Олег Михайлов
Суворов (7)

1

Стремителното издигане на Прусия, получила независимо битие едва през XVII век и въздигната в степен на кралство през 1701 година, преголямата за нейния ръст военна машина и алчността на нейните ръководители — всичко това нарушаваше и без туй нетрайното мирно равновесие в Европа. Докато в началото на столетието най-големите западни държави се занимаваха с подялбата на така нареченото испанско наследство, енергичните пруски крале успяха да подготвят върху малкия плацдарм на своята държава, съставена от всякаква сбирщина, но отлично дресирана армия.

Крал Фридрих-Вилхелм I остави на своя син през 1740 година малка държава — всичко с 2,2 милиона жители, но със 76 хилядна войска, по численост не по-малка от австрийската обаче според съвременниците, по-добре организирана, обучена и снабдена. От 1713 година беше въведена пожизнена военна служба. Цялата страна се превърна в единен военен лагер, където населението живееше за армията и работеше за нея.

Честолюбив и циничен, самовластен разпоредител с всички ресурси на страната, склонен както и Карл XII към авантюризъм и надарен като пълководец, Фридрих II открито се стремеше към заграбване на чужди земи, а удобни негови съседи бяха тръгналите към упадък австрийски Хабсбурги и раздираното от вътрешни противоречия Ягелонско кралство. Хабсбургски владения тогава бяха Австрия с Каринтия и Тирол, Чехия, Унгария, Ломбардия и част от Нидерландия. Веднага след смъртта на император Карл VI се явиха няколко претенденти за различните области на тази разпокъсана монархия. Тогава малко известният все още Фридрих II въведе своите войски в богатата промишлена провинция Силезия. През декември 1740 година започна войната за „австрийското наследство“.

Съгласно Аахенския мир от 1748 година Силезия остана в границите на Прусия, благодарение на което тя придоби в Европа значението на велика сила. Населението на кралството се увеличи с милион и половина души, а армията му нарасна на 160 хиляди. В застрашителна близост до границите на Русия израсна с невероятна бързина силна милитаристична държава. През януари 1756 година Англия сключи с Фридрих споразумение, според което страните „се задължаваха да поддържат мира в Германия и да излязат с оръжие в ръка против всяка държава, която би посегнала на целостта на германската територия“. В отговор на това Елисавета веднага възобнови руско-австрийския съюз, като му придаде настъпателен характер. Русия се задължаваше да предостави в помощ на Австрия 80-хилядна армия. В случай на победа над Фридрих австрийците си възвръщаха Силезия, а Русия получаваше Източна Прусия. Към руско-австрийската коалиция се присъединиха Франция, а след това Швеция и повечето дребни германски държави.

Фридрих реши да изпревари противниците си, тъй като чувствуваше тяхната неподготвеност за война, и да ги разбие поединично. През август 1756 година той нахлу начело на почти стохилядна армия в Саксония, изтласка австрийците, овладя напълно страната и даже включи саксонците в своята войска. На 16 август Русия обяви война на Прусия. Конференцията — съветът на висшите сановници при Елисавета — възложи на Александър Борисович Бутурлин, един от най-влиятелните велможи на императрицата, въздигнат от нея в графско достойнство, фелдмаршал, подполковник от Преображенския полк, сенатор и кавалер на много руски ордени, да формира армията. Както помним, в пехотните полкове на Бутурлин бе изпратен да служи двадесет и седем годишният премиер-майор Суворов.

— Ние с баща ти Василий Иванович сме служили заедно като ординарци при нашия незабравим господар Пьотр Велики. Аз му бях най-любимият — и докато разказваше, Бутурлин погледна накриво секретаря си, който не излизаше от помещението. — Ти какво искаш?…

Престарелият велможа бе леко пийнал.

Без да се смущава никак от присъствието на Суворов, секретарят постави книжата на масата:

— Ваше сиятелство сте направили грешка в тази дума…

Бутурлин погледна към Суворов, взе гъшето перо, помисли върху своята резолюция и веднага с досада хвърли перото далече:

— А вие… вие даже едно перо не можете да подострите! Благоволете сам да поправите…

Суворов беше вече слушал за Бутурлин, че е добър, умен, но както и мнозина други велможи не е получил никакво образование и не е годен да командува не само армия, но даже два-три полка. По-късно, през 1760 година, когато го назначиха за главнокомандуващ, театъра на военните действия очертаваха заради него с молив, тъй като фелдмаршалът нямаше представа от географска карта. Веднъж Бутурлин излязъл и граф Захар Чернишов обърнал картата, за да се пошегува с него. Когато се върнал, главнокомандуващият не видял отбелязаното място и при обсъждането на бъдещите операции през цялото време тикал пръст в морето. „Тук ще потънеш“ — забелязал с усмивка Чернишов, като отместил ръката му встрани…

Докато беше при Бутурлин, Суворов можеше само отдалеч да следи действията на руската армия, която командуваше предпазливият С. Ф. Апраксин, шеф на семьоновци и фелдмаршал от 1756 година. Премиер-майор Суворов, причислен на 4 февруари 1757 година „в състава на Куринския пехотен полк“, бе изпратен най-напред в разпореждане на началника на етапния пункт в Либава, а след това, като оберпровиантмайстор, в Мемел, със задачата да снабдява войските, които отиваха към Тилзит. Подробности за кампанията от 1757 година стигаха до него чрез немските и руските вестници, разказите на ранени офицери-очевидци и пътуващите за Петербург куриери.

Действията на Апраксин се отличаваха с крайна мудност: чак през втората половина на юни 1757 година той премина Неман и със скоростта на костенурка навлезе въз вътрешността на Източна Прусия. Осведомен от своите шпиони за нерешителността на русите, Фридрих възложи защитата на Прусия на двадесет и две хилядния отряд на Левалд, а сам, в първите дни на април, нахлу в Бохемия, в кръвопролитно сражение разби австрийците и обсади Прага. На 18 юни обаче прусите претърпяха съкрушително поражение при Колин. Към август 1757 година Пруското кралство беше в обръча на съюзните армии, които наброяваха около триста хиляди войници. Всички свои усилия Фридрих устреми сега на Запад, против френско-австрийските войски. Според него опасност от изток не го заплашваше. Той презираше Русия, презираше нейната армия и високомерно заявяваше: „Това са орда диваци, не могат да воюват с мен…“

Елисавета бе крайно недоволна от Апраксин и го подтикваше да разгроми фелдмаршал Левалд, който препречваше пътя му към Кьонигсберг. На 17 август руската армия се прехвърли през реката Прегел и се разположи на полето пред селото Грос Егерсдорф, а рано сутринта на 19 август Апраксин бе атакуван от Левалд. Упоритият бой продължи няколко часа предимно в центъра на руските бойни редици. Полковете водеха борбата с необикновена устойчивост, макар и да бяха понесли вече големи загуби. Изхода от сражението реши щиковата атака на тридесет и две годишния генерал-майор П. А. Румянцев. Когато дясното крило на 2-ра руска дивизия трепна и се подаде назад, Румянцев се промъкна с четири полка от резерва през гората и неочаквано удари противника във фланг. Мъглата, пожарите в селото и силният вятър, който разнасяше прахта, спомагаха за засилването на паниката, стигнала дотам, че втората линия на прусите откри огън по първата. Руската кавалерия закрепи победата. Пътят за Кьонигсберг беше открит. Фридрих бе зает на Запад и с нищо не можеше да помогне на Източна Прусия.

Въпреки значителните загуби, настроението в руската армия бе приповдигнато. Но Апраксин престоя в бездействие няколко дни при Аленбург и внезапно заповяда да се даде сигнал за отстъпление, като се основаваше на недостиг в продоволствието и заболявания сред войските. Казват, че бил получил от канцлера Бестужев-Рюмин писмо със съобщение за опасно заболяване на императрицата. Отстъплението по ужасно разкаляните есенни пътища нанесе повече вреди, отколкото едно военно поражение. Наложи се голяма част от продоволствените запаси и снаряжението да бъдат унищожени, тъй като по петите им вървяха прусите. Оттеглянето беше така бързо, че приличаше на бягство. Едва в първите дни на октомври войските се спряха в Мемел на зимни квартири.

Оберпровиантмайстор Суворов чуваше в Мемел само думи на възмущение.

— Какво е това, братлета? Какво става с нас и какво се върши? Къде се е дянал умът на нашите генерали? — открито роптаеха войниците, изгладнели, измръзнали, одрипавели през време на отстъплението. Офицерите се изказваха още по-рязко: „Нашите господа пълководци са намислили явно как да пропилеят напразно всички досегашни жертви и пролятата от толкова много синове на отечеството кръв; да разплетат получения венец на славата и победата, да се покрият с позор и безчестие и да нанесат срамно петно на цялата армия!“

Адютантът на дежур-майор Апраксин разказваше на княз Иван Романович Горчаков, бъдещия шурей на Суворов:

— От Тилзит до Мемел нашата армия се движеше много бързо, при това през места, които и лятно време не са твърде сухи, а сега от непрестанния дъжд, лапавица и сняг се бяха превърнали в истинско блато от лепкава кал, от която човек почти не можеше да измъкне краката си. От страх пред неприятеля нашите големи командири бяха изпаднали в невероятно малодушие и паника и извършиха много неща, достойни за смях. През нощта фелдмаршалът ме извика да проверя обозите на пътя. Аз го намерих в огромна, богато украсена отвътре и затоплена от мангали и спирт шатра, легнал на пухен дюшек в присъствието на главния лекар. Но с какво, според вас, се занимаваше при тогавашните печални обстоятелства нашият победител? Наистина е срамно да се каже. Благоволяваше да слуша приказки от седналия до главата му зад масичката гренадир, който из цяло гърло дрънкаше нелепи глупости!… С мъка се добрах до переправата, където се блъскаха няколкостотин коли и се чуваха само викове, шум и трясък. Нямах никаква възможност да мина по-нататък и не само да ги изброя всичките, но даже и да ги обхвана с поглед. Когато се върнах, доложих всичко това на фелдмаршала. Но какво, според вас, каза той за това? Само заповяда да си отида на мястото, а на гренадира да продължи приказката си!…

Действията на Апраксин, които бяха свели до нула плодовете от Гросегерсдорфската победа, предизвикаха негодувание при двора и в Конференцията. Елисавета, която в памет на победата току-що бе заповядала да се впишат в неговия родов герб две кръстосани оръдия, отстрани Апраксин от командуването и го извика за обяснения в Петербург. По пътя той бе арестуван, привлечен под отговорност по подозрение в измяна и при разпита почина. Канцлерът Бестужев-Рюмин бе снет от длъжност и заточен на село; на негово място Елисавета назначи М. И. Воронцов. Командуването на руските войски пое ученикът на Миних, В. В. Фермър, от когото Конференцията поиска незабавно да завземе Източна Прусия.

Обкръжен от армиите на съюзниците, Фридрих се мяташе насам-нататък и само тяхната несъгласуваност му позволяваше всеки път да се измъква от окончателното поражение. По едно време даже немските имперски големци го бяха лишили от престола. Отстъплението на Апраксин му даде следващия отдих, от който той не закъсня да се възползува. На 5 ноември 1757 година той разби при селото Росбах силна френско-австрийска армия с помощта на кавалерията на генерал Зайдлиц и се нахвърли на Силезия, където прусите търпяха поражение. С изкусни маневри спечели на 5 декември при Лайден сражението с австрийците, като взе повече от двадесет хиляди пленници, цялата им артилерия и обоза. Силезия отново беше в негови ръце.

През това време бавно, но като страшна непреодолима грамада, към германските граници се приближаваше от Изток руската армия. Почти без да срещне съпротива, тя завладя през януари 1758 година Тилзит, след това Кьонигсберг и Източна Прусия. С манифест на Елисавета Петровна областта се присъединяваше към Руската империя. Към месец март всички най-важни точки по Долна Висла бяха заети от руските войски, но поради противоречивите указания от Конференцията Фермър загуби след това много време в безцелни маневри между Висла и Варта и едва на 4 август се приближи до силната крепост Кюстрин.

През това време Суворов бе комендант на Мемел и се занимаваше с формирането на батальони в Литландия и Курландия. В Мемел той научи за кръвопролитната битка при селото Цорндорф на 14 август 1758 година. От пристигналите най-напред берлински вестници с мъка узна, че нашата армия имала работа със самия крал, уж била разгромена напълно, тъй че броят само на убитите руси достигал двадесет хиляди души, докато в същото време прусите уж загубили само петстотин шестдесет и трима.

— Моля ви, господа — казваше Суворов на тези, които вярваха на съобщението. — Нима нашите не са имали ръце и само са протягали шия и сами са се оставяли да ги секат, без да се бранят? Та те сами казват, че битката продължила цял ден и била много жестока. Как така техните загуби са толкова несъразмерни? Не, имало е, разбира се, нещо, но не е станало точно така.

След няколко дни мина през Мемел конният куриер полковник Розен и потвърди, че битката наистина е била кървава и продължителна, но че била спечелена от русите.

Когато Фермър обсади Кюстрин и след ожесточена бомбардировка го запали, Фридрих се хвърли на помощ с тридесет и две хилядна армия. Щом узна това, Фермър вдигна обсадата и зае позиции на обширно, леко хълмисто и прорязано от две дерета поле, а остави в своя тил селото Цорндорф. През нощта на 14 август обаче Фридрих направи дълбок обход на дясното руско крило и излезе в неговия тил. Сутринта Фермър беше принуден да обърне фронта на войските така, че втората линия да стане първа, а десният фланг — ляв. Батареите на противника откриха силен огън от височините северно от Цорндорф; прусите построиха ко̀со своя боен ред и към единадесет часа започнаха атака на дясното руско крило.

Фридрих бе усъвършенствувал линейната тактика, като атакуваше един фланг на противника и го обхващаше със своя силен фланг; останалата част от войските си държеше през това време назад — с отстъп. Подобна напречна атака позволяваше да се осигури превъзходство в силите на необходимото място и заплашваше неприятелския фланг с обхват.

Под унищожителния огън на пруската артилерия и натиска на пехотата руският десен фланг стоеше на мястото си. Фридрих хвърли в атаката цялата си конница. Нашата пехота я пропускаше на интервали, а след това сключваше редиците си; тя, начело с краля, едва си проби път назад. След два часа подиробед Фридрих пренесе главния удар на левия фланг, но и там срещна героична съпротива. Към седем вечерта разстроената и обезкървена пруска армия прекрати настъплението. Двете войски прекараха нощта в бойна готовност. На другия ден Фридрих не се реши да възобнови битката.

„Всички съветваха Фермър — разказваше Розен в щаба на Бутурлин — сутринта да се реши на сражение. Ние бихме могли наистина да разбием краля съвсем, защото той нямаше вече нито барут, нито почти никакви заряди. Вместо да изпита своите сили обаче, Фермър заповяда да се отстъпи на другия ден в полевото укрепление за обоза.

Големият пропуск се дължеше и на това, че нашата армия не беше всъщност цялата, а силният корпус на граф Румянцев се бе случил на няколко мили далеч и не успя да пристигне навреме. Един от нашите висши генерали, княз Александър Михайлович Голицин, беше излязъл от битката, бе препуснал със сетни сили до този корпус и уверил всички, че цялата ни армия е унищожена и няма никакво спасение за нея. Същото повторили и други бегълци — принц Карл Саксонски, австрийският барон Сент-Андре, генерал-квартирмайсторът лейтенант Герман и секретарят на самия Фермър, Шишкин…

А главната полза от сражението бе това, че нашите войски се прославиха с неописуемата си храброст и непреодолимост. Самият крал се ужаси, като видя как се бие нашата пехота, а прусите в своите релации писаха, че е по-лесно да убиеш русите, отколкото да ги накараш да бягат, че само прострелването на човека не е достатъчно, за да го събориш съвсем…“

Странно положение възникна в руските върхове по това време. Докато Елисавета Петровна и Конференцията искаха по всякакъв начин от своите войски да победят Фридрих, в същия този Зимен дворец се разхождаше, обкръжен от бивши пруски капрали и сержанти, високият и слаб, насмешлив велик княз Пьотр Фьодорович. Без малко император на Русия, той говореше почти изключително на немски, четеше само пруски вестници, носеше пръстен с портрета на Фридрих и не скриваше желанието си той да победи русите. Като слушаше за победите на съюзниците, само се смееше: „Всичко това не е истина, моите сведения говорят друго…“ Когато полковник Розен се яви в Петербург, неговият слуга бе почнал да разправя в двореца, че битката била загубена от русите, заради което бе поставен в ареста. Като узна това, великият княз нареди да го заведат при него.

— Ти постъпи като честен младеж — посрещна Пьотр Фьодорович слугата на Розен, — разкажи ми всичко, макар и без това да зная добре, че русите никога не могат да бият прусите.

След това той посочи своите халщайнски офицери, които пушеха глинените си лули и високо говореха на немски:

— Погледни! Всички тези са пруси, нима такива хора могат да бъдат победени от русите?…

Не е чудно, че подобно положение тревожеше предпазливия Фермър, който молеше да го освободят от главното командуване. Нашата армия стоеше на зимни квартири, когато пристигна заедно със седемнадесетте подготвени батальони Суворов. За успешното изпълнение на тази задача, очевидно представен от покровителя си Бутурлин, той бе произведен през октомври 1758 година в чин подполковник. Със затоплянето руските войски почнаха да се придвижват към град Познан.

На 8 май Конференцията назначи за главнокомандуващ шестдесетгодишния генерал-аншеф Пьотр Семьонович Салтиков.