А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (50)

48.

Имарийски сортировъчен лагер

Марбела, Испания

Кейт накара Мартин да изяде половин шоколад — част от запасите, които Шоу бе събрал в бюфета. После опря шише с вода до устните му и Мартин пи жадно. Изглежда, не можеше да насити жаждата си. Шоу стоеше в ъгъла с уморено изражение, което казваше: „Това е загуба на време, всеки момент могат да ни убият“. Кейт вече го познаваше достатъчно добре.

Тя посочи с брадичка двойната врата. Шоу завъртя с досада очи и се отправи нататък.

— Мартин, искам да те попитам за бележките ти. Не мога да ги разбера.

Той склони глава и я опря на шкафа.

— Отговорите са… мъртви. Мъртви и заровени. Не са сред живите…

Кейт изтри избилата по челото му прясна пот.

— Мъртви и заровени? Къде? Не те разбирам.

— Намери повратните точки. Там, където се е променил геномът. Ние търсехме… не сред живите… и се провалихме… не успяхме…

Кейт се поколеба дали да не му даде още кортикостероиди. Имаше нужда от отговори, но знаеше какви са рисковете. Взе шишето с преднизолон.

Вратата на кухнята се отвори и Шоу подаде глава.

— Започна се. Време е да се размърдаме.

Кейт кимна и помогна на Шоу да изправи Мартин, след което двамата го изведоха от сградата. Когато излязоха през въртящата се врата, Кейт неволно замръзна от гледката. Небостъргачът с оцелелите бълваше неспирна река от хора. Палмите се поклащаха над невидимото множество, което пъплеше под тях. Пазачите размахваха фенери и насочваха хората. Огромен круизен кораб се издигаше над брега и хората се качваха на него по две широки рампи, сякаш беше Ноевият ковчег.

— Оттатъшната рампа — каза тихо Шоу и задърпа Мартин.

Пред рампата, която се оказа пунктът за качване на имарийските лоялисти, стояха четирима пазачи. С приближаването им Кейт вече можеше да различи повече подробности по кораба. Наистина беше доскорошен луксозен лайнер, но сега имаше окаян вид и Кейт се зачуди дали въобще ще може да плава.

Шоу отиде да разговаря с пазачите. Малко след това за облекчение на Кейт тримата минаха покрай тях без проблеми и се озоваха в коридор, затворен от двете страни, но открит за лунната светлина над тях. Беше като проход за крави на животински пазар или родео. Продължиха да пристъпват заедно с всички към центъра на кораба, като Шоу вървеше пръв. На два пъти трябваше да спират, за да може Мартин да си поеме дъх, опрян на стената, докато хората се промушваха край него и изпълваха коридора нататък. Имаше врати, които водеха към каюти, и хората се тъпчеха в тях.

— Трябва да се спуснем долу и да намерим каюта. Призори горните помещения ще са напечени като в пъкъла. — Шоу посочи Мартин. — Няма да е добре за него.

В дъното на коридора се спуснаха по стълба, минаха няколко площадки и продължиха по друга серия коридори, докато открият празно помещение.

— Останете тук, не вдигайте шум и дръжте вратата затворена. Ще почукам три пъти по три, когато се върна — нареди Шоу.

— Къде отиваш?

— Да намеря припаси — отвърна той и затвори вратата преди Кейт да успее да отговори. Тя дръпна резето.

В каютата цареше почти пълен мрак. Кейт опипа за ключ, но не откри. Извади една луминесцентна тръба от раницата и каютата се окъпа от ярка светлина. Мартин лежеше опрян на стената и дишаше тежко. Кейт му помогна да се покатери на една от койките. Това несъмнено бе каюта за екипаж — две койки и малък гардероб в средата.

Тя извади сателитния телефон и погледна монитора. „Няма връзка.“ Щеше да трябва да се качи горе, за да довърши разговора. Имаше нужда от отговори. Разговорът й с Мартин не се бе оказал никак ползотворен. „Генетични повратни точки. Отговорите… мъртви и заровени.“

Бе изтощена до смърт. Изтегна се на койката срещу Мартин. Реши да затвори за малко очи, да си отдъхне, за да й се прояснят мислите.

От време на време чуваше Мартин да кашля. Не знаеше колко време е минало, но й се стори, че огромният кораб се размърдва. Малко след това сънят я обори.

Беше боса и краката й почти не издаваха звук по мраморния под. Пред нея в края на дълъг коридор се издигаше сводеста порта. Вдясно мярна същите две врати. Първата беше отворена — вратата, зад която бе видяла Дейвид. Надзърна вътре. Празна. Отиде при втората врата и я бутна. Овалната стая бе окъпана от светлина от прозорците и вратите на терасата в другия край. Зад тях се простираше синьо море, но нямаше кораби и лодки, само полуостров с гористи планини и водна шир, докъдето й стигаше погледът.

В помещението имаше само една тежка дъбова маса. Зад нея на стар железен стол седеше Дейвид.

— Какво чертаеш? — попита го Кейт.

— План — отвърна той, без да вдига глава.

— За какво?

— За превземане на града. За да спася хора. — И й показа красива рисунка на издялан от дърво кон.

— Смяташ да превземеш града на дървен кон?

Дейвид се наведе над рисунката.

— И преди е ставало…

Кейт се усмихна.

— Аха, знам.

— В Троя.

— Ами да. Мисля, че Брад Пит го изигра чудесно.

Той поклати глава. Изтри няколко щриха от рисунката.

— Подобно на други епични истории са я смятали за легенда, докато не са открили научни доказателства. — Добави няколко последни щриха и огледа резултата. — Между другото, много съм ти ядосан.

— На мен?

— Ти ме заряза. В Гибралтар. Не ми вярваше. Можех да те спася.

— Нямах избор. Ти беше ранен…

— Трябваше да ми повярваш. Ти ме подцени.