Олег Михайлов
Суворов (33)

1

През февруари 1790 година почина енергичният съюзник и привърженик за продължаването на войната с Турция император Йосиф II. Дошлият на негово място мирен Леополд започна преговори с Прусия, която бе сключила заедно с Англия таен съюз против Русия. Много сили ангажираше започналата през юли 1789 година война с Швеция. На границата с Полша трябваше да се държат два големи корпуса. Съответно с това намаляваха и руските армии, предназначени за действие на турския фронт: те бяха сведени до две дивизии с обща численост двадесет и пет хиляди души.

Като зимуваше в Бирлат, Суворов влезе в тайни връзки с пашата, командир на гарнизона в близкия Браила. Генерал-аншефът вече владееше турски език толкова, че можеше да чете Корана и свободно да кореспондира със своя съсед. Убеди пашата да предаде крепостта след лека привидна съпротива. Той разчиташе, че едновременно с това Кобург ще завладее Оршова и Журжа, а след това съюзните войски заедно ще преминат Дунав. Обаче Потьомкин, състарен на своите петдесет години от пресищане с всички земни блага и от терзания на ненаситното властолюбие, се колебаеше, и тъй като не знаеше какво да реши, не отговаряше на Суворовите послания. В края на краищата Кобург започна настъплението сам, превзе Оршова и тъкмо да обсади Журжа, една сполучлива вилазка на турците сведе неговите усилия на нула. Потьомкин злорадствуваше, докато седеше в Яш, мечтаеше за стремително завършване на войната и не предприемаше нищо за това.

Суворов бездействуваше в своя Бирлат. Той предпочиташе да не се явява при светлейшия, затова пък навести няколко пъти изпадналия в немилост Румянцев, който живееше напълно самотен близо до Яш. Като изпращаше донесения на Потьомкин, генерал-аншефът всеки път нареждаше да се отнесе дубликат на Румянцев, сякаш той както преди командуваше армията. Александър Василиевич отдаваше дължимото на победоносния фелдмаршал, макар сам доскоро да бе патил доста от неговите изисквания. През време на принудителното безделие Суворов провеждаше много упражнения, обхождаше и оглеждаше войските. Живееше както преди извънредно скромно, а занятията и интересите му бяха многостранни.

В мирни дни и през време на отдих великият пълководец изпитваше нужда от друго — от задълбочена и остроумна беседа, от словесна фехтовка, от разговори на философски и литературни теми. Той просто боготвореше поетите, държеше извънредно много на отношенията си с Державин и Костров, сам се упражняваше в писане на стихове. В неговите очи това изкуство можеше да извини недостатъци, които в други случаи биха били непростими.

Своята самота Суворов се мъчеше да преодолее с помощта на обширна преписка с хора, чието мнение ценеше, или чрез усилено четене на книги от древни и нови автори. Още през осемдесетте години се бе запознал с търсещия в Русия щастие немски студент богослов Вернет и го бе уговорил да постъпи при него на служба като секретар и четец:

— При мене ти няма да се нуждаеш от нищо и аз ще ти осигуря независимост и сигурност, необходими за философствуване.

В Бирлат генерал-аншефът караше Вернет, когото по своему наричаше Филип Иванович, да чете продължително време много вестници, списания, военни мемоари, статистика, пътешествия. При това Суворов се интересуваше винаги не толкова от фактическата, колкото от философската страна на нещата.

Често при четенето поканваха близки офицери, след обеда продължаваха обсъждането на прочетеното, разговорът постепенно приемаше характер на състезание или изпит, при което офицерите трябваше да отговарят на поставените въпроси от общата история и по-специално от военната. Тъй като помнеха, че на „не мога да зная“ е наложена строга забрана, честните и малко образовани воини страдаха, тъй като беседите бяха за тях нещо като тежко служебно задължение.

Веднъж на обеда бе поканен военният инженер — майор дьо Волан, пришелец от Холандия, способен и прям, подготвен в областта на науките човек. В селската молдавска къща на пейка седеше Суворов, облякъл куртка от грубо войнишко сукно. Носеше само „Георгиевския кръст“ на оранжево-черна лента.

Тъй като генерал-аншефът нямаше свои съдове, чиниите и приборите представляваха чудновата разнокалибрена сбирка. Поканените насядаха строго според чиновете. Само един млад офицер, наскоро пристигнал в действуващата армия, се промъкваше да седне пред старшите. Суворов веднага почна да вика:

— Дисциплина! Старшинство! Стълбата на военните чинове е висока! Стъпалата широки! Който се е изкачил по-горе, по-горе и ще седи!

— Ваше превъзходителство — прекъсна го находчивият Вернет, — този млад човек е стихотворец. Той е късоглед и искаше по-отблизо да разгледа героя на своята поема.

Генерал-аншефът мигновено се преобрази:

— А защо, батюшка Филип Иванович, предварително не ме уведоми? Аз мислех, че е мамино синче. А сега виждам, че било licence poètique^[1]. Как да не заслужава, когато певците и трубадурите ни предлагат безсмъртие!

Той помоли изплашения юноша да му донесе своята поема, развесели се и се зае с апетит с простите блюда, които бе приготвил неговият готвач Михаил.

На обеда заговориха за римския император Марк Аврелий, чиято книга „Насаме със себе си“ тъкмо преди това на глас бе чел от френски Вернет.

— Филип Иванович — обърна се към него и внезапно запита Суворов, — с какви владетели би желал да бъдеш едновременно на онзи свят?

— Как ви дойде на ум това? — учуди се той. — Има разлика между царя и бедния учител…

— Това е така, Филип Иванович! Но кажи чистосърдечно.

Като помисли малко, Вернет с немска изчерпателност отговори:

— Бих желал да бъда с Тит, с Антоний Кротки, Марк Аврелий, Траян, Хенрих IV, Людовик XII и с Лотарингския херцог Леополд. Те винаги са благославяли деня, в който са правели на някого услуга.

Суворов прегърна своя четец:

— Браво, приятелю мой! Ти си избра отлично общество. Присъедини към тях и Пьотр I. Учи по-скоро руски, за да се запознаеш с този нов Прометей, с този владетел, който съдържаше в себе си голям брой най-добри владетели!

Той огледа своите офицери.

— Хайде, господа! Кой ще ми говори за Хенрих IV?

Храбрите воини седяха с наведени глави.

— Този господар — плахо започна новакът, който бе нарушил преди обеда старшинството — е бил вожд на френските хугеноти, крал на Навара и се отличавал с веселия си нрав и достъпност. Астрологът Нострадамус му предсказал по звездите велико бъдеще…

Генерал-аншефът засия, скочи от масата, изтича при офицера и почна да го гощава с ряпа — знак за особено благоволение. След това, като продължаваше изпита, се обърна към невъзмутимо седящия в продължение на целия обед дьо Волан:

— Какво е окомер?

— Съвсем не зная, ваше сиятелство — спокойно отговори дьо Волан, като го гледаше в упор.

Суворов се промени в лице.

— Проклето незнаене! — той се отстрани бързо от масата и високо зачести: — Намеци, догадки, лъжи, хитрости, красноречие, двуличие, вежливост, неразбиране, недоизказване, скромничене. Срамно е да се каже, но незнайковството носи много беди.

Генерал-аншефът отново се приближи към холандеца:

— Какво е окомер?

— Не зная, ваше сиятелство!

В объркването си Суворов заповяда да разтворят прозорците и вратите и да донесат тамян, за да прочистят въздуха от заразителното незнайковство. Всичко беше напразно. Дьо Волан съвсем не искаше да каже „зная“ за неща, които не знаеше. Той бе вече станал от масата и в отговор на репликите на генерала крещеше нещо и с пламнало лице размахваше ръце. Суворов ядосан подхвърли:

— Като не умее кучият крак на блюдото да лежи, да си знае мястото!

Холандецът се обърна и въпреки своята пълнота ловко скочи през прозореца — и дим да го няма. Никой още не бе успял да отвори уста, когато след него през прозореца скочи Суворов.

Минаха няколко тягостни минути. Но ето че офицерите чуха гласа на своя генерал-аншеф:

— Окомер! Това е бърз оглед на всички предмети за приблизително определяне на техния брой и големина. На война се качваш на дърво, както аз при Римник. Видях неприятелския лагер, местоположението и се поздравих с победата!

Суворов се появи на вратата, приятелски прегърнал упорития дьо Волан. Той се обърна към седналите и каза:

— Сега виждам защо наричаната непобедима испанска флота на Филип не е могла да устои пред такъв упорито груб народ като холандския! И Пьотр Велики бе почувствувал и оценил това!