Олег Михайлов
Суворов (41)

5

На 3 септември 1794 година казашкият авангард от бригадата на Исаев в движение атакува при селището Дивин челния полски отряд от две сотни кавалеристи. Жителите на селището и пленените съобщиха, че градчето Кобрин е заето от петстотин въстаници от корпуса на Сераковски. Генералите посъветваха Суворов да събере по-подробни сведения за противника, но той не желаеше да губи нито миг и реши друго.

Вечерта същия ден генерал-аншефът настигна авангарда на Исаев на почивката в гората, дремна при огъня и към полунощ заповяда да потеглят към Кобрин. Отрядът в града бе заварен неподготвен. Русите завзеха богатия снабдителен склад. Пленниците казваха, че когато чул за придвижването на Суворов от юг, Сераковски никак не очаквал да го види така скоро, но сега ще иска да се срещне с него.

През това време Суворов разузна, че Сераковски е заел силна позиция при Крупчицкия манастир и не се кани да я напуска. Той обходи своите войски, предупреди ги за близкия бой и вечерта на 5 септември пехотата се устреми към Крупчици. От другата страна на селището, зад наклонено блатисто тресавище, стоеше Сераковски с осемнадесет хиляди въстаници. Зад гърба му беше Крупчицкият манастир, отляво и дясно — гористи възвишения. Руският пълководец имаше значително по-малко войници — около тринадесет хиляди. Предстоеше да се решава трудна задача: челната атака през тресавището грозеше с големи загуби, тъй като пред полския фронт бяха настанени пет батареи, които бяха открили вече огън; за флангов обход не стигаха силите. Беше ранното утро на 6 септември.

Суворов реши да потърси отблизо уязвимото място в позицията на неприятеля, взе със себе си конни егери и се понесе с тях към десния фланг на поляците. Но не можа да преодолее тресавището. Наложи се да се ограничи с този несполучлив опит и да се готви за атака: Буксгевден да върви с пехотата през тресавището, четири конни полка под командата на генерал-майор Г. И. Шевич да извършат обход отдясно, а конните егери на Ислениев да поемат вляво.

Дружно се хвърли пехотата към блатото през селището, като вземаше със себе си плетища, врати, дъски, дървета, вършинак и всичко, което им попадаше под ръка и беше годно за настилане на заблатените места. Неприятелските батареи откриха ураганен огън: картечът, гранатите и ядрата летяха като ята скворци, а куршумите се сееха като градушка. Горещо, убийствено беше при този труден преход. Войниците затъваха до колене и едва можеха да си помагат един на друг, за да се измъкват от тресавището. Особено тежко бе на Херсонския гренадирски полк: картечът разкъсваше цели редици, но той не спираше. За преминаването на блатистото място бе необходим около час — движението се забавяше от четирите полкови оръдия, които войниците влачеха на ръце.

Щом преодоля блатото, руската пехота се построи под тъп ъгъл към полските редици и се хвърли на щик. Поляците се защищаваха упорито, но всичките им окопни батареи бяха превзети. Суворов лично ръководеше сражението, появяваше се навсякъде, където само забележеше най-малък застой. Сераковски построи колоните в каре и започна да отстъпва. В този момент на двата полски фланга се появи руската конница. Поляците се оттеглиха към гъстата гора, която ги спаси от преследване.

Щом изходът от сражението стана очевиден, Суворов изпрати заповед в Кобрин до обозните и ротните коли да потеглят за Крупчици, благодарение на което уморените след трудното сражение войници веднага получиха храна. Самият генерал-аншеф, който бе прекарал няколко нощи без сън, едва се държеше на крака. Той се приближи до дървото на височинката, слезе от коня и като се прекръсти, каза:

— Слава на всевишния!

Прохор му подаде порция водка, която той изпи със сухар, а през това време казакът Иван бе вече постлал направо на височинката наметало, постави под главата походни чанти и пълководецът мигновено заспа. Генерал-поручик П. Потьомкин, който се занимаваше със събирането на войските, ранените и пленените, като видя заспалия Суворов, заповяда да донесат всички взети от неприятеля знамена и щандарти. Приближи се тихо с групата и постави знамената до дървото като шатра, с която го покри от безжалостните лъчи на слънцето. Когато се събуди, Суворов благодари на събралите се началници, заповяда да предадат благодарност за службата на всички офицери и войници и да изпратят в Кобрин пленените, оръдията и обоза.

Малко преди вечерната заря във войнишката палатка на Суворов се събраха генералите и полевите началници. Павел Потьомкин предложи да се спрат, да изпекат брашното на хляб и да го изсушат на сухари, тъй като войските разполагали за не повече от четири дни. Суворов хвърли поглед към Потьомкин и рязко каза:

— А при поляците няма ли хляб? Боже мой! Без хляб и без бога — не може и до прага!

И наистина, сега не им беше до печенето на хляб, тъй като на корпуса на Сераковски бе нанесен силен, но не съкрушителен удар. Генерал-аншефът похапна, поспа около два часа, а после до разсъмване не затвори очи. Той излизаше често от палатката, гледаше лагера и тихо разговаряше с часовите.

Щом съмна, Суворов изтича разсъблечен от палатката и камердинерът Прохор го заля от главата до краката със студена вода от две ведра. Докато се обличаше, той заповяда да дадат сигнал за ставане и след няколко минути напълно готов стоеше вече пред построения караул. Беше дадена кратка заповед: „Патроните да не се мокрят.“ Старите войници разбраха и обясниха на новаците, че предстои минаване на река през брод и патронните торби трябва да се привържат по-високо. Денят клонеше към свечеряване, когато при егерите засвириха валдхорните, а при конниците тръбите: Суворов бе решил да даде на своите войски отдих — сега той не се боеше да не загуби Сераковски, който се готвеше да брани такъв важен пункт като Брест-Литовск.

При похода към Брест-Литовск, по странична горска пътека Суворов настигна азовци и като поздрави полка, отиде при ротата на Харламов.

— Е, Фьодор, къде е Миша Огън-Огнев? Къде е Воронов? Къде е Голубцов?

Харламов ги извика.

— Здраве желаем, ваше сиятелство, бащице, Александър Василиевич! — казаха гренадирите, като излязоха напред.

— Здравейте, братя! — възкликна генерал-аншефът. — Вие сте юнаци! Вчера видях как се сражавате. Бога ми, отлично, храбро! Един срещу десет! Ти, Михайло, бъди Огън-Огнев, ти, Голубцов — Орел, а ти, Воронов — Сокол. Всички вие, цялата ваша рота, целият полк, всички сте юнаци! Всички сте герои!

Като каза това, той препусна в кариер напред. Спираше се и беседваше с войниците във всички полкове, освен един, в който бе забелязал нарушение на военната дисциплина.

През нощта срещу 8 септември руският корпус се опря при селото Трешчин, на шест версти от Брест. Бе решено да обходят позициите на поляците и да минат през полето, през реките Мухавец и Буг.

Войските се вдигнаха от почивка, в един часа след полунощ преминаха на лунна светлина Мухавец и стигнаха Буг. От църквите на Брест и селището Тереспол се чуха камбани: русите бяха забелязани. Войниците влязоха в реката. При всяка колона имаше няколко кавалеристи — те помагаха на ниските пехотинци, които се държеха за сеновръзите. Суворов реши в центъра да атакува пехотата на Буксгевден, а от фланговете — конницата на Шевич и Ислениев.

Сераковски очакваше русите откъм Тереспол, разположил своите войски в две линии с резерв. Против осем-девет хиляди руси той разполагаше с не по-малко от тринадесет хиляди, третината от които наистина бяха въоръжени с коси. Когато маньовърът на Суворов стана ясен, поляците бързо и точно промениха фронта под прав ъгъл и заеха позиция, като оставиха отляво Тереспол, а с дясното си крило се опираха в гората.

Сераковски обаче беше недоволен от новата позиция и при приближаването на руската конница започна да отстъпва към селото Коршин, като поставяше в междините артилерия и настаняваше кавалерията по фланговете на колоните. Суворов веднага заповяда на Ислениев да атакува поляците, а пехотата да побърза да подкрепи конницата. По това време въстаниците се бяха вече разположили в две колони на височината зад селото Коршин, бяха поставили на бента три четириоръдейни батареи, а третата колона и кавалерията се опитваха да настъпват срещу левия руски фланг.

Ислениев изпревари Сераковски, като се хвърли с конницата срещу тази трета колона. Неравната, набраздена от трапове песъчлива местност пречеше на атаката, полските батареи биеха точно и кавалеристите на Ислениев на два пъти се оттегляха назад. Но след това казаците на Исаев атакуваха полската конница от фланга, а руските ескадрони се врязаха в колоната.

Приближаваше се руската пехота — отпред четири егерски батальона, а след тях, на известно разстояние, останалите полкове. Сераковски заповяда на другите две колони да отстъпят, като се надяваше, както при Крупчици, да намери спасение в гората. Тук навреме пристигнаха кавалеристите на Шевич: едната колона бе почти изцяло сразена. Същата участ постигна и другата колона, остатъци от която все пак успяха да се доберат до гората. Засегнатата вече силно трета колона се спасяваше сред блатата по брега на Буг и рекичката Красна.

Артилерията откри огън по селото Добрин, където се стичаха бегълците; сабите на конницата и щиковете на пехотата довършиха делото. Неголям кавалерийски отряд на поляците нагази и затъна в блатото. Руската конница преследва спасилите се в боя петнадесет версти.

Най-добрите войници от всяка рота започнаха да събират убитите и ранените другари, отделени бяха също така команди начело с офицери, които търсеха сред убитите още дишащи поляци. Намерените пренасяха на ръце до сборното място за ранени, даваха им вода, измиваха засъхналата кръв, предлагаха им от своите раници сухари и месо, превързваха раните им със своите кърпи. Някои даже разкъсваха за тази цел своето чисто бельо, тъй като знаеха, че постъпката им ще бъде приятна на „бащицата Александър Василиевич“. Като замина с кавалерията да преследва остатъците от разбития корпус на Сераковски, Суворов изпрати заповед: „Да се помогне на ранените поляци.“

По-нататъшното придвижване на Суворов бе преустановено. Заради убитите, ранените, заболелите, изпратените да конвоират пленниците и оставените на различни места да пазят реда и спокойствието, корпусът бе намалял наполовина.

За лагера очистиха място, построиха палатки, изкопаха землянки и създадоха военно градче. Наложи се до началото на октомври „под палатки, в полето на лагер да стоят“. Започнаха ежедневни учения с изключение на празниците, неделните и съботните дни.

При обучението той казваше: „Полкът е подвижна крепост: дружно, рамо до рамо! И със зъби не можеш да откъснеш!“

Ако той обръщаше своя кон и както яздеше искаше сякаш случайно да мине през войнишките редици, те бяха длъжни да се сгъстят и да не го пропускат. Пълководецът се радваше и казваше: „Умни, умници, юнаци!“ Ако пък успееше да мине през фронта, този полк и неговият началник получаваха названието — „незнайковци, туткави“. Суворов ги обучаваше не повече от час и половина и всеки път завършваше упражненията с напътствена реч от своя наръчник — войнишкия катехизис.

Докато седеше в Брест, той с неодобрение следеше мудните действия на съюзните войски, подтикваше Дерфелден да заеме Гродно и молеше Репнин да отдели част от отряда за Брест, та оттук да започне ново настъпление. Другият руски корпус — на генерал-поручик Иван Евстафиевич Ферзен, по това време бе минал през Висла. Този дванадесетхиляден корпус атакува на 28 септември поляците при Мацейовице. Полският отряд бе разбит, а самият Костюшко бе пленен от русите.

Като чу за сражението, Суворов веднага промени плана на действията. След неговите настойчиви искания Репнин придаде към него Ферзен и — с известни уговорки — Дерфелден. Сега от Брест полетяха куриери със заповед до двамата генерали да тръгнат по посока на Варшава. Суворов остави двехиляден отряд в Брест и на 7 октомври настъпи навътре в Полша.

Суворов бе чул, че след поражението на Костюшко полските отряди са почнали бързо да се събират към Варшава. Дерфелден вървеше по петите на Макрановски и бе имал с него няколко сблъсквания. Полският корпус твърде успешно отстъпваше с ускорени преходи. Суворов изпрати заповед на Ферзен да пресече пътя на едната от колоните на Макрановски, но Ферзен закъсняваше и в края на краищата се съедини с генерал-аншефа чак на 14 октомври сутринта в Станислав, като водеше със себе си единадесет хиляди войници. Самият Суворов разполагаше с близо осем хиляди души под оръжие.

Преди да настъпи към Варшава, руският пълководец реши да извърши две разузнавания — със силите на Фербен към селището Окунево и по другия път към Кобилка, където според слуховете имаше полски войски. Исаев с няколко сотни казаци и десет ескадрона переяславски конни егери научи от селяните, че в Кобилка наистина се намират въстаници, получили през нощта помощ. Той изпрати на Суворов донесение, за да иска подкрепления; генерал-аншефът заповяда да продължат пътя. Казаците и конните егери минаха през гъсти храсталаци, след това с големи усилия преодоляха блатото и в шест часа сутринта на 15 октомври се появиха пред неприятеля.

Поляците, на брой от три до четири хиляди, се бяха установили на равнина, обкръжена с гора. В центъра бе настанена пехотата, по фланговете — кавалерията, в покрайнините на гората — пеши егери и няколко оръдия. Исаев разполагаше с хиляда и петстотин конници, но все пак атакува по фланговете. Суворов, който изпревари корпуса и дойде на бойното поле, забеляза голямото неравенство в силите. Той изпрати заповед на следващата го кавалерия да побърза колкото може.

Пристигна Ислениев и атакува неприятелската конница на лявото крило, а Шевич отблъсна и прогони в гората кавалеристите на десния фланг. Поляците взеха да отстъпват в две колони при пълен ред, под прикритието на артилерийския огън. Както и в другите сражения на тази кампания, освен свойствената си храброст, те показваха добра бойна подготовка и не приличаха нито на турците, нито на предишните войски на Барската конфедерация.

Ислениев преследваше една от колоните на брой до хиляда души и я принуди да сложи оръжие, след като я атакува със спешените драгуни: руската пехота не бе успяла да дойде на полесражението. Втората, по-многочислена колона, се изтегляше по Големия варшавски път, но бе обкръжена от кавалерията и два от пристигналите егерски батальона, които им препречваха пътя за отстъпление. Гористото място пречеше за действия в конен строй. Тогава по заповед на Суворов четири леки конни ескадрона мариуполци и два ескадрона глуховски карабинери спешени атакуваха неприятелската пехота. Ферзен, който не бе намерил в Окунево въстаници, успя да стигне тогава, когато помощ вече не беше нужна. Повече от половината полски корпус бе унищожен. Петстотин от хилядата пленници бяха разпуснати по домовете, тъй като се бяха предали доброволно.

След Кобилка по пътя към Варшава оставаше едно наистина страшно препятствие — превърнато в крепост предградие на столицата — Прага. Неговият гарнизон надминаваше тридесет хиляди, без да се смятат въоръжените варшавяни, а укрепленията бяха обширни и снабдени с голямокалибрена артилерия. Суворов очакваше съединяването с Дерфелден, което стана на 19 октомври. Сега неговите сили нараснаха до двадесет и пет хиляди души с осемдесет и шест оръдия. Той не се поколеба в решението си: атаката на Прага трябваше да реши изхода от цялата кампания.

Като присъедини корпуса на Дерфелден, Суворов пожела да се запознае с неговите офицери. Въпреки хладното годишно време, всички прозорци и врати на стаите, дето бе определен приемът, бяха своевременно отворени за изпъждане на „незнайковците“. Тъй като пълководецът не обичаше черния цвят, бе строго забранено да се представят в черно облекло.

Вилим Христофорович Дерфелден, високо ценен от Суворов генерал, още веднъж огледа своите офицери. Сред събралите се бяха абшеронският полковник и племенник на Репнин, княз Лобанов — Ростовски, декориран с „Георгиевски кръст“ 3-а степен за Мачинското сражение; полковникът от Тулския пехотен полк, великанът Карл Ливен; капитанът от бомбардирския батальон и бъдещ покорител на Кавказ А. П. Ермолов; чужденците-доброволци — подполковник граф Кенсона и племенникът на френския кралски министър граф Сен При.

Шестдесетгодишният Дерфелден беше донякъде смутен, тъй като малко преди това бе изслушал строго мъмрене от Суворов. Когато бе излязъл сутринта да посрещне неговия корпус, генерал-аншефът бе забелязал неколцина войници, които се бяха вмъкнали в полското село и със своите безчинства бяха вдигнали голям шум. Както обикновено, без да каже нещо на войниците, Суворов посрещна Дерфелден с думите:

— Грабеж! Боже мой, Вилим Христофорович, караул! Войникът не е разбойник! Жителите да не се обиждат! Чинопочитание! Дисциплина!

В отговор старият генерал-поручик само казваше:

— Виноват! Недоглеждане!

Веднага след заминаването на Суворов Дерфелден бе заповядал пехотата да се построи в две редици, да снемат от пушките презраменните ремъци и да прекарат виновните през строя. На войниците бе раздаден Суворовият катехизис. Сега, като си спомняше сутрешното произшествие, Дерфелден с тревога поглеждаше към вратата и чакаше влизането на генерал-аншефа. Той влезе стремително и приятелски го прегърна.

— Батюшка Вилим Христофорович! Ето че и твоят ученик пристигна! — и като забеляза недоумението по лицата на офицерите, добави: — Със своите победи над турците при Максимен и Галац той ми показа как да се изпреварва неприятелят!

Суворов беше настроен весело и малко насмешливо. Тъй като считаше успеха на Репнин при Мачин силно преувеличен, той каза с тънка усмивка на Лобанов:

— Боже мой! Та нали Мачинското сражение беше кръвопролитно!

Гледайки Ливен, той гласно забеляза:

— Какъв висок, трябва да е много храбър офицер. Защо не виждам нито един орден на вас?

След това се обърна към Сен При:

— На вас ви върви в службата. На тези години аз бях само поручик! — и изведнъж се хвърли да го целува: — Вашият чичо беше мой благодетел! Аз съм му много задължен!

Може би единствен Сен При разбра значението на казаното: неговият чичо като френски министър бе подтикнал турците към война с Русия, а тогава Суворов се отличи при Тутракан и Козлуджа.

Генерал-аншефът бързо запита граф Кенсона:

— За кое сражение сте получили този орден? Как го наричат?

— Този орден се нарича Малтийски — отговори графът, — с него се награждават само членове на знатни фамилии.

Суворов направи гримаса:

— Какъв почетен орден! Позволете да го видя.

С Малтийския кръст в ръка той почна да разпитва един подир друг събраните офицери:

— Вие за какво получихте вашия орден?

И в отговор чуваше:

— За Измаил.

— За щурма на Очаков.

— За Римник.

— Вашите ордени са по-долни от този! — възразяваше Суворов. — Те са ви дадени само за храброст. А този почетен орден се дава за знатен род!

Представилите се офицери бяха повикани на обед и заеха места на масата по старшинство. Преди това генерал-аншефът изпи, без да се намръщи, голяма чаша водка. Най-напред поднесоха гореща и отвратителна супа, която всеки трябваше да изяде докрай. След това сложиха престояла пушена риба с конопено масло. Тъй като бе строго забранено да се взема сол от солницата с нож, всеки трябваше своевременно да си отсипе бучка сол до чинията.

Разговорът беше за Прага, за нейните силни укрепления, за решителността на нейния многоброен гарнизон.

— Прага притежава всичко изобретено от военното строителство — каза Дерфелден на Суворов. — Такива са съобщенията на явилите се пребежчици. Високи насипи с дълбоки ровове, големи наклони, покрити навсякъде с чимове и осеяни с тройни палисади, батареи, защитени от каменни зидове, кавалиери — кули, издигнати на възвишенията, полски тъпоъгълни укрепления за осигуряване на оттеглянето, шест реда вълчи ями със заострени шипове, повече от сто оръдия и тридесет хиляди храбра войска!

— А утре, батюшка Вилим Христофорович — отговори генерал-аншефът, — нареди за обучение в корпуса: как да се носят стълби, фашини, плетове, как да се поставят към дърветата и да се минава по тях, как плетовете да се хвърлят върху вълчите ями заедно с фашините.

Събралият се военен съвет единодушно потвърди мнението на своя командуващ — да се нападне Прага и да се превземе с пристъп.

През деня на 23 октомври във всички полкове правеха плетове, дълги два и половина сажена и широки до три аршина всеки. Привечер бяха отделени доброволците — тези, които ще тръгнат първи, и работниците — да носят плетовете, фашините и стълбите. На специално подбрани войници раздадоха шанцов инструмент за разрушаване на крепостните прегради. Преди смрачаване всичко беше готово за атаката.

Запламтяха огньовете, войниците от всяка рота се събраха в кръг. В седем вечерта им беше прочетена заповедта на Суворов, която започваше с простите думи: „Да се превземе със щурм пражкото укрепление…“ и завършваше също така делово: „В къщите да не се отбиват; неприятел, който моли за пощада, да се щади; невъоръжени да не се убиват; с жени да не се воюва; малолетни да не се закачат. Когото от нас убият — царство му небесно, за живите — слава! слава! слава!“

В пет часа сутринта на 24 октомври изсъска ракета, пукна се и стотици дребни звездички се разсипаха на черното небе. Колоните потеглиха. Доброволците и работниците с плетовете, стълбите и фашините се понесоха бегом. Посрещнаха ги изстрелите на полските часови. Русите не отговаряха. На крепостните батареи заблестяха пламъци. Цялата околност се озари от летящи нажежени ядра и защитниците на Прага внезапно видяха съвсем близо до себе си гъстите колони на руските войници.

Затрещяха пушечни изстрели, загърмя артилерията от всички укрепления. Колоните на Ласи и Лобанов-Ростовски, както преди мълчаливо, с бързи крачки се приближаваха към укрепленията, стигнаха до рова, покриха вълчите ями с плетове, запълниха изкопа с фашини и се прехвърлиха на насипа. Стрелци се разпръснаха по края на рова и се целеха по началниците на неприятеля. Едва сега гръмна от колоните могъщо „ура!“

Първата и втората колона издържаха кръстосания огън на крепостните батареи, а също така и от острова на Висла, пък и от самата Варшава, и под силния картечен и пушечен огън се хвърлиха върху разположената зад насипа конница и пехота, стигнаха до моста и плениха там двама генерали. Третата и четвъртата колона — щик срещу щик и гърди срещу гърди, се сблъскаха с неприятеля на насипа. Поляците отстъпиха. Три минути русите не стреляха в знак на това, че първото укрепление е взето.

Успехът на щурма се облекчаваше от разногласията, които царяха в ръководните кръгове на Варшава след поражението на Костюшко. Неговият приемник генерал Вавржецки се оказа несръчен и безволев командуващ. Вдигнат на крака от стрелбата, той навсякъде видя паника и даже не намери караула при Варшавския мост. Успя да се спаси и сега бързаше да повреди моста, тъй като се боеше за участта на Варшава.

Тревогата му беше напразна. Суворов се стремеше само да сплаши варшавяни и заповяда да запалят моста.

Руските войски не оставяха неприятеля да се опомни и да дойде на себе си. Като завладяха външните укрепления, третата и четвъртата колона без и най-малко забавяне продължиха по-нататък, когато изведнъж избухна неприятелският погреб, пълен с ядра и бомби.

Започна да се разсъмва. Петата, шестата и седмата колона стремително проникнаха в дълбочината на десния полски фланг. Войниците на Денисов настигнаха защитниците на вдатината в ъгъла между Висла и блатистия приток. Артилерията вървеше след настъпващите. Няколко часа след началото на щурма цяла Прага се оказа в ръцете на русите.

Самият Суворов през този ден беше съвсем болен и едва вървеше. След сражението той легна на сламата в своята палатка да си почине. Сред разположените наблизо войски нямаше ни най-малко движение и шум. Войниците даже говореха шепнешком, за да не тревожат любимия си началник.

— Той не спи, когато ние спим — обясняваха те, — и в живота си не е проспал нито една работа.

Привечер издигнаха за генерал-аншефа калмицка шатра, тъй като времето беше по есенному хладно. Същия ден той изпрати на Румянцев кратко донесение: „Пресветли графе, ура! Прага е наша.“

Малко след полунощ на 25 октомври от варшавския бряг отплуваха две лодки с развяващо се бяло знаме. Тълпи невъоръжен народ, с фенери и свещи изпращаха в дълбоко мълчание депутатите. Посланиците на столичния магистрат, в пълно национално и военно облекло, се запътиха към Суворов, който ги изчака пред своята калмицка шатра. Като видя, че се приближават към него със страх, той скочи, разпаса своята сабя и като я хвърли настрана, завика по полски:

— Pokuy! Pokuy! Мир!

Продиктуваните от него условия за капитулацията на Варшава бяха умерени. Той предлагаше на поляците да изкарат оръжието и оръдията извън града, да поправят моста и да оказват „подобаващото се уважение“ на своя крал. От името на Екатерина II той обеща свобода за предалите се, неприкосновеност на личността и имуществата на гражданите. Жителите на Варшава изнесоха на ръце от лодките вестителите на мира.