Олег Михайлов
Суворов (5)

2

Ревностното отношение към службата веднага изтъкна младия Суворов сред другите семьоновци от дворянски произход. Не е чудно това, че той твърде скоро почна да получава доста почетни назначения. През лятото на 1748 година в морската крепост на Русия — Кронщадт, трябваше да се състои тържественото „отправяне“ на кораба „Захарий и Елизавет“, а за случая от гвардейските полкове се изпращаше команда, подборът за която бе извършен твърде внимателно. Сред четиримата капрали от Семьоновския полк беше определен и Суворов. Потягането и подготовката продължиха през целия май, а в Петербург командата се върна след 20 юни.

Докато се занимаваше през един от юлските дни с новобранци на плаца, Суворов забеляза задъхалия се Ефим Иванов.

— Батюшка, Александър Василиевич! — едва изговори той. — Сидор избяга, а къде — не се знае, и две рубли е задигнал, които ти беше оставил за книги.

Подобна случка по онова време се считаше за много неприятна, даже изключителна, макар че крепостните често бягаха от своите господари, за да търсят по-добра съдба. По Семьоновския полк бе дадена специална заповед с точно описание на чертите на беглеца. Сидор Яковлев обаче изчезна като дим: никой вече не чу нищо за него.

По случай „шествието“ на императрица Елисавета в първопрестолния град в края на 1748 година бе образуван за съпровождането й гвардейски отряд. И отново капралът Александър Суворов, въпреки че се числеше във 2-ри батальон, а от семьоновци за отряда бе определен 3-ти батальон, се оказа в числото на московската команда. Това изпращане го зарадва особено. Покрай почетното си значение пътуването в Москва му позволяваше за първи път след постъпването в полка да се види с близките си — баща си и сестрите си, града, дето бе минало неговото детство.

Животът на семьоновци на новото място не се отличаваше по нищо от петербургския. В полковата школа продължаваше обучението на войниците по уставните науки; извършваше се всекидневна смяна на караула, назначаваха се постове в „дома на нейно императорско величество“ на Яуза. Впрочем към обикновените наряди бяха прибавени и неделни дежурства „в Генералната Московска сухопътна болница“.

Военната руска болница от онова време беше гробница за войниците. От издръжката на болните допълнителните записвания и умрелите забогатяваха рушветчии и предприемачи. Болниците бяха препълнени, лекарите бяха по един на сто болни, прислугата се отличаваше с невежество. Заразите покосяваха войниците. Младите и нехайни гвардейци-дворяни нямаха никакво желание да отиват за цяла седмица в задуха и мръсотията и да гледат край себе си страдания и смърт. Не помагаха даже заплахите, че ще понижават провинилите се унтерофицери и капрали във войници, а войниците — в „колари“. Болните продължаваха да се оплакват, че „определените за нас капрали не само никого не наглеждат, но и рядко идват тук“.

Разбира се, капрал Суворов още тогава си поставя за цел със старание и усърдие да изпълнява най-трудните и неприятни задачи. Той бива назначен за дежурен в болницата на 1 юли 1749 година; след седмица, както трябвало, пристига смяната. Но на 15 той отново получава наряд при болните войници и остава там въпреки правилата две седмици поред. Сменен на 30 юли, той получава отдих само до 12 август и отново е назначен в болницата. Последното дежурство на капрал Суворов през 1749 година продължава непрекъснато осем седмици, а прекарва в болницата всичко около четири месеца.

От ранни години у Суворов се проявява едно твърде ценно качество: да извлича за себе си полза от най-малко интересните на пръв поглед поръчения. Какво можеше да даде на деветнадесетгодишния капрал продължителното дежурство в „Московския хофшпитал“? Няма съмнение, че неговото рязко критично отношение към военните болници и лазаретите — „приютите“ — както ги наричаше той по-късно — се дължеше на този негов ранен опит. „Страхувай се от приюта — неуморно твърдеше пълководецът, — немските лекарственици, които отдалеч миришат, са съвсем безпомощни и вредни; руският войник не е свикнал с тях; във вашите общежития си имате коренчета, тревички, пиявици. Войникът е скъп; пази здравето; прочиствай стомаха, когато е задръстен, гладът е най-доброто лекарство… В приюта първия ден — мека постеля, втория ден — френска чорба, третия ден — ей, братец, таласъмът ще те отвлече. Един умира, а десет други сърбат неговия смъртен дъх…“

Това беше, разбира се, не отричане на медицината сама по себе си, а последица от стремежа на Суворов да подобри положението в самата основа и самия бит на руския войник. „Причините за болестите — пише той по-късно — трябва да се търсят не между болните в лазаретите, а сред здравите в полковете, батальоните, ротите и разните отделни команди, като се изследва тяхната храна, питиета, устройството на казармите и землянките, времето на тяхното изграждане, пространството и теснотата, чистотата, готварските съдове, цялото имущество, разните изтощавания, за което да се донася на полковия или на друг командир, а при друг случай вече в главното дежурство.“

Освен службата в болницата, Суворов редовно участвуваше в провежданите учения, които носеха предимно параден и условно полеви характер. Бойните упражнения на учебния плац провеждаше самият командир на батальона Соковнин, тъй като неговият чин като майор в гвардията се приравняваше към чина на генерал-майор в армейските части. В съставените от Соковнин диспозиции се отделяше особено внимание, в съгласие с „пруската екзерсиция“ на Миних, на съгласуването на залповете, а не на прицелната стрелба. Стреляха групово, по отделения, на каквито се делеше ротата. Следващите престроявания бяха сложни и тежкоподвижни.

Майорът викаше един след друг офицерите, които командуваха батальона съгласно заповедта.

— Да се марширува без стрелба три крачки при ударите само на барабана. После да се командува от офицерите по отделения, като се върви напред, все по три крачки; по три патрона, в същото време във всички дивизиони да се бие за поход с барабани!…

Като следеше изпълнението на командите, Соковнин обърна внимание на точността и превъзходния ред при упражненията на войниците от 11-а рота. Обаче извиканият от тази рота офицер неочаквано обърка със своите заповеди целия батальон, така че вместо желаното престрояване се получи хаос.

— Диспозицията не знаете! — нахвърли се върху крайно смутения поручик Соковнин. — Благоволете да дадете шпагата си и да отидете в ареста.

Майорът бавно мина край объркания строй на семьоновци и се спря пред дребничкия синеок капрал, който стоеше изпънат и у когото всичко сияеше от излъскана мед: копчетата, ефесът на ножа, гербът на торбата.

— Името?

— Капрал Александър Суворов от 11-а рота! — високо и смело отговори той, като свали шапка и я задържа в отпуснатата лява ръка.

Соковнин беше вече слушал за този капрал от неговия ротен командир, който бе разказвал как Суворов сам се предлага за трудни поръчения, никога не наема за служебни нужди вместо себе си войници, обича да обучава строя, при което винаги е крайно взискателен и голяма част от времето си прекарва в казармата. Според ротния командир войниците много обичали Суворов, но го смятали за чудак…

— Господин капрал — заповяда майорът, като разтегляше думите, — командувайте, сякаш сте офицер!…

Като поправи тояжката, окачена на едно копче — знак за неговата капралска власт, — Суворов започна ясно и точно да командува и възстанови строя на батальона.

— Отлично, братко, отлично! — омекна Соковнин. — А можеш ли да изложиш диспозицията за батальон — каре в поход и по какъв начин се изпълнява?

— Гренадирите от второто и третото отделение, като се обърнат вдясно кръгом, влизат през първа рота в батальонното каре и се долепват с десните си флангове до втори и четвърти дивизион, а първо и четвърто отделение заемат мястото на второто и третото, минават на десните флангове на първи и трети дивизион — без да се запъва, започна да реди думите капралът. — Първи дивизион дава място на гренадирите да минат в батальонното каре и за тази цел е нужно да се каже: „На дясно!“ и „На ляво!“, а когато гренадирите минат, отново се събира…

— Достатъчно, братко! — спря го Соковнин. — Виждам, че си изучил диспозицията по-добре от някои старши офицери. Ела при мен след упражненията в полковия дом…

Майорът посрещна Суворов още по-приветливо:

— Радостно е, че в нашия полк има подофицери, които се упражняват не само в разходки и правене на пунш… Разкажи ми, братко, как усвои толкова съвършени познания и как успя да обучиш така добре войниците от своето отделение.

— Като прочетох диспозицията няколко пъти, аз я разбрах много добре. Лошото беше само, че не ни дадоха плановете за престрояванията. Само от описание войниците не можеха да се оправят и да разберат упражненията. Самият аз се помъчих да ги правя само по описанието…

— Много добре! — учуди се майорът.

— Колкото се отнася до обучаването на войниците — продължаваше Суворов, — то аз карах да се упражняват не само новобранците, но и старите войници, при това, без да се прибягва до строгост или някакъв бой. На всеки от тях внушавах готовност и желание да се обучи по-скоро и по сръчност да надмине своите другари…

Соковнин само изхъмка, като се учудваше все повече и повече.

— Като се държах с тях ласкаво и дружелюбно и споделях трудностите им, аз ги накарах сами да се постараят да разберат всичко. За да успяват по-бързо, те се разбраха помежду си да не дават обед на оня, който преди това не е усвоил безпогрешно хватките… Войниците бяха доволни, никой не можеше да се оплаче, че е бил силно ударен или осакатен, нито един от тях не е отишъл и не е бил изпращан в лазарета…

Изпълнителният, усърден и инициативен капрал Суворов скоро получи повишение. Само една година след постъпването си в Семьоновския полк, на 22 декември 1749 година, той беше произведен подпрапоршчик. Три месеца след завръщането на гвардейската команда в Петербург, очевидно представен от лейбгвардейския майор, получи ново назначение: „Каптенармус Ушаков и подпрапоршчик Суворов се назначават постоянни ординарци при негово превъзходителство господин майора и кавалер Никита Фьодорович Соковнин…“

Животът в полка течеше монотонно, дисциплината както преди беше лоша, за което спомагаше също и липсата на единовластие. За да пресече възможните злоупотреби, Пьотр I бе въвел навсякъде колегиално устройство, без да прави изключение и за полковете. Истински разпоредители с тяхната съдба бяха „господа полковите щабни“, т.е. комитетът на щабните офицери в полка.

С провинилите се гвардейци от дворянски произход „господа полковите щабни“ се държаха изненадващо меко, като вземаха тяхната страна в конфликтите с бившите крепостни, макар и подофицери. Суворов добре познаваше сержанта Йосиф Шестаковски, който се учеше в полковата школа и седеше там редом с дворяни и недворяни, войници и подофицери, възрастни и малолетни. Благодарение на своите изключителни способности Шестаковски се бе издигнал от положението на войник недворянин и бе служил няколко години в кадетския корпус. От 1747 година бе започнал с чин каптенармус да преподава в полковата школа.

Мързеливите и неприлежни ученици, какъвто беше и Пьотр Кожин, си патеха от него доста. Веднъж Кожин и неговото приятелче капралът Лихачов бяха гуляли в една компания с Шестаковски и бяха нападнали своя учител. С бутилки Кожин бе разбил челото на сержанта до костта, а Иван Лихачов го бе дърпал за косите, след което Шестаковски бил откаран в болницата. Като четеше заповедта на Соковнин, Суворов можеше само да се възмути от пристрастното и неоправдано леко наказание:

„За гореописаната голяма дързост на Кожин и Лихачов двамата да се поставят пред всички подофицери и школници в полковия двор за едно денонощие през час под шест пушки под оръжие, а освен това да заплатят за осакатяването на сержант Шестаковски петдесет рубли и да го издържат до оздравяването му…“

— Не — мърмореше той, като се връщаше след края на заниманията в къщата на своя чичо, — това не са ви крепостните слуги, които понасят побоищата мълчаливо… Такива юмручни истории трябва да се премахнат в армията — и то безпощадно!

През полковия двор се мярна сянка. Суворов се хвърли рязко да й пресече пътя и веднага спря красиво войниче, тънко и високо, което се опитваше тайничко да се промъкне към своето помещение.

— Срамно! Името на руския войник позориш! — нахвърли се Суворов. — Ще трябва да доложа на дежурния по полк. Как се казваш?

— Орлов Григорий… — като се изчерви силно, отговори юношата.

— Колко години? — по-меко продължи да го разпитва Суворов.

— Петнадесет, господин подпрапоршчик.

— А защо нито веднъж не съм те виждал в ротата?

— Командирован към Сухопътния корпус.

— Добре — Суворов съвсем се успокои. — Върви в ротата си, само се пази от господа старшите офицери.

Съдено им бе да се срещнат отново едва след дълги дванадесет години…

На 8 юни 1751 година Суворов бе произведен сержант. Както правилно отбелязва един от изследователите, „отново трябва да се подчертае фактът за относително доста бързото придвижване на Суворов по служба“. Това е още по-очевидно поради обстоятелството, че мнозина негови връстници са служили като обикновени войници по десет и даже по петнадесет години. Според собствените му думи като гвардейски сержант Суворов изпълнявал „различни длъжности и трудни задачи“. Какви са били тези „задачи“, става донякъде ясно от два запазени пътни листа: в началото на 1752 година Суворов бил изпратен като куриер с телеграми в Дрезден и Виена и останал в чужбина от март до октомври. Освен блестящата служебна репутация причина за неговото изпращане в тази командировка било, разбира се, и знаенето на чужди езици. Близо осеммесечното пребиваване в Дрезден и Виена му дава възможност да усъвършенствува немски, френски, а може би и да изучи италиански език. Не напразно в списъка на офицерите от Суздалския полк от 1763 година срещу името на Суворов е отбелязано, че владее тези три езика.

Когато една късна октомврийска вечер се върна от дълго пътешествие в Прусия и Австрия, той отиде в дома на своя чичо — капитан-поручика.

— Батюшка Александър Василиевич! — плесна с ръце рижият Ефим. — Колко си отслабнал, изглеждаш зле, само носът ти е останал!…

Докато Суворов се хранеше, Александър Иванович взе да го разпитва:

— Е, как е там, при немците, на какви чудеса се нагледа?…

— Какви ти чудеса — отговори Суворов, като оглеждаше с щастливи очи домашните на Александър Иванович, — вярваш ли, дните съм броил, така ме теглеше към дома… В Прусия срещнах руски войник. Боже, как се зарадвах — братски го разцелувах! Съсловното разстояние между нас изчезна! Аз притисках към гърдите си земляк. Наистина, ако Сула и Марий се бяха срещнали неочаквано на края на земята, на Алеутските острови, съперничеството между тях би престанало. Патрицият би прегърнал плебея и Рим не би видял реките от кръв…

Следващата, 1753 година, значително промени съдбата на прокурора Василий Иванович Суворов. Представен от Сената за поста синодален оберпрокурор, той с височайша резолюция от 29 март бе произведен „бригадир“ и член на Военната колегия. Започва бързото издигане на Суворов-старши, чиято привързаност към идеите на Пьотр Елисавета бе оценила. На 18 декември същата година по случай своя рожден ден тя произведе сред другите наградени и Василий Суворов в чин генерал-майор при същата Военна колегия.

Синът му караше вече двадесет и петата си година. При следващото „шествие“ на Елисавета в Москва Апраксин й представи определен брой гвардейци за производство в армейски офицерски чин. Като генерал-аншеф и лейбгвардейски подполковник той й напомни, че Пьотр I оставяше една трета от офицерските ваканции в полевите, т.е. армейските полкове, за гвардейците. В отговор императрицата заповяда да се повишат в армейски чин най-достойните гвардейски сержанти в поручици, подофицерите — в подпоручици, капралите и редниците — в прапоршчици.

На 25 април 1754 година Суворов бе произведен офицер заедно с другите 175 гвардейци, при това чин поручик получиха само 34 души. На 10 май Военната колегия разпредели Суворов в Ингерманландския полк, един от най-старите и най-добрите в руската армия, вземал при Пьотр I участие в походите заедно с гвардията. С разрешение на Военната колегия Суворов бе пуснат веднага след назначението в едногодишен „домашен“ отпуск.

Той прекара това време както в именията на баща си, така и в Москва със сестрите си.

Тази година той използува за продължаване на своето образование — усъвършенствуваше познанията си по езиците, четеше книги по история и военно изкуство.