А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (96)

94.

Край Сеута

Кейт прелетя през отворения портал. След секунда Дейвид се приземи до нея. Порталът се затвори.

Майло се наведе към нея и й помогна да се изправи.

— Добре ли сте, доктор Кейт?

— Да, Майло. Благодаря ти. — Тя изтича при таблото до порталната врата. Да, връзката с кораба бе прекъсната — значи той беше разрушен. Джейнъс се бе справил отлично. В момента, когато видя Дейвид, тя се сети какъв е техният план. Джейнъс бе постъпил храбро.

Близостта с Дейвид отново пробуди пламъчето, което тлееше в сърцето й. Само че сега трябваше да действат бързо, ако искаха да оцелеят. Тя повика плана на кораба, или по-скоро на секцията, в която се намираха. Наблизо имаше лазарет и една от техните лаборатории. Щеше да се справи. Започна да въвежда програмата — генетична терапия, която щеше да даде обратен ход на възкресяващия процес, реорганизиращ ума й. Пръстите й се движеха бързо по таблото.

— Джейнъс трябваше да е тук — каза Дейвид.

— Той няма да дойде.

Почти бе готова с решението. Лабораторията не беше далече. Няколко нива.

— Дал ни е фалшиво лекарство.

Кейт въведе последните модификации…

— Ей! — Дейвид я улови за ръката и вдигна раницата. — Лечението, което даде на „Приемственост“, връща всичко назад. Скоро всички ще сме като Флинтстоун и семейството му. — Втренчи поглед в нея. — Донесох компютъра ти. Можеш ли да поправиш това?

Тя вдигна глава.

— Да. Но ако го направя, няма да ми остане време да приключа със себе си.

— Да приключиш…? Не те разбирам.

— Съживяването. Спомените. Дейвид, аз се променям. След няколко минути ще бъдат завършени последните етапи от възкресяването. И аз ще престана да съм… аз.

Дейвид пусна раницата на пода.

— Какво искаш, Дейвид? — попита тя с равен глас.

— Зная какво искам и това си ти. Искам жената, която обичам. Разбирам какъв избор трябва да направиш — разбирам жертвата. Зная какво ми напомняше, когато бяхме на онази яхта в Средиземно море. Напомняше ми какъв съм в действителност, а сега аз ти припомням коя си ти. Дължа ти го, каквото и да искам.

Кейт го гледаше. Пред мисления й взор се редяха спомени с него. Нерационалното му поведение понякога, склонността към насилие, която тя трябваше да овладява. Същото бе и при нея, само дето тя бе много по-разумна и сдържана. Тя знаеше какво иска и какво е заложено. Но ако се спасеше, ако изтриеше спомените, щеше да напусне това място и да се върне в един примитивен свят, заселен от хора, които тя отказваше да спаси. На съвестта й щяха да тежат безброй мъртъвци. Щеше да стане същата като хората в тръбите в Антарктида, никога вече нямаше да може да бъде щастлива, винаги щяха да я преследват призраци от миналото. Никога нямаше да избяга от този момент, от това решение.

Изборът бе съвсем прост — тя или те. Да спаси хората, страдащи от фалшивото лекарство, което Джейнъс бе дал на „Приемственост“, или да спаси себе си. Но всъщност не беше никак просто. Ако избереше себе си, никога нямаше да е същата. Ала ако избереше тях, можеше да изгуби последната частица от себе си, последното парченце, което я правеше човекът, който е, който бе станала.

В този момент най-сетне разбра постъпката на Мартин. Всички трудни решения, които той бе взел, жертвите, бремето, което бе носил през всичките тези години. И защо се бе опитвал толкова отчаяно да я опази от този свят.

Взе раницата и извади компютъра. Извика програмата на „Приемственост“ и започна да пише бързо на клавиатурата. Видя го — това, което бе направил Джейнъс. Той беше много умен. През цялото време бе търсил Атлантския ген в най-чистата му форма. Отсекът на кораба, където се помещаваха данните от тяхното изследване, бе унищожен напълно, самият кораб бе с блокиран достъп и нямаше как да се добере до информацията. Видя и единствения му шанс — да открие тялото на алфата.

Изумително: сега вече виждаше в картите на генома всички ендогенни ретровируси — тези, които тя и Джейнъс бяха въвели, както и останалите промени, с които бе помогнала на Арес/Дориан. Сякаш работеше над загадка, която не бе решила като дете, но към която се бе върнала като възрастен, с познанията и умствената нагласа най-сетне да я довърши. Мартин беше прав. Намесата през Средните векове бе довела до промени в генома, промени с радикални последствия. И тези промени бяха компрометирали насрещната терапия, която Джейнъс се бе опитал да активира с Камбаната.

За пръв път бе в състояние да възприеме всички тези промени, да ги види като малки сияещи светлинни върху купчина отломки. Би могла да ги подбере сега, да ги подреди и да оформи различен модел с различен резултат.

Наведе се над компютъра и започна да проиграва различни сценарии.

Базата данни на Симфония — колекцията от милиарди секвентирани геноми, събирани в Орхидейните зони из целия свят, бе последното парче. Жалко, че светът трябваше да стигне на границата на унищожението, за да бъде осъществено толкова забележително постижение.

Истинското предизвикателство бе, че Кейт трябваше да стабилизира всички генетични промени — както тези, които бяха направили двамата с Джейнъс, така и намесите на Арес. По същество тя създаваше терапия, която щеше да синхронизира всички — умиращите, деволюиращите и бързо еволюиращите — и резултатът щеше да е общ, обединен геном. Хибрид между геномите на атлантите и хората.

След близо половин час работа на екрана блесна съобщение:

Идентифицирано едно възможно лечение.

Кейт го разгледа. Да, това щеше да свърши работа.

Би трябвало да изпитва еуфория — или поне облекчение. Това бе мигът, за който бе работила през целия си живот — както атлантския, така и човешкия. Най-сетне бе създала лечение, което щеше да завърши работата на нейния живот, генетична терапия, която щеше да спаси човешката раса и да поправи всички предишни грешки. Ала й се струваше, че просто е завършила поредния научен експеримент, стигнала е до заключението, което е очаквала, предполагала, подозирала през целия си живот. На мястото на очакваната радост имаше само хладен, клиничен интерес. Може би атлантите не изпитваха радост по същия начин. Може би от радостта им ги деляха четири милиона години.

Това щеше да е следващата й задача: да поработи върху себе си, да се върне към онази Кейт, която беше преди. Зачуди се какви шансове ще има този експеримент.

Тръгна след Дейвид към изхода на кораба. Когато излязоха, погледна надолу към Сеута. Върху обгарялата земя лежаха разпръснати трупове на коне и хора. Зад стената всичко бе оплискано с кръв от клането, предизвикано от Дейвид. Останките от чумния шлеп се носеха във водите на залива.

Тази сцена… да, тя бе взела правилното решение, дори ако това означаваше да изгуби и последните късчета от себе си. Вече бе сигурна.

Включи сателитния телефон в компютъра и изпрати резултатите на „Приемственост“.

След като прехвърли информацията, набра номера на Пол Бренър.

Пол отговори веднага, но изглеждаше разсеян, несъсредоточен. Кейт трябваше да повтаря всичко по няколко пъти. Осъзнаваше какво е станало — Пол бе приложил фалшивото лечение на Джейнъс върху своите хора. Регресивната терапия на Джейнъс бе повлияла пагубно на радиацията. Но Кейт не можеше да направи нищо, за да му помогне. Можеше само да се надява, че когато се запознае с резултатите й, той ще разбере какво трябва да се направи.

Прекъсна връзката. Само времето щеше да покаже.

Дориан влезе в тъмната зала.

— Сега какво ще правим?

— Ще се бием — отвърна Арес, без да откъсва поглед от безкрайните редици тръби.

— Нямаме кораб.

— Да, нямаме. Не можем да прехвърлим войната при тях, но бихме могли да ги доведем тук. Дориан, има една важна причина, поради която зарових кораба тук, в Антарктида.