Олег Михайлов
Суворов (17)

4

Дипломатическите усилия на френския двор и на неговия пръв министър херцог Шуазел оказаха значително влияние върху характера на руско-турските и руско-полските отношения. Франция даваше пряка помощ на Османската империя и на конфедератите. В Константинопол за турците лееше топове пратеникът на Шуазел барон Франсоа дьо Тот; в пределите на Полша беше изпратен с големи парични суми опитният офицер дьо Толес; в Епериеш, в Унгария, където се бе събрал върховният съвет на конфедератите, пристигна изпратеният от Шуазел честолюбив полковник Дюмурие.

Наистина вместо очакваните зрели държавни и военни мъже, той намери в Епериеш „велможи с азиатски нрави“, които се отдаваха на пиянство, игра на карти и женски истории. При това силите на конфедератите не надминаваха петнадесет-шестнадесет хиляди конници под командуването на десетина маршалчета, които постоянно враждуваха помежду си. За шляхтича, който се перчеше със своя произход, службата в пехотата открай време се считаше за унизителна, поради това конфедератите нямаха такива войски. Надуваха се със своите униформи, оръжие, коне, хвалеха полското мъжество, споменаваха Жолкевските и Ходкевичите, сравняваха своите маршалчета с Александър Македонски и Юлий Цезар, пируваха, пееха и танцуваха.

За да постигне съгласие между шумните и високомерни конфедерати, Дюмурие трябваше да прибегне до услугите на жена — извънредно влиятелната графиня Мнишек. Той извика френски офицери от всички родове войски, започна организирането на пехота от австрийски и пруски дезертьори, предложи да се въоръжат двадесет и пет хиляди селяни, на което обаче шляхтичите не се решиха. Проявяваше се ясно изразеният класов, дворянски характер на цялото конфедератско движение.

Към началото на 1771 година Дюмурие се надяваше да събере шестдесетхилядна войска. Неговият план, колкото остроумен, толкова и авантюристичен, се състоеше в това „да запали Полша“ изведнъж от няколко страни и да постави русите на тясно. Двадесет и три годишното великополско маршалче Заремба и вишеградското маршалче Сава Цалински трябваше с десетхиляден отряд да настъпят по посока на Варшава. На Казимир Пулавски се възлагаше да застрашава руските складове в Подолия. Великият хетман, литовския княз Михаил-Казимир Огински, неудачния претендент за полския престол, помолиха да потегли с осем хиляди редовни войници към Смоленск. Самият Дюмурие пък, с двадесет хиляди души пехота и осем хиляди конници се канеше да превземе Краков, а оттам да продължи към Сандомир и да развива настъплението (в зависимост от това, къде конфедератите ще имат по-голям успех) към Варшава или Подолия. При втория вариант тилът на Румянцев изпадаше под пряка заплаха и той би бил принуден да очисти Молдова.

Конфедератите приеха плана на 31 март 1771 година. Неговата химеричност се състоеше преди всичко в това, че Дюмурие надценяваше възможностите на полското дворянство; друга и не по-малко важна причина за неизпълнимостта на плана бе това, че френският емисар „съвсем неочаквано срещна като свой противник великия Суворов. При крайно трудните условия на своята дейност — пише руският историк Д. Масловски — Дюмурие се натъква на велик майстор в своята работа, също открил нови начини за партизанска война, — така че при първото стълкновение разумните по същество мерки на Дюмурие се разбиха на прах от гениалните разпореждания на Суворов и от образцово изработения и идеално изпълнен план за отбрана на Люблинския участък.“

От Люблин Суворов следеше внимателно първите стъпки на Дюмурие, макар и да не допускаше подобен размах на готвещите се операции. Когато чу за появата на генерал Миончински в околностите на Сандомир, той настъпи с „лек деташмент“ в началото на февруари и в две сблъсквания разпръсна конфедератите. Остатъците от групата избягаха в планината към старинното селище Ландскрон, укрепено с кула, преграда от забити остри колове и рогатки. Суворов веднага разбра значението на този опорен пункт за Дюмурие и си постави за задача да го превземе.

Гарнизонът на Ландскрон се състоеше от триста души; Суворов имаше около осемстотин — от които в щурма участвуваха по-малко от половината. На 9 февруари, в един часа след пладне, пехотата мина през външните укрепления на селището, разположено върху ската на хълма, прогони конницата на конфедератите и се устреми към кулата. Като разсякоха и разхвърлиха поставените в кръг рогатки, егерите овладяха двете оръдия. Предната команда на гренадирите вече бе пробила вратата и се бе хвърлила към последното оръдие, когато бе тежко ранен с картеч излезлият начело на гренадирите прапоршчик от Суздалския полк Подлатчиков; в същото време бе смъртно ранен началникът на първата колона, храбрият секунд-майор Дитмарн, а куршум проби лявата ръка на поручик Арцибашев. Колоната отстъпи.

Суворов явно не очакваше толкова яростна съпротива, тъй като бе привикнал досега лесно да преодолява полските партизани. Защитниците на Ландскрон поддържаха непрекъснат огън и поразяваха нашите войници и офицери. Нахвърли се втората колона, но нейният командир, поручик Сахаров, бе тежко ранен, а Николай Суворов бе улучен в дясната ръка. Пристигна резервът — неговият началник, поручикът от Суздалския полк Мордвинов, веднага бе ранен. Самият Суворов бе засегнат от куршум, конят под него падна, почти всички офицери излязоха от строя. Наложи се отново да отстъпят.

Когато се връщаше към своята несполука при Ландскрон, самолюбивият Суворов по начало за всичко обвиняваше суздалци, „които сега съвсем не бяха същите, каквито бяха при мен“. Но като поразмисли, разбра, че без предварителна подготовка каменна крепост с открита атака не може да се превземе. Трябваше да признае, че руските войници още не притежават достатъчно опит.

При Ландскрон генерал-майорът получи тревожното известие, че обединените групи на Пулавски и Цалински възнамеряват да завземат Люблин, където бе останал Щакелберг. Тогава догони Цалински, през нощта на 18 февруари, разположил се в селището Рахов с четиристотин драгуни, най-добрите кавалеристи в редовете на конфедератите. Руската конница изпревари пехотата, прогони полския патрул и бързо зае селището. Поляците се задържаха в къщите и хамбарите; пристигналите суздалци влязоха в бой с тях. Суворов бе останал случайно сам и се оказа пред кръчмата, дето се бяха затворили полусотня драгуни. Той бе успял вече да ги убеди да се предадат, когато неколцина минаващи казаци откриха по тях огън с пистолети. Поляците отговориха с изстрели. Генералът заповяда да обкръжат кръчмата и заплаши, че ще я запали — драгуните се предадоха.

Бяха взети около сто пленници и целият обоз на конфедератите. Сава Цалински успял да избяга, но на 13 април бе пленен от премиер-майор Салеман. Тежко ранен в схватката, той почина на тридесет и една годишна възраст в ръцете на майка си, която го придружаваше във всички походи. Гибелта на Сава се отрази тежко върху цялото конфедератско дело, тъй като шляхтата бе загубила енергичен боеви ръководител.

Докато Суворов разоръжаваше в Рахово драгуните на Сава, Казимир Пулавски безуспешно щурмуваше руския пост в Красник. След деветчасов бой командуваната от капитана от Суздалския полк Панкратиев и поручик Железнов група прогони пулавците с големи загуби за тях. Суворов бе натоварил пехотата на коне и бързаше да помогне на Панкратиев, но той вече сам се бе справил с противника въпреки неговото десеторно превъзходство. Генерал-майорът придаваше голямо значение на разгрома на конфедератите при Рахово и Красник, и съобщи на Веймарн: „Тяхното намерение беше едно от най-опасните — да откъснат Красник, после Пулава, да нахълтат в Люблин и после в Литва.“

Храбростта и решителността, проявени от суздалци в последните два бойни епизода, възвърнаха уважението на Суворов към тях. Както той отбелязва, „пехотата спазваше велика субординация и затова аз се помирих с нея“.

В Люблинския район, както и в цяла Полша, настъпи затишие. Но това беше затишие пред буря. През нощта на 18 април русите бяха внезапно атакувани от големи сили южно от Краков и отхвърлени отвъд Висла. Дюмурие зае Краков, като не превзе само замъка, и веднага пристъпи към образуване на опорни пунктове в околностите на града. Първият успех обаче замая главите на конфедератите; отново започнаха раздорите и пиянствата, към които се прибавиха и ограбвания на местното население. В този момент, като извършваше стремителни, по четиридесет версти на денонощие преходи, при Краков се появи Суворов. Той присъедини към себе си двехилядния отряд на Древиц и събра всичко три и половина хиляди пехота, драгуни, карабинери и казаци.

Дюмурие бе изненадан, докато спокойно вечеряше в Заторе. Той започна спешно да събира войски и препусна срещу Суворов през села, в които безгрижно спяха конфедератите, а руските войски през това време обсадиха укрепения и превърнат в опорна точка манастир „Тинец“. Въпреки силния огън на пехотата, набрана от австрийски дезертьори, водените от подполковник Ебшелвиц, казанци се вмъкнаха в укреплението и завзеха две оръдия. Суворов обаче не успя да развие успеха. Вече бе даден изстрел с еднорог по манастира, когато откъм Ландскрон се показаха „няколко големи групи бунтовническа конница“. Приближаваше се Дюмурие. Русите обърнаха полската конница в бягство и се хвърлиха след конфедератите. Суворов реши да свърши с отряда на Дюмурие с един удар.

В седем часа сутринта на 10 май руският генерал беше вече при Ландскрон с казашкия си авангард. На противоположната височина, отвъд дълбока падина се бе построила четирихилядната войска на Дюмурие. В последния момент Казимир Пулавски бе отказал да се присъедини със своята конница към него, като бе заявил, че няма намерение да се подчинява на чужденец и ще воюва самостоятелно.

Дюмурие веднага оцени предимствата на своята позиция: конфедератите се бяха разположили на стръмния гребен, при което левият фланг, зает от краковското маршалче Валевски, бе надеждно защитен от тридесетте далекобойни оръдия на Ландскрон, а центърът и десният фланг, съставени от кавалеристите на панското маршалче Оржешко и княз Каетано Сапега — от също така стръмен скат, където в двете елови горички се бяха укрили френските егери.

Като хвърли поглед на техните позиции, Суворов взе решение, неочаквано за всички и преди всичко за Дюмурие. Тъй като познаваше полските шляхтичи, тяхната разпаленост, храброст и неустойчивост — мигновена смяна на храбростта с отчаяние, — той реши да нанесе дръзка казашка атака, безопасна за дисциплинирани редовни войски, но годна да предизвика паника в редовете на конфедератите.

Това обаче, което разбираше Суворов, не бе ясно на френския командир. Когато с изумление видя как две сотни брадати конници с високи, черни и с изпъкнало червено дъно шапки, с червени и алени кафтани, с пики за бой и голи саби, с нестройни викове се спуснаха в низината от заетото от русите възвишение, той се изплаши само от едно — да не би Суворов да е отменил атаката. Дюмурие заповяда на своите егери да пропуснат руската конница, а след това обяви на поляците, че победата е в техни ръце: щом казаците излязат на билото, ще им бъде нанесен удар, преди да са успели да се престроят. Поляците шумно приветствуваха плана на своя командир.

Сметката на Дюмурие се оказа погрешна. Щом се изкачиха на височината, казаците веднага се скупчиха за атака и се понесоха към центъра и десния фланг на конфедератите. След тях на гребена се изнасяше вече тежката конница на Древиц. Пехотата изтласка от централната горичка френските егери. Литовците на Оржешко и драгуните на Сапега дадоха гръб. Напразно ти спираше Дюмурие, а Сапега с удари на сабя се опитваше да върне отстъпващите пред неприятеля. Полският фронт бе разбит навсякъде. Генерал Миончински бе ранен, падна от коня и бе пленен; храбрият Оржешко бе прободен с пика; Каетано Сапега бе убит от собствените си обезумели войници. Само отрядът на Валевски и французите на Дюмурие отстъпиха в ред.

В Ландскронското сражение, продължило само половин час, бе нанесен смъртен удар на цялата конфедерация. Поляците загубиха около петстотин убити, пленени бяха две маршалчета, но което е най-важното — разочарованият Дюмурие излезе от играта. Според ироничната забележка на Суворов той „се поклони по френски и прескочи в танцова стъпка до Бяла, на границата“. След разгрома на подвижния отряд на Дюмурие поляците бяха принудени да се върнат към чисто партизански действия.

Наистина оставаше още Казимир Пулавски, насочил се към Литва. Суворов настигна жезуленецкия старейшина югоизточно от Люблин, при крепостта Замостие, рано сутринта на 22 май. Пулавски се опита да превземе крепостта направо, но влезе само в предградието. Без да даде на противника възможност да се опомни, руският генерал изпрати там пехотна колона с егери, за да разчисти пътя на кавалерията. Конфедератите запалиха предградието, но пехотата бе вече открила пътя за карабинерите, които се врязаха в лявото крило на поляците. Пулавски започна да отстъпва през блатото по дълъг мост, който разруши след себе си. Въпреки че се забавиха с поправката на моста, русите енергично го преследваха. Суворов разбираше, че като отстъпва към Люблин, Пулавски ще попадне в мрежата руски постове и изтласкваше полския ариергард все по-далече към северозапад, докато в кратка схватка не го разби.

Генерал-майорът заповяда да доведат пленения командир на ариергарда. Дебелият, с изпъкнали очи и унило отпуснати дълги мустаци ротмистър, с червен кафтан, сини панталони и сребърен портупей страхливо гледаше прочутия генерал. Той имаше такъв странен вид, сякаш не бе от редовни войски, а предводителствуваше свободна хайдамацка дружина. Направо върху тревата на горската полянка бе хвърлена светлосиня войнишка наметка, на която Суворов се беше нагласил и бързо гребваше с дървена лъжица гореща каша от котелката. Той бе по долна риза, платнени гащи, бос.

— Панът разбира ли френски? — осведоми се на развален полски език необикновеният генерал, като даде котелката на леко плешивия възриж ординарец.

— Панът е шляхтич! — отговори ротмистърът с гордост, която не отговаряше на неговата разстроена физиономия. — А за шляхтичите френският език е като полския…

— Далече ли е господин маршалчето Пулавски? — хвърли проницателен поглед със сините си очи Суворов към пленения.

Ротмистърът почна да пухти, поклати глава, измърмори: „Ние си свършихме работата…“ и изведнъж решително каза:

— Много далече — под стените на Ландскрон!

Суворов скочи.

— Докато ние отстъпвахме към Люблин, той с главните сили обходи войските на ясновелможния пан, изведе отряда в тила на русите и по предишния път отиде към Краков — ротмистърът замълча, като поглеждаше към Суворов.

— Виж ти Пулавски… — разчленено изрече Суворов. — Виж ти хитрец… — по подвижното му, набраздено от бръчки лице се сменяха досада, съжаление и възхищение. — Юнак! Браво, Пулавски! — генералът вече пляскаше с ръце. — Измами ме, и колко майсторски.

Той се обърна към щабната палатка.

— Поручик Борисов!… Дай, братко, на господин ротмистъра пропуск до Ландскрон и нареди да му доведат от нашата плячка най-добрия кон…

Ротмистърът все още нищо не разбираше и само пулеше очи.

— Ефим! — викаше вече генералът към ординареца, като нетърпеливо потропваше с крак. — Донеси ми порцелановата табакерка!… Ето, господин ротмистър, ще я предадеш лично на маршалчето Пулавски… Тя ми е любимата… Но неговото изкуство струва повече…

Когато ротмистърът излизаше от руския лагер, връхчетата на мустаците му сякаш сами по себе си се бяха надигнали и сега юнашки стърчеха. Впрочем съвсем възможно бе той незабелязано да ги е засукал, докато се качваше на коня.