Олег Михайлов
Суворов (32)

Девета глава
Фокшани и Римник

Днес — щастие, утре — щастие,

боже мой, понякога трябва и умение.

А. В. Суворов

Когато в началото на 1789 година пристигна в Петербург, Суворов се яви на прием при императрицата.

— Матушка — с жалостен вид заяви той, — аз съм в запаса!

— Как така? — запита Екатерина II.

— Никъде не съм включен сред другите генерали и нито едно капралство не са ми дали да командувам.

Тъй като разбираше значението на Суворов и не желаеше в същото време да засегне самолюбието на Потьомкин, царицата назначи „запасния генерал“ в Румянцевата армия. На 25 април Суворов получи заповед да замине за Молдавия и още същия ден препусна от Петербург. Съдбата бе пожелала генерал-аншефът отново да попадне под началството на Потьомкин.

Императрицата реши да съсредоточи в едни ръце командуването на двете армии, „за да върви работата съгласувано“. Освен това според нея Румянцев не бе вече същият както в първата война с турците. Потьомкин възложи на княз Н. В. Репнин да го прикрива със силите на 2-ра армия по левия бряг на Прут, а сам, с бившата Екатеринославска реши да се придвижи през Олвиопол към Бендер. Тъй като този маньовър се извършваше извънредно бавно, турците се постараха да се възползуват от случая. Тридесетхиляден корпус под командуването на Осман паша предприе настъпление към Фокшани, за да разбие най-напред австрийците, а след това да нанесе удар на русите. Командирът на левия фланг на съюзниците Фридрих-Иосия Кобург се обърна за помощ към Суворов.

Неговата десетхилядна дивизия заемаше удобна позиция при Бирлат, между Прут и Серет. Щом бе уведомен от австрийците, Суворов веднага заповяда да потеглят — в шест часа след пладне на 16 юли. Вървяха с кратки почивки вечерта, през нощта и на следния ден. Принц Кобург повярва, че русите са пристигнали така бързо, чак когато ги видя със собствените си очи в Аджуда. Сутринта той покани руския пълководец да се срещнат лично за изработването на плана. Той отговори уклончиво. Втория куриер не приеха, като казаха, че генералът е на молитва. Третият получи отговор, че Суворов спи. Недоумението на Кобург растеше и той се губеше в догадки. Така мина целият ден. През това време бяха направени три моста през реката Тротуш и руските войски напълно си починаха. Късно вечерта на 18 юли Кобург получи написана във формата на заповед бележка:

„Войските ще настъпят в два часа през нощта в три колони; средната ще образуват русите. Неприятелят да се атакува с всички сили, без да се занимаваме с незначителни разузнавания вдясно и ляво, за да пристигнем в зори на река Путна и да я преминем, продължавайки атаката. Казват, че турците пред нас са около петдесет хиляди, а другите петдесет по-нататък; жалко, че всичките не са на едно място — по-добре би било да се свърши с тях изведнъж.“

По-късно Суворов обясни, че бил принуден да избегне разискванията с Кобург. Иначе, казваше той, „бихме прекарали цялото време в дипломатически, тактически, енигматически спорове; аз бих бил поставен в трудно положение, а противникът би решил нашия спор, като разбие тактиците“. Откровен и храбър, но съвсем не велик пълководец, Фридрих-Иосия Кобург, принц Саксонски, се оказа поставен пред свършен факт. Не му оставаше нищо друго, освен да се подчини, макар и да беше по-старши по чин от Суворов и поради това имаше повече право на общото ръководство.

В три след полунощ войските преминаха Тротуш и се насочиха към Фокшани в две колони: дясната образуваха осемнадесет хиляди австрийци, лявата — седем хиляди руси, с авангард, съставен от австрийска конница, командувана от смелия унгарец барон Андрей Карачай. Походът до Мертинесчи продължи две денонощия. Суворов през цялото време се движеше в челото. При едно разузнаване той така се бе увлякъл в наблюдението, че едва не попадна в ръцете на турците.

При реката Путна съюзниците бяха посрещнати от трихилядна отбрана конница начело със самия Осман паша. След турския командир носеха знаците на неговата власт — два бунчука с позлатени наконечници и конски опашки. По броя на тези знаци в турската армия се различаваха двубунчужните и трибунчужните паши.

Завърза се упорита схватка. Турците на три пъти атакуваха, но бяха отхвърлени зад Путна. Настъпи нощта, реката придойде от падналия дъжд, а за поставянето на понтонен мост освен това пречеше и турската кавалерия. Карачай прогони неприятеля и на 21 юли сутринта войската се прехвърли през реката и се построи за бой. Австрийците застанаха отдясно в девет карета, подредени шахматно; русите — отляво в шест карета; конницата се намираше отзад. Само Карачай се изнесе със своите хусари между австрийците и русите. Като спазваха дистанцията „подобно на добре проведено учение“, съюзниците се насочиха към Фокшани, до където оставаха дванадесет версти.

Започнаха и взеха постепенно да се засилват турските конни атаки, отначало по фронта на съюзните сили, а след това, все по-ожесточено, по фланговете. Руските батальони под командуването на опитния генерал В. Х. Дерфелден хладнокръвно посрещаха масираните налети на конницата със стрелба в упор. Само отделни ездачи се вмъкваха в карето, но веднага загиваха от щиковете. „При такъв съпровод — забелязва Суворов — ние вървяхме през телата на турците две версти повече от час.“ На пътя се изпречи доста гъста борова гора. Решено бе да я обиколят: австрийците поеха надясно, а русите — наляво. Настанилите се там турци веднага избягаха под защитата на фокшанските окопи.

Като обходиха гората, русите се оказаха в местност, покрита с трънливи храсталаци. Стана трудно да се върви: конете и хората бяха изподраскани; затова пък налетите на турците видимо отслабнаха. На три версти до Фокшани Суворов пусна напред леката кавалерия, която завърза с противника престрелка при пълен кариер. Турците обаче откриха скоро силна оръдейна стрелба. Съюзната артилерия с ответен огън накара батареите им да замлъкнат. Конницата отстъпи място на пехотата. Гренадирите и егерите на Дерфелден се хвърлиха в атака и като се приближиха до окопите, дадоха залп. Пехотата се нахвърли с щикове върху турските редици и зае цялото отбранително съоръжение.

Наблизо се намираше укрепеният манастир „Свети Самуил“. В него бяха останали няколко стотици еничари, решили да се защищават докрай. Манастирът бе обсаден от две страни и артилерията започна жесток обстрел. Портата и малката вратичка бяха след един час пробити и разширени. Атакуващите се хвърлиха в отворите. Изведнъж се раздадоха два силни взрива — големият турски барутен погреб излетя във въздуха. Пострадаха двете страни: при съюзниците шест щабни и трима оберофицери бяха ранени от каменни отломки. Принц Кобург едва не бе затиснат от паднала стена. Разярените войници не пощадиха турците.

Неприятелят захвърли обозите и избяга към Римник и Бузео. Леките войски на съюзниците го преследваха и удвоиха по този начин неговите загуби. В ръцете на победителите падна целият Фокшански лагер, дванадесет оръдия и шестнадесет знамена. Турците загубиха повече от хиляда и петстотин души. „Не е възможно човек достатъчно да похвали мъжеството, храбростта и повратливостта на цялата съюзническа войска от най-висшия до низшия чин“ — съобщи Суворов. В действителност австрийците със своята склонност към изчаквателна тактика се проявиха отлично под началството на великия пълководец.

Десетчасовият бой бе отнел много сили, но възбудените от победата войници сякаш не чувствуваха умора. Висок красавец в бял австрийски мундир и триъгълна шапка се хвърли да прегръща дребничкия Суворов. Кобург разбираше кому е задължен за този толкова блестящ успех. Карачай не сваляше възхитен поглед от руския пълководец, който стана негов кумир за цял живот. В четири часа след пладне, на открито поле близо до Фокшани, пред манастира „Свети Йоан“, войниците разстлаха плащове и седнаха на празничен обед…

И по-рано турците знаеха за Суворов. Но сега те се бояха от него и му измислиха прякор. Малко преди Фокшани той бе настъпил игла, която бе проникнала в стъпалото му и се бе счупила. Бе почнал да куца. Турците така го и нарекоха: „Топал паша“ — куция генерал.

Щом се завърна с дивизията в Бирлат, генерал-аншефът веднага изпрати писмо до княз Репнин, като го убеждаваше горещо да се възползува от плодовете на фокшанската победа и да потегли против армията на великия везир, настанена по Долния Дунав, между Исакча и Измаил.

„Да се възползуваме от победата! Да вървим към Табак! — време е да се приключи… Това е моето мнение, милостиви господарю! И отговарям за успеха, ако се вземат настъпателни мерки. А ако са отбранителни? Везирът ще дойде! Защо да мушкаме с тъпия край, вместо с острия?“

Високомерният Репнин, който схващаше победата на война само като резултат от изкусно приложени кабинетни похвати, отказваше да види пълководческото дарование на Суворов и наричаше неговата система „натурализъм“, който подобава само на първобитни хора или на диваци. Когато узна за фокшанската победа, той побърза да изпрати поздравления на принц Кобург, приписвайки му изцяло тази чест, с което предизвика справедливото недоволство на Потьомкин. „Нима така е било? — укори Репнин светлейшият. — И без това човек не бива да ги въздига, тъй като и така те са достатъчно горди.“

— Този натуралист е галеник на щастието! — упорито повтаряше Репнин разпространеното вече за Суворов мнение.

— Празна кратуна! Само една магарешка глава може да казва: сляпо щастие — сърдеше се Суворов, отговаряйки не само на Репнин, но и на многобройните си завистници. — Като правят от мене галеник на щастието и негово сляпо оръдие, истинската им цел е да унизят моето дарование.

За фокшанската победа пълководецът бе награден с брилянтен кръст и звезда към ордена „Андрей Первозванний“ (получен за Кинбурн), а Йосиф му изпрати богата табакера с елмази. Кобург бе награден от австрийския император с ордена „Мария Тереза“. Резултатът от победоносния бой обаче се оказа незначителен. Успехът не беше развит и турците скоро се оправиха от поражението.

Потьомкин продължаваше бавно да се движи със своите войски от Олвиопол към Днестър. Бе получил лъжливи известия, че уж великият везир идва към Молдавия, и нареди на Репнин да започне настъпление. На 7 септември 1789 година русите срещнаха на река Салче корпуса на сераскера Хасан паша. След като завладя неприятелския лагер, Репнин затвори турците в Измаил. Сполучливият артилерийски огън запали най-напред предградието, след това града, а най-сетне бе направен и пробив в крепостната стена. Очакващите атаката войски стояха под оръжие от сутринта до вечерта, но заповед просто не последва. Уплашен от големите загуби, Репнин прояви малодушие и заповяда да свирят отбой. Русите отстъпиха с тежко чувство.

Маневрата на Хасан паша се оказа предназначена да отвлече вниманието. Предсказанието на Суворов се сбъдна. В отговор на плахите опити „да се муши с тъпия край, вместо с острия“ се яви самият велик везир със стохилядна армия. Той се устреми към Фокшани, за да разбие по пътя слабия корпус на австрийците и да излезе във фланг и тил на главната руска армия.

От Бирлат Суворов внимателно следеше разместванията на турците. Поради противоречивите съобщения все още не знаеше накъде ще тръгне везирът — към Фокшани или Галац, и за начало изпрати седемхиляден отряд в селището Пупесени. Тук, през нощта на 6 септември, пристигна при него първият куриер на принц Кобург. Руският пълководец реши да изчака. Близо след денонощие пристигна вторият австрийски куриер — граф Траутсмандорф.

Когато графът поиска да го приемат веднага, генерал-аншефът се молеше в църквата. Дежурният майор Курис обясни на австриеца, че се налага да изчака свършването на службата.

Суворов прочете писмото на Кобург и отговори на руски:

— Добре. Довечера поход.

През нощта срещу 8 септември генералът тръгна на път и изпрати донесение на Потьомкин. Той от своя страна съобщи това на Екатерина II, като обясни, че Суворов едва ли ще стигне навреме при Кобург, който „бие тревога“. В действителност принцът се бе изплашил, когато бе видял пред себе си цялата армия на везира и непрекъснато изпращаше до руския пълководец куриери. Пътят с всеки час ставаше все по-лош, направеният от австрийските инженери мост през река Серет беше повреден от придошлата река. Суворов страдаше от треска и в същото време се безпокоеше да не би турците да го изпреварят. Постепенно бележките на Кобург го успокоиха: великият везир не бързаше.

В ранното утро на 10 септември леката руска кавалерия се появи пред Фокшани, където я посрещнаха австрийците:

— Слава богу! Русите! Ние сме спасени!

Отрядът на Суворов се присъедини към левия фланг на австрийците, които стояха на река Милка. Числеността на съединените съюзни войски едва стигаше 25 хиляди. За генерал-аншефа поставиха палатка, натрупаха сено и той се зае да обмисли по-нататъшните действия.

Скоро пристигна принц Кобург. Суворов изтича насреща му, прегърна го и го разцелува. А когато той почна да му благодари за навременното пристигане и да го нарича „спасител“, руският пълководец безцеремонно го прекъсна, заведе го в палатката и като полегнаха на сеното, му обясни своя план. Той искаше незабавно да започнат атаката.

— Но нали силите са съвсем неравни! — забеляза в объркването си Кобург. — Турците са четворно повече! Атаката ще бъде много рискована!

— При такова неравенство в силите само бързата атака обещава успех — с усмивка възрази генерал-аншефът. — Тяхното множество ще увеличи и безредието. Все пак те не са толкова, че да ни закрият слънцето.

Кобург продължи да упорствува, като привеждаше нови и нови доводи и казваше, че русите са изморени от трудния преход, а неприятелят е заел силна позиция. Суворов възразяваше, след това се ядоса и заяви, че ще атакува турците само със своите сили и ще ги разбие. Тази заплаха беше последното средство. Както правилно отбелязва А. Петрушевски, „пред него се намираше представителят на тогавашното твърде изостанало военно изкуство, което съвсем не отговаряше на суворовските принципи. Делото, положено от Суворов върху човешката природа и организирано чрез цяла възпитателна система, се разбираше от другите като някакво графическо изкуство, основано на куп механични подробности, т.е. на дресировка.“ Засегнат дълбоко, Кобург отстъпи.

Щом постигна своето, руският пълководец се зае да разработва подробен план за боя. Придружен от дежурния полковник Золотухин, майор Курис и неколцина казаци, той отиде на разузнаване към река Римна и за да огледа по-добре местността, се покачи на високо дърво. Пред очите му се разкри огромната турска армия, разположена между рекичките Римна и Римник. Най-близко до руските войски беше лагерът на дванадесетхилядния турски авангард при местността Тиргу Кукулуй; вторият лагер се намираше при Крингу-Мейлорската гора, близо до селото Богса; третият — край селището Мертинесчи. Самият велик везир беше още по на юг, в селото Одоя.

Суворов реши да се приближи тайно до турците през нощта срещу 11 септември 1789 година и сутринта да ги атакува едновременно от двата фланга. Русите трябваше да превземат лагера близо до Тиргу Кукулуй, австрийците да се придвижат към Крингу-Мейлорската гора. След това генерал-аншефът отиде при Кобург, уведоми го за видяното и чак тогава си позволи малко да отдъхне: от момента на излизането от Пупесени не беше затварял очи.

Нощта бе безлунна, но звездна. При излизането от Фокшани войниците видяха безбройни огньове в турския лагер. В две колони — русите отдясно, австрийците отляво — преминаха по брод рекичката Милка, а после, след дванадесет версти — маловодната Римна. Движеха се в пълна тишина; не се подаваха никакви сигнали; строго бе забранено да се чатка огниво. На разсъмване съюзниците се построиха в същия боен ред, както и при Фокшани. Първата линия руска пехота се командуваше от генерал-майор Позняков, втората — от бригадир Вестфален, кавалерията — от бригадир Бурнашов. За връзка между русите и австрийците отново се уговориха да отделят хусарския отряд на генерал-майор Карачай.

Слънцето вече изгря. През гъстия бурен и царевичните ниви русите се приближиха до мястото Тиргу Кукулуй. Когато турците най-сетне забелязаха каретата от войници в черни каски с ярко светнали на слънцето кокарди, със зелени куртки и панталони от фламандско платно, в лагера започна паника. Едни се заеха бързо да свалят палатките и да се изтеглят по букурещкия път, други се качиха на конете и на гъсти тълпи атакуваха пехотата от фланговете.

Към едно от каретата препусна турчин с бяло знаме и извика:

— Кои сте вие? Преоблечени австрийци?

— Руси! — отговориха от редиците.

— Русите не могат да бъдат тука. Те са още в Бирлат!

— А ти се приближи по-насам!

Но турчинът препусна, за да доложи за видяното.

Великият везир пиеше кафе в Одоя. Чашката падна от ръцете му при известието, че Суворов е тук и вече се сражава. В навечерието бе повярвал на своя разузнавач, че уж русите са както преди в Пупесени. След като заповяда да обесят нещастния разузнавач, чиито сведения се бяха оказали остарели поради бързината на суворовския марш, везирът изпрати към Тиргу Кукулуй петхиляден отряд под командуването на разбития при Фокшани Осман паша. За бързина всеки спахия — конен опълченец — взе със себе си по един еничар.

Продължавайки настъплението, каретата се натъкнаха пред Тиргу Кукулуй на дълбока долчинка. Първата линия се поколеба и се спря под силния артилерийски огън. Сред редиците се появи Суворов. В отговор на някаква шега на пълководеца фанагорийските гренадири изведнъж високо се разсмяха. Намиращият се недалеч австрийски офицер бе поразен от тяхното безстрашие: „Те стоят като стена и всичко трябва да падне пред тях.“

Най-сетне пехотата преодоля долчинката, а кавалерията атакува турците отдясно, като обходи оврага. Казаците и арнаутите нахлуха в лагера. Конни и пеши турци все още се мъчеха да разбият десния руски фланг. Но карето даде силен отпор, а другото — под командуването на самия генерал-аншеф, нападна атакуващите във фланг, като ги поразяваше с артилерийски и пушечен огън. Леките войски, завладели лагера, подкрепиха удара. Турците отстъпиха зад Тиргукукулуйската гора. Суворов не ги преследва: предстояха му по-важни неща.

Пристигна помощ от главния лагер — спахии с еничари и „арапи“ — маври, които се спешиха и веднага бясно се нахвърлиха върху гренадирите от втората линия. Руският пълководец незабавно престрои смоленското и ростовското каре за посрещане на турците с „кръстосан“ огън и изтегли от третата линия част от кавалерията. Непрекъснатите атаки продължиха повече от час. Случваше се даже турците да се промъкнат с ятагани и кинжали в каретата, но загиваха от щиковете.

Австрийците тръгнаха малко по-късно от русите и се приближиха до другия турски лагер, който бе разположен пред гората Крингу Мейлор. Съюзниците образуваха нещо като прав ъгъл. На неговия връх се намираха само хусарите на Андрей Карачай. Като забеляза това, везирът реши да откъсне русите от австрийците. Той хвърли от селото Богса двадесет хиляди конници, устремили се в два потока срещу съседните флангове на Суворов и Кобург. Страшният удар поколеба дясното крило на австрийците. Карачай седем пъти тръгваше в атака и седем пъти биваше отбит. Руският пълководец го подкрепи с два батальона. Чак към пладне турците обезсилени се оттеглиха към гората Крингу Мейлор, дето вече се намираха петнадесет хиляди еничари. Сякаш по споразумение боят бе временно прекратен. Суворов използува близките кладенци и даде на своите измъчени войски половин час почивка.

Той огледа местността. Сега всички укрепления между Тиргу Кукулуй и гората Крингу Мейлор бяха вече станали безполезни за неприятеля. Главните турски сили се бяха разположили по западната окрайнина на тази гора, срещу австрийците. Дългият незавършен неприятелски окоп беше прикрит на двата фланга от дълбоки мочурливи оврази, по които течеха рекички. Наистина между левия фланг и оврага имаше удобна за движение ивица, но тя бе защитена от силни батареи, изнесени от турците на полегатото възвишение при селото Богса.

Суворов реши да завладее най-напред Богса, а след това да атакува крингумейлорските позиции. В един часа през деня войската потегли: русите против левия турски фланг, австрийците — срещу центъра и десния фланг. Тъй като се боеше от пълно поражение, великият везир бе събрал четиридесетхилядна конница и макар и болен, бе излязъл пред нея в каляска. Огромната маса турци се нахвърлиха върху австрийците и обкръжиха лявото им крило. Кобург следваше съвета на Суворов, отбраняваше се с картеч и отбиваше атаките с щикове. Обаче все повече нови пълчища конници притискаха белите австрийски карета. Кобург пращаше при генерал-аншефа адютант след адютант да моли за помощ.

— Кажи да се държат — отговаряше Суворов, — и няма от какво да се боят. Аз всичко виждам!

Руският пълководец още с нищо не можеше да помогне на своя съюзник. Той водеше своите карета към Богса под силен артилерийски огън, като отбиваше налетите на конницата. Руската артилерия действуваше така успешно, че принуди турците два пъти да свалят оръдията от позициите и най-сетне съвсем да ги изтеглят. Богса падна. Без да спира, в пълен ход Суворов престрои своите редове. Той разгърна каретата от първа линия, в междините настани кавалерия, а казаците и арнаутите разположи по фланговете, като присъедини отляво и австрийски хусари. Без да спира енергичния артилерийски огън, той започна да се приближава към австрийския корпус, докато руският отряд не образува с него една леко нагъната линия.

Суворов изпрати дежурния полковник Золотухин при Кобург с предложение да започнат едновременно атака. Принцът се съгласи на всичко. „От крилата на кавалерията, от пешите карета, както и от присъединените императорски дадохме жестоки залпове с оръдия към гората и окопите, и турските топове замлъкнаха… Аз заповядах да се атакува — съобщаваше в релация за решаващия момент от сражението Суворов. — Тази просторна страшна линия, която мяташе непрекъснато от своите крила из каретата смъртоносни светкавици, се спусна бързо в атака, щом се приближи на около четиристотин сажена до техните опорни точки. Не е възможно да се опише напълно приятното зрелище, когато нашата кавалерия прескочи техните недостатъчно издигнати землени прикрития…“

Конницата в движение се вряза сред обърканите еничари. Като дойдоха на себе си, турците с яростта на отчаяния се нахвърлиха върху кавалеристите с ятагани и кинжали, но в същото време се разнесе гръмко „ура!“. Пристигна и удари с щикове руската пехота. Суворов, който цял ден се намираше в центъра на сражението, викаше на войниците:

— Момчета! Не гледайте неприятеля в очите, а в гърдите. Там трябва да забиете вашите щикове!

Към четири след пладне победата над стохилядната турска армия беше осигурена. Напразно везирът, забравил мъчителната треска, се качи на кон и с Корана в ръце се мъчеше да спре бягащите. Той даже заповяда да стрелят по тях с оръдията. Нищо не помагаше. Турците се устремиха към Мертинесчи, дето беше най-големият лагер. Когато Суворов и Карачай обиколиха гората Крингу Мейлор отдясно, а Кобург — отляво, пред тях се откри долина, която се простираше на седем версти от реката Римник. Тя представляваше зрелище на бягство, безредие и гибел. Пехотата не успяваше да догонва отстъпващите, а ги преследваше безпощадно съюзническата кавалерия. Тук армията на великия везир загуби много повече войници, отколкото през време на сражението.

Реката Римник при Мертинесчи бе защитена от землени окопи, но никой не мислеше да ги брани. Единственият мост бе задръстен от обози. Турците панически се хвърляха във водата и мнозина от тях потъваха. Едва смрачаването спаси бегълците от пълно унищожение. Самият везир успя да се прехвърли през Римник, но не понесе позора и почина наскоро в някакво румелийско село. В ръцете на съюзниците падна целият обоз, сто знамена, осемдесет оръдия и даже богато обшитата със злато шатра.

Измъчени от продължителния поход и тежкото сражение, съюзниците се разположиха на бивак пред Мертинесчи на половин верста един от друг. Начело на огромна свита при Суворов се яви принц Кобург.

— Позволете ми, мой велики учителю, да ви засвидетелствувам цялата си благодарност за славното участие, на което дължим победата и богатите, произлизащи от нея последици — каза чистосърдечният принц. След Римник австрийците почнаха да наричат Суворов „Генерал Напред“.

От своя страна руският пълководец високо оцени мъжеството на австрийците, като отново отличи пред всички Карачай. Нарече унгареца истински герой и заяви, че той повече от всички други е помогнал за спечелването на победата. С това признание на заслугите Суворов окончателно спечели сърцето на храбрия кавалерийски генерал. В чест на Суворов той нарече своя трети син, родил се на 7 август 1790 година в Пеща, Александър и помоли великия пълководец да стане кръстник на детето.

На другия ден след победата бе отслужен благодарствен молебен направо на Римникското поле. Руските войници се построиха в голямо каре и се накичиха със зелени клончета. След това генерал-аншефът се обърна към тях с реч. Гърмът от римникската победа бе посрещнат в Петербург със салют, биене на камбани, поздравителни слова, възторжени признания на Суворовите заслуги от страна на Екатерина II и нейните приближени. Австрийският император награди руския пълководец с титлата граф на Свещената римска империя. Екатерина награди Суворов по царски. Графското достойнство с названието Римникски, брилянтените знаци на „Андреевския орден“, шпагата, обсипана с брилянти, с надпис „На победителя на везира“, брилянтеният еполет, скъпоценният пръстен — целият този елмазен дъжд, който обсипа пълководеца, не можеше да го зарадва така, както дългоочакваният орден „Свети Георги“ 1-ва степен. И отново трябва да отбележим ролята на Потьомкин, комуто императрицата пише след Римник: „Макар цялата каруца с брилянти да е вече натоварена, кавалерството на големия «Георгиевски кръст» изпращам по твоя молба, той е достоен за него…“

„Графиньо и имперска графиньо — обърна се Суворов към дъщеря си — … главата ми е пламнала… Чу ли, сестрице, душо моя, от великодушната майчица получих рескрипт на половин лист, сякаш съм Александър Македонски, знаците на «Свети Андрей», петдесет хиляди и освен всичко това, гълъбице, «Свети Георги» 1-ва степен. Ето какъв е баща ти с доброто си сърце! Наистина едва не умрях от радост!“

Сражението при Римник е един от върховете на Суворовото военно изкуство. Според думите на маршала на Съветския съюз В. Соколовски „в това сражение най-пълно се проявиха чертите на Суворовото майсторство: всестранна оценка на обстановката, решителност, бързина в действията, внезапност и неограничено влияние на пълководеца върху войските“. Действията на Суворов изумяваха: в момента, когато две огромни съюзни армии — на Потьомкин и на Лаудон — се занимаваха с второстепенни задачи, двадесет и пет хилядният отряд бе нанесъл решително поражение на главните турски сили. Войната би могла вероятно да завърши още същата година, ако след Римник бяха последвали енергични настъпателни операции отвъд Дунав.

Впрочем „богатите последици“ от римникската победа, за които споменаваше Кобург, не закъсняха да се проявят в хода на кампанията. Руските войски прочистиха цялото пространство до Дунав, заеха Кишинев, Каушани, Паланка, Акерман. На 14 септември падна приморската крепост Аджибей, на мястото на която след няколко години възникна Одеса. Армията на Потьомкин обкръжи Бендер. Гарнизонът от шестнадесет хиляди войници и триста оръдия се предаде без всякаква съпротива. Отслабването на турските сили и ужасът, предизвикан от разгрома на река Римник, позволиха на Лаудон да прогони турците от Банат и в края на септември да завладее Белград. Принц Кобург зае Влашко и влезе в Букурещ.

Суворов се върна в Бирлат. Предстоеше му да прекара в скучно бездействие почти година.