А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (5)

3.

Орхидейна зона

Марбела, Испания

Беше същият сън и бе все така приятен, макар и без особена полза. Сега вече й се струваше, че почти ще може да го контролира, като видеозапис, който връща назад или пуска по прищявка. Единственото, което все още й носеше радост.

Тя лежи в легло в Гибралтар, на втория етаж на вила, само на крачки от брега. Прохладен бриз нахлува през отворените врати на верандата и тласка тънките ленени завеси вътре в стаята, после ги оставя да се съберат към стената. Ветрецът сякаш навлиза и се отдръпва на вълни, в синхрон с прибоя долу, всичко е в хармония, като че ли целият свят е едно сърце, което тупти за всички.

Тя лежи по гръб, загледана в тавана, и не смее да затвори очи. Дейвид спи до нея по корем. Мускулестата му ръка е върху корема й и покрива по-голямата част от продълговатия белег. Тя иска да докосне тази ръка, но не смее да рискува — всяко действие може да сложи край на съня.

Усеща, че ръката му леко помръдва. Едва доловимо движение, което обаче разрушава сцената, подобно на мощно земетресение, рушащо стените и тавана. Стаята се разтърсва и се стопява в мрака и се превръща в тясната „килия“, в която е настанена в Марбела. Изчезнало е мекото удобство на голямото легло, сега лежи на груб матрак върху тясна метална койка. Но… ръката все още е там. Не ръката на Дейвид. Друга ръка. Движи се, пресяга се през корема й. Кейт застива. Ръката я обгръща, опипва джоба, после се премества върху стиснатата й шепа, опитва се да измъкне епруветката. Тя сграбчва китката на крадеца и я извива с всички сили…

В помещението отекна болезнен вик. Кейт подскочи, дръпна шнурчето на лампата и погледна право в лицето на…

Мартин.

— Значи теб пратиха.

Пастрокът й бавно се надигна от пода. Беше надхвърлил шейсетте и последните месеци бяха оставили своя отпечатък върху него. Изглеждаше изтощен, но гласът му бе мек, бащински:

— Кейт, знаеш ли, понякога прекаляваш с театралниченето.

— Не аз съм този, който се промъква в стаите на други хора и ги опипва в тъмното. — Тя вдига епруветката. — Защо ти е притрябвало това? Какво става тук?

Мартин разтърка китката си и я погледна с присвити очи, сякаш самотната крушка от тавана го заслепяваше. После се обърна, взе нещо от масата и й го подаде.

— Сложи си това.

Беше голяма сгъната шапка за слънце. Мартин вероятно я бе взел от вещите на някогашните летовници.

— Защо? — попита тя.

— Не можеш ли просто да ми се довериш?

— Очевидно не мога. — Тя посочи леглото.

Мартин говореше със спокоен, хладен, нетърпящ възражение глас.

— Това е, за да си криеш лицето. Пред сградата има охрана и ако те видят, ще те задържат, а може дори да те застрелят.

После се обърна и тръгна към вратата.

Кейт се поколеба за миг, после попита:

— Защо ще ме застрелват? Къде ме водиш?

— Нали искаше отговори?

— Да. — Тя се поколеба. — Но първо бих искала да намина при момчетата.

Мартин я погледна и бавно кимна.

 

 

Кейт отвори вратата на малката стая, където държаха момчетата, и откри, че се занимават със същото, с което и през деветдесет и пет процента от времето: да рисуват по стените. При повечето седем или осемгодишни деца картинките щяха да са на войници или динозаври, но Ади и Суря бяха изрисували един обхващащ почти цялата стена тапет от уравнения и математически символи.

Двете индонезийчета все още проявяваха повечето от типичните за аутизма симптоми. В момента бяха напълно погълнати от работата си и не забелязаха влязлата Кейт. Ади се бе покатерил на малко столче, поставено върху бюрото, и се пресягаше, за да стигне последното празно място на стената. Кейт изтича при него и го свали от столчето. Той размаха молива във въздуха и възрази с думи, които Кейт не разбра. Тя върна столчето на първоначалното му място, при бюрото, а не върху него. Приклекна и улови Ади за раменцата.

— Ади, казах ти: не се катери върху мебелите.

— Свърши ни мястото.

Тя се обърна към Мартин и каза:

— Донеси им нещо за писане.

Той я погледна учудено.

— Говоря сериозно.

Мартин излезе, а Кейт изгледа децата.

— Гладни ли сте?

— Ядохме сандвичи.

— Какво пишете?

— Не може да ти кажем, Кейт.

Тя кимна съвсем сериозно.

— Ясно. Свръхсекретно.

Мартин се върна и подаде на момчетата два големи бележника.

Кейт се пресегна и улови Суря за ръката, за да е сигурна, че му е привлякла вниманието. След това вдигна бележниците.

— Отсега нататък ще пишете на тези, разбрано?

Момчетата кимнаха и взеха бележниците. Прелистиха ги, като оглеждаха всяка страница за записи. Очевидно останаха доволни, защото се върнаха при бюрото, настаниха се на столчетата и продължиха прекъснатата си работа.

Кейт и Мартин излязоха от стаята, без да кажат и дума, и тръгнаха по коридора.

— Смяташ ли, че е разумно да ги оставим да продължават така? — попита Мартин.

— Не им личи, но са изплашени. И объркани. Обичат математиката, тя ги кара да забравят ежедневието.

— Да, но здравословно ли е да се вманиачават? Няма ли заболяването да се влоши?

Кейт спря.

— Да се влоши?

— Виж, Кейт…

— Повечето преуспели хора на този свят са вманиачени от нещо — от нещо, от което се нуждае светът. Момчетата са открили продуктивно занимание и то им е приятно. Това е добре за тях.

— Имах предвид… че може да го преживеят тежко, ако се наложи да ги преместим.

— А ще ги местим ли?

Мартин въздъхна и извърна глава.

— Сложи си шапката. — Сви по друг коридор и отвори с карта вратата в дъното. Зад нея бликна ярка светлина, която заслепи Кейт. Тя вдигна ръка и се опита да не изостава от Мартин.

Постепенно сцената дойде на фокус. Бяха излезли от едноетажна постройка в покрайнините на курортния комплекс. Вдясно се издигаха три боядисани в бяло хотелски блока, заобиколени от яркозелени тропически дървета. Тревата показваше признаци на занемаряване. Лъскавите небостъргачи контрастираха рязко с оградата от бодлива тел, която заобикаляше района. На дневна светлина мястото изглеждаше като превърнат в затвор курорт. Тези огради — дали трябваше да задържат хората отвън, или тези вътре? Или и двете?

С всяка крачка тежката миризма, увиснала във въздуха, ставаше все по-непоносима. Какво беше това? Болест? Смърт? Може би нещо друго? Кейт огледа района в подножието на небостъргачите с надеждата да открие обяснението. Поредица дълги бели тенти покриваха маси, на които работеха хора с ножове — те обработваха нещо. Риба? Това би могло да обясни миризмата, но само отчасти.

— Къде сме?

— В гетото на Орхидейна зона Марбела.

— Орхидейна зона?

— Хората вътре го наричат гето.

Кейт трябваше да подтичва, за да не изостане от Мартин. Придържаше шапката с ръка. След като видя това място и оградата, думите на Мартин почнаха да придобиват повече тежест.

Погледна през рамо към спа центъра, от който идваха. Стените и покривът му бяха покрити със сивкави матови плоскости. „Олово“, помисли си веднага Кейт, но изглеждаше толкова странно — тази малка, облицована с олово постройка на брега в сенките на сияещите бели небостъргачи.

Докато вървяха по алеята, Кейт мярна още сцени от лагера. Във всяка сграда, на всеки етаж, стояха по няколко души и гледаха през плъзгащите се прозорци, но нямаше нито един човек на балконите. Малко след това разбра защо — през вратите минаваше неравен сребрист белег. Хората бяха затворени вътре.

— Къде ме водиш?

Мартин махна към една ниска постройка пред тях.

— В болницата.

„Болницата“ очевидно беше бивш едноетажен ресторант на брега.

В другия край на лагера, отвъд белите небостъргачи, конвой от ръмжащи дизелови камиони стигна портала и спря. Кейт забави ход, за да ги огледа. Камионите бяха стари, товарът им бе скрит под шляпащи зеленикави чергила. Шофьорът на първия камион извика нещо на пазачите и те отключиха катинара на тежката верига, за да ги пропуснат.

Кейт забеляза сините знаменца, висящи на караулките от двете страни на портала. В първия момент си помисли, че са флагчета на ООН — те бяха светлосини с бял герб в средата. Но гербът на тези флагчета не беше глобус, заобиколен от маслинени клонки. Беше орхидея. Белите листчета бяха симетрични, ала червените мотиви, които тръгваха от центъра, бяха неравни, като лъчи на слънце, надзъртащо иззад почерняла луна по време на затъмнение.

След портала камионите спряха и войниците започнаха да измъкват отвътре хора — мъже, жени и дори няколко деца. Ръцете им бяха вързани и много от тях се бореха с пазачите и крещяха на испански.

— Събират оцелели — прошепна Мартин, сякаш можеха да ги чуят от толкова далече. — Незаконно е да те заловят отвън.

— Защо? — попита Кейт и изведнъж й хрумна друга мисъл. — Оцелели без помощта на Орхидея?

— Да. Но… не са това, което очаквахме. Ще видиш. — Той я поведе към ресторанта и след като размени няколко думи с пазача, ги допуснаха вътре — в искрящо бялото обеззаразяващо помещение. От тавана и стените бликнаха струи, водата бе ситна като мъгла и щипеше неприятно кожата. За втори път Кейт бе доволна, че има шапка. В другия край на помещението червените светлини се смениха със зелени и Мартин разтвори тежките завеси. Веднага след прага спря и каза:

— Шапката вече не ти е нужна. Тук всички знаят коя си.

Докато сваляше шапката, Кейт успя да огледа просторното помещение — преди явно зала за хранене. Не можеше да повярва на това, което виждаше.

— Какво е това?

Мартин каза все така тихо:

— Светът не е каквото описват по радиото. Виждаш истинските мащаби на Атлантската чума.