Олег Михайлов
Суворов (46)

4

Когато стана пълновластен началник на войските върху огромното пространство на югозападна Русия, Суворов с неотслабваща енергия се зае да прилага своите новаторски идеи в живота. Сега той нямаше и не можеше да има съперник. Притесняващите го някога А. Прозоровски и П. Потьомкин сами молеха да ги приема по служба. Великият Румянцев доживяваше последните си дни. Когато пътуваше от Петербург за Тулчин и наближи имението на Румянцев във Вишенки, Суворов облече фелдмаршалски мундир с всички кръстове и звезди, излезе от каретата пред вратата на къщата и с шапка в ръка премина целия двор пеша. Той се постара да изказва с всяка дреболия уважение към стария фелдмаршал. Двучасовият разговор на четири очи се отнасяше, разбира се, за бурните събития в Европа.

Още на 9 април 1792 година Франция бе обявила война на Австрия. Бяха се раздали изстрелите на онази война, която прогърмя през всички краища на Европа и продължи почти четвърт век. Феодално-абсолютичната коалиция на западноевропейските страни безусловно се бореше с буржоазно-републиканска Франция. В началото на 1796 година в Италия се появи двадесет и шест годишният Бонапарт. Една след друга в Русия стигаха вестите за неговите победи над австрийците.

От Тулчин Суворов внимателно следеше всички перипетии на войната в Италия и по Рейн. Холандецът Фалконе, инженер-майор при руския командуващ, чертаеше по негово указание плановете на битките по сведения от вестниците. След това на импровизирани съвети генералите анализираха действията на австрийците и французите. Като прочете веднъж съобщението, че републиканският генерал Моро уж бил попаднал на Рейн в капан, Суворов препрати статията на Фалконе за превод, заповяда да приготвят подробен план и след вечерната заря покани всички генерали на чай.

— На военен съвет работата се започва от младшите — заяви фелдмаршалът, — затова разглеждайте по ред и всеки да съобщи своето мнение.

Като вникнаха внимателно в направения от Фалконе чертеж, всички генерали се съгласиха с това, че ако Моро не иска да пожертвува войските си, трябва да се предаде.

Суворов разгледа внимателно плана и като обърна вниманието на събралите се върху разположението на страните, каза:

— Ако този австрийски генерал не свари да изпрати помощ на отряда, който защищава моста, французите ще пробият тук!

След няколко дни вестниците съобщиха, че мудността на австрийците е позволила на Моро да си пробие път през моста и да излезе от обкръжение.

Все пак Суворов предпочиташе полевите упражнения пред отвлечения разбор върху картата. В околностите на Тулчин бе създадено учебно поле, пресечено от високи хълмове, оврази, дерета, река, гора и храсталаци. Войските се разположиха в четири лагера покрай рекичката Селница. Във всеки лагер се редяха палатките на един полк, пред тях бяха настанени полковите оръдия, зад войнишките палатки — линията на офицерските, след това — обозът и кухнята. За снабдяване с вода войниците изкопаха при село Нестерварка три кладенеца, наречени „Суворовото гърненце“. В началото на лагерните сборове фелдмаршалът се премести от Тулчин в село Кинашево и се настани в къщата на местния жител Дехтяр. Фалконе съобщи на Хвостов: „Нашият почтен старик е здрав; той е много доволен от своя начин на живот; знаете, че настъпи сезонът на любимите му удоволствия — поле, учения, лагери, непрекъснато движение; той не се нуждае от нищо друго, за да бъде щастлив.“

Суворов често отиваше в полковете, разположени в лагерните „кампаненти“. Веднъж с трима офицери от щаба и казака Иван отиде точно по пладне на кон в лагера. Беше само по рубашка, а куртката държеше за ръкава. В лагера всички спяха. Изправеният до пирамидата с оръжие часовой позна фелдмаршала и почна да вика:

— На оръжие!

Суворов бързо препусна към палатката на полковия барабанчик и го извика:

— Яков Василиевич! Господин Кисляков!

Той излезе, грабнал барабана:

— Здравейте бащице наш, Александър Василиевич!

— Здравей, Яков! Боже мой, ти си юнак! Помниш ли при Брест? Как като загуби своя барабан, изтръгна неприятелски и сред вражеското множество би тревога? Бий поход, Яков!

Гърмът на барабаните, а след това призивът на тръбите се разнесе по брега на рекичката. За по-малко от пет минути полковете се строиха. Суворов заповяда да ги престроят в колони и потегли да форсират Селница. Той води войниците най-малко петнадесет версти, накара ги да маневрират, да стрелят и с вик „ура!“ да се хвърлят на щик. Конницата се носеше по полето и сечеше въображаемия противник.

Чак привечер учението завърши и войските плътно обкръжиха своя фелдмаршал. Той благодари на всички за тяхната изпълнителност, за мирното квартируване, за дружбата с жителите. А на началника на драгунския Кинбурнски полк направи най-строго мъмрене за лудории на войници.

След това извика своя любимец Ф. В. Харламов, целуна го и каза:

— Здрав ли си, мой Фьодор? Да те пази бог! Твоите юнаци са кротки като овчици! Това е хубаво. Войникът трябва да бие врага в сражението, а с жени да не воюва! Да не краде! Крадецът не е служител — той е лош войник!…

Друг път, след обеда, Суворов извика адютанта:

— Момче!

Столипин го завари да се мие. Фелдмаршалът запита:

— Утре събота ли е?

— Да, ваше сиятелство!

— Оръдията да не се страхуват от конете, а конете от оръдията!

Като видя, че Суворов замълча и продължи да се мие, Столипин извика дежурните подполковници по кавалерия и пехота и дума по дума им предаде заповедта на фелдмаршала. Те не можеха да я разберат:

— Какво ли значи?

Вече привикнал към Суворовите енигми, Столипин обясни:

— Спомнете си, господа, първото учение с колони: пехотата се обучаваше против кавалерията, а после против артилерията, но кавалерия против артилерия не е провеждала учение. Заповядайте да стрелят с оръдията, а щом започнат, аз ще вляза в спалнята уж да видя дали в камината има огън. Ако сме сбъркали, фелдмаршалът веднага ще ме запита: „Каква е тази стрелба?“ Но ако сме го разбрали, то той ще се обърне към мене, ще постави два пръста на устните си и ще продължи да си гледа работата.

Щом оръдията откриха огън, Столипин влезе при Суворов. Той наистина го погледна, постави два пръста на устните си и продължи нещо да пише.

С приближаването на есента Суворов почна да провежда големи нощни учения, които завършваха с показна атака. За тази цел на три версти от Тулчин, недалеч от „Суворовското гърненце“, беше издигнато специално укрепление. То се състоеше от четири бастиона по фронта с дължина до двеста метра всеки, с триъгълни укрепителни съоръжения пред всички междинни ровове. Освен тях наоколо бяха разположени в три реда шахматно вълчи ями. В средата се издигаше направена от вършинак кула: от нея фелдмаршалът се канеше да наблюдава развитието на атаката.

Войските излязоха от лагерите в бойна амуниция, но без раници, и се построиха около крепостта. Пазеха пълна тишина: даже при пристигането на Суворов не го поздравиха, за да не се издадат на близкия „неприятел“.

Част от пехотата, с артилерия, бе отделена за отбрана на крепостта. Суворов я разположи на насипите, а сам се изкачи на кулата. В здрачината се издигна сигнална ракета и войските с викове „ура!“ бегом се понесоха в атака. Грохотът на артилерийската и пушечната стрелба разтърси околностите, гъстият барутен дим закри небето. Всичко беше като при истинска атака, само че стреляха с халосни заряди. Нападателите прескочиха през вълчите ями, нахвърляха фашини в рова, изкачиха се по щурмовите стълби на насипа и започнаха да разкопават брустверите за преминаване на артилерията и конницата. Част от войниците се устремиха към централната кула, където се намираше командуващият.

След завършването на успешната атака фелдмаршалът благодари на войските за умелите действия.

Неотслабващата дейност на войника-пълководец извърши чудотворни промени във войските. Намаля смъртността от болести и епидемии, която го бе ужасила в началото, особено в Одеса, където дьо Рибас се мъчеше да скрие от Суворов лошото състояние на армията. Намаля броят на бегълците. Случаите на своеволие и нанасяне обида на мирните жители съвсем изчезнаха. Бяха пресечени интендантските разхищения, снабдяването на войниците с продоволствие бе подобрено. Като извика при себе си началника на снабдителната комисия при армията полковник Дяков, Суворов го предупреди:

— Николай Александрович! Нека всички резервни складове при тебе бъдат пълни и всичко, което принадлежи на подвижните магазини, е в пълен ред. Но ако, боже пази, някъде провизии не достигнат, то ей-ей ще те обеся на първата трепетлика!… Ти знаеш, приятелю мой, че те обичам и ще устоя на думата си!…

Преди всичко, благодарение неуморимостта на Суворов, войските се преобразиха, минаха ускорено прекрасна подготовка, стана плът и кръв бойната мъдрост на неговия катехизис „Науката да се побеждава“.

„През време на война се готви за мир, а в мирно време — за война“ — казваше фелдмаршалът и подготвяше своите войски за бой. Но какъв? Той се отказа от персийския поход и сега с раздразнение следеше бездарните действия на двадесет и пет годишния Валериан Зубов, който се хвалеше, че ще стигне до Испахан не по-късно от септември. Неговата армия страдаше от епидемични заболявания, войниците се разбягваха. Но нищо не можеше да разколебае пристрастието на почти седемдесетгодишната царица. Загубата на предишната енергия и развиващата се болезнена чувствителност я караха да вижда в лицето на слабия, ограничен и женствен Платон Зубов един нов Потьомкин. За превземането на Дербент и Баку тя произведе Валериан Зубов в чин генерал-аншеф. Суворов иронично се отзова от Тулчин:

„Театърът на Изток; героят граф Валериан отвъд Дербент, ще покори и укрепи Каспийско море, ще протегне своите ръце до Аракс, по-далече от завоеванията на Пьотр Велики и ще притисне Грузия. Тогава за него ф(елдмаршал) е малко.“

Суворов е рязък, даже груб, и все пак справедлив, когато осъжда всесилния фаворит, пред когото придворните раболепничат, понасят не само оскърбления, нанасяни им от любимите му лакеи, но търпят лудориите на княжеската маймуна.

— Пръчът Платон с обучение няма да стане лъв — възмущава се фелдмаршалът.

Той все повече е склонен да мисли, че бъдещият и главен противник на Русия ще станат французите, които успешно се сражават в Италия. Суворов ще предвиди нашествието на „дванадесетте езика“ в любимата му Русия, нашествие, което още може да се предвиди, и то с малки сили:

— Вашата турска война… Не, а трябва да се заемем с главното — да бием французите… От тях ще дойде тя, когато стигнат в Полша, тогава ще бъдат двеста — триста хиляди. С Варшава дадоха камшик в ръцете на пруския крал, той има сто хиляди. Сметнете турците (да помага бог, с Швеция). Излиза, че срещу Русия ще има до половин милион; а сега, когато французите трябва да се търсят на немска земя, за всичко това са необходими само половината…

Екатерина II се готвеше открито да се присъедини към антифренската коалиция, тъй като виждаше в идеите на буржоазната революция смъртна опасност за абсолютизма. Наистина, самата Френска република не беше вече оная защитница на социалните низини, каквато бе през времето на господството на якобинците. Войските на Директорията носеха на щиковете си не само високите лозунги „свобода, равенство, братство“, но се занимаваха и с грабеж, и с разбойничество. Наполеон Бонапарт буквално разори Италия през време на своите победоносни походи.

Австрия след понесените поражения стоеше на границата на катастрофата и молеше Русия за военна помощ. В отговор Екатерина II обеща да отдели за тази цел шестдесетхиляден корпус от войските на Румянцев, Суворов и Репнин и да го изпрати към Краков. Слуховете за готвещата се кампания се носеха навсякъде. Суворов се боеше, че пристрастната императрица ще предаде командуването на корпуса на брата на своя любимец и даваше воля на езика си в интимните писма до своя довереник Хвостов. Неговите отзиви за княз Платон ставаха все по-зли и по-зли:

„Със своя малък ум той днес е по-издигнат от княз Потьомкин, който с по-големите си достойнства беше в своята злоба по-откровен и като по-великодушен от него може да бъде предпочитан… Аз често се смея на детската глупост на Платон и тъжа за Русия… Като се свали юздата от ученика, той ще я надене на учителя. Волтер беше ръководен от готвачка, но тя беше умна, а тук става дума за държавата…“

Но неговите опасения, че начело на експедицията ще поставят някого другиго — Валериан Зубов, Дерфелден, Репнин — бяха неоснователни: друг претендент освен него нямаше; него сочеха и австрийците. Беше готово вече „Височайше предписание“ за фелдмаршала с приложение на подробно изброяване на войските, предназначени за поход. Изглеждаше, че съдбата бе определила на него и на Наполеон жребия да се срещнат скоро на бойното поле. Обаче още не бяха завършили преговорите на Русия с Австрия, Англия и Прусия за новия съюз, още не бе окончателно утвърден планът за предстоящата кампания, когато на 6 ноември 1796 година Екатерина II почина.

С нейната смърт всички надежди на Суворов рухнаха…

Под удара на барабани и писък на флейти в Петербург влязоха наконтените по пруски маниер гатчински войски на Павел I. Стотици полицаи и драгуни тичаха по улиците и по височайша заповед смъкваха кръглите шапки на минувачите, веднага ги унищожаваха, отрязваха яките на фраковете, а жилетките разкъсваха на части; хиляди полуголи жители в паника се разбягваха по домовете си.

Към всички краища на Русия препускаха фелдегери — нова за руското ухо дума. За случилото се близките се бояха да говорят на впечатлителния Суворов. Когато Румянцев чу, че във Вишенки е пристигнал фелдегер, само запита:

— От Берлин?

— Не, от Петербург.

— Зная какво значи това! Кажете му да влезе.

Колкото и несправедливости да бе изпитал Румянцев от Екатерина II, а още повече от нейните любимци, възшествието на Павел го караше да вижда такива нещастия за Русия, че през време на четенето на писмото престарелият фелдмаршал получи удар и още същата година почина.

Суворов плака през цялата обедна служба и панихидата, но излезе пред войските със спокойно лице.