флигел-адютант на Павел I.

Огромната популярност на Суворов в армията и народа правеше неговото заточение крайно неудобно. Императорът бе заповядал на деветнадесетгодишния Горчаков да предаде на пълководеца, „че ако е имало нещо от негова страна към мен, аз не го помня; че може да дойде тук, където, надявам се, няма да има поводи да създава със своето поведение и най-малкото недоразумение“.

Уви, Павел не познаваше добре характера на Суворов. Фелдмаршалът прие известието равнодушно и отказа да замине за Петербург. Тъй като бе убеден, че възгледите на новия цар за армията са напълно противоположни на неговите, той не намираше основа за помирение. Андрей Горчаков, който правеше кариера, без да е минал, за разлика от по-големия си брат Алексей, бойна школа, се боеше, че гневът на Павел ще се стовари както върху прочутия му вуйчо, така и върху самия него. Той успя да убеди Суворов, че заминаването е необходимо. Упоритият старец се съгласи, но заяви, че поради слабост и болест ще пътува само със своите коне и то по междуселските пътища. Колкото и да го убеждаваше Горчаков, тъй като знаеше, че Павел чака с нетърпение пристигането на фелдмаршала, той остана на своето. Тогава племенникът се качи на пощенската кола за столицата, а вуйчото започна бавно да се стяга за път.

— Какво, ще дойде ли графът? — посрещна Павел своя флигел-адютант.

Горчаков побърза да го убеди, че Суворов е приел с радост поканата на царя, но поради лошото си здраве не може да пътува бързо с пощенската кола и ще пристигне в Петербург със своите коне не така скоро.

Павел постоянно го питаше къде се намира сега Суворов, защо така много се бави. Младият царедворец се оправдаваше както може.

Най-сетне запасният фелдмаршал стигна в Петербург късно вечерта. Императорът, който бе вече легнал да спи, излезе при това съобщение при Горчаков и каза, че би приел Суворов веднага, но тъй като е твърде късно, ще го чака утре в девет сутринта.

На другия ден Суворов облече военния мундир на племенника си — свой не носеше със себе си — и пристигна в Зимния дворец. Той намери великолепната някога и пищна резиденция на Екатерина II преустроена в огромна кордегардия — караулно помещение.

В стаите бяха настанени караули; дрънчене на оръжие и тропот на крака ехтяха по залите; призивната дума „вън!“ своевременно произнасяна високо и проточено от часовите, за да може настаненият в друга зала караул да успее да застане под оръжие, плашеше всички посетители. В салона до кабинета на Павел I стояха вече в полукръг и очакваха неговото излизане придворните. Тъй като си беше наумил да покаже своето неодобрение и даже отвращение към новите наредби, Суворов почна да се държи странно още щом се появи в двореца.

На един генерал той каза:

„Бих те целунал в устата, но носът ти пречи!“

Другиго запита трудно ли се сражава човек на паркет. Най-сетне се приближи към фаворита на Павел, покръстения турчин и бивш царски бръснар Кутайсов, издигнат в сан гардеробиер-майстор. За негово смущение той най-напред му заговори на турски, а после на висок глас запита:

— Кутайсов, нали сте мой приятел? Направете ми удоволствие, посочете ми къде се намира онова място!

Прикривайки своето раздразнение, Кутайсов обясни как да намери тоалетната. Но фелдмаршалът искаше да го довърши:

— Аз съм толкова стар и така лошо виждам… Ако тръгна за там самичък, то, боя се, няма да намеря пътя. Бъди любезен, гълъбче, заведи ме до там…

Гардеробиер-майсторът изпълни тази молба на Суворов, при което фелдмаршалът, когато се върна, се стараеше да убеди всички, че Кутайсов е бил любезен до краен предел и му е оказал при това цялата помощ, на която може да се разчита в подобни случаи само от близък приятел.

Съпроводен от обер-церемониал-майстора се появи Павел и веднага в нарушение на всички свои правила взе Суворов за ръка и го въведе в кабинета. Разговаряха повече от час, като императорът намекваше на изпадналия в немилост пълководец по всякакъв начин за постъпване на служба. Фелдмаршалът упорито прехвърляше разговора върху своите минали победи, дълго разказваше за щурма на Измаил. Павел търпеливо го изслушваше и отново споменаваше за продължаването на военната кариера. В отговор Суворов напомняше превземането на Прага и други победи. Дойде време да отидат на развода.

Тъй като искаше да направи удоволствие на Суворов, императорът заповяда този път да се проведе не обикновено учение, а батальон да извърши атака. Но и крачката не беше прочутата суворовска „крачка-аршин“, и атаката не напомняше пробивния удар с щик. Суворов си позволяваше такова държание, което на всеки друг би струвало главата: тичаше и се суетеше между взводовете; преструваше се, че не може да се справи с плоската формена шапка, хващаше я за края и непрекъснато я изпускаше; на лицето му се изписваше крайно недоумение и удивление и нещо шепнеше под нос. Когато Павел го запита какво прави, фелдмаршалът отвърна:

— Чета молитвата „Да бъде воля твоя…“.

Павел се държеше неузнаваемо, сдържаше се и търпеше, но за двамата военният развод беше изтезание: единият виждаше пълното премахване на предишните наредби, другият — явното неодобрение на въведените от него новости. Суворов непрекъснато се приближаваше до Горчаков и високо му казваше:

— Не, не мога повече! Ще си отида.

Изплашеният юноша го молеше да потърпи, тъй като е крайно неприлично да напусне развода, когато на него присъствува царят. Но Суворов настояваше на своето:

— Не мога, коремът ме боли!

На връщане към двореца Павел извика Горчаков:

— Благоволете, господине, да отидете при вашия вуйчо, да поискате от самия него обяснения за постъпките му и да ми донесете отговор. Дотогава няма да седна на масата.

Горчаков препусна към Крючков канал при Хвостов, където се бе настанил Суворов. Фелдмаршалът лежеше разсъблечен на дивана. Той рязко заяви на племенника си, че ще постъпи на служба едва тогава, когато му бъде възвърната изцяло предишната власт, каквато е имал при Екатерина II. Горчаков отговори, че не смее да предаде тези думи на императора.

— Предай каквото искаш, а аз няма да отстъпя от своето! — каза Суворов.

През всички следващи дни императорът безуспешно се опитваше да се помири с прочутия фелдмаршал, без да разбира причините за неговото упорство. Суворов обаче водеше неравна борба с всесилния монарх, поради своята вярност към принципа за самобитността на руската армия. И в отсъствие, и в присъствие на Павел той не пропускаше случая да осмее новите правила в службата, пруските ритуали и неудобната обмундировка. Неговото престояване в Петербург ставаше все повече безсмислено.

Най-сетне той се обърна направо към Павел и измоли разрешение да се завърне в село. Императорът се съгласи с видимо неудоволствие.