А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (30)

28.

Дейвид отвори очи. Намираше се в друга тръба, на различно място — не беше в гигантското помещение под Антарктида. Тази стая бе малка, не повече от шест на шест метра.

Очите му привикнаха със сумрака и стаята дойде на фокус. Имаше още три тръби — всичките празни. На отсрещната стена имаше голям екран, над пултове точно като тези, които бе видял в атлантския комплекс в Гибралтар. На пода под пулта лежеше смачкан скафандър. В двата края на стаята имаше затворени врати.

„Какво е това? Какво е станало с мен?“ Тази стая не приличаше на предишните, които бе видял в Гибралтар, по-скоро беше научна лаборатория, каквато бе описал бащата на Кейт в дневника си. Дали наистина бе това? „Ако е така, какво търся тук? Може би ме подлагат на някакъв експеримент?“ Зачуди се защо продължава да се събужда в тръба всеки път, когато Дориан Слоун го убива. Трудно му бе да повярва, че е бил застрелван толкова много пъти, но сега не беше време за това, трябваше да се съсредоточи върху по-важния въпрос: как да се измъкне от тръбата. Сякаш прочела мислите му, тръбата се отвори със свистене и тънък облак сивкава мъгла изпълни помещението и се разсея.

Дейвид се заозърта, очакваше невидимият му похитител да предприеме следващия ход. След като не се случи нищо, излезе от тръбата. Олюляваше се — краката не го държаха. Протегна ръка и се подпря на пулта. Под него беше скафандърът. Шлемът бе подпрян на стената малко по-нататък. Сега вече Дейвид можеше да види, че скафандърът е повреден. Беше от същия тип, който бе видял на холографските филми в Гибралтар. Атлантите ги бяха носили, когато бяха излезли от кораба, за да спасят неандерталеца от ритуалното жертвоприношение близо до скалата на Гибралтар.

Огледа скафандъра по-внимателно. Беше срязан отпред на гърдите. Не приличаше на огнестрелно поражение. Какво ли можеше да е? Ръбовете бяха твърде гладки. На видеото, което бе гледал, корабът в Гибралтар бе избухнал, след като гигантско цунами го бе изхвърлило на брега, а след това го бе дръпнало обратно в морето. Имарийците предполагаха, че на брега са се взривили поредица метанови джобове и са разкъсали кораба на няколко места.

Експлозията бе ранила тежко единия от облечените със скафандри атланти и другият го бе отнесъл — него или нея — през врата, вероятно в Антарктида.

Дали това бе скафандърът на единия от двамата атланти в Гибралтар? На малка пейка зад пулта бяха поставени прилежно сгънати дрехи.

Той пристъпи към пейката. Краката му все още бяха неуверени, но бележеха бързо подобрение. Разгъна дрехите. Черна военна униформа. Вдигна я на бледата луминесцентна светлина и я огледа. Униформата лъщеше и сякаш отразяваше светлината. Завъртя я и установи, че дрехата променя цвета си според светлината и цвета на стената отзад. Нещо като активен камуфлаж. Горната част — куртката на униформата — беше гладка и без никакви обозначения, освен на яката: отдясно се виждаше квадратна емблема: [ИИ].

„Имари Интернешънъл“. Това бе армейската униформа на „Имари“.

От лявата страна пък бе поставено сребърно дъбово листо — знакът за подполковник.

Дейвид хвърли униформата на пейката. Беше съвсем гол, но предпочиташе да остане гол, отколкото да облече униформата.

Върна се при пулта и размаха ръка над него. Бащата на Кейт се бе научил да борави с атлантските пултове. Когато го правеше, отдолу бликваха синя и зелена светлина, за да взаимодействат с ръката му. Но този пулт оставаше тъмен и безжизнен. Дейвид го натисна с пръст, ала отново не последва реакция.

Погледна към едната, после към другата врата. Чувстваше се като плъх в клетка. Приближи едната врата и постоя пред нея, но тя не се плъзна встрани. Прокара ръка по панела отстрани. Никаква реакция. Натисна с длан сивкавия метал, но вратата не помръдна.

Повтори същата процедура и с отсрещната врата и получи същия резултат. Беше заключен. Колко ли въздух имаше? Колко време му оставаше, преди да умре от глад?

Седна на пейката. Колкото и да се стараеше да мисли как да намери изход от това положение, умът му неизменно се връщаше към Кейт. Дейвид се зачуди къде ли е тя. Надяваше се да е в безопасност.

Спомни си за тяхната единствена нощ в Гибралтар и колко различен се бе чувствал в онзи момент. А после се събуди и откри, че е изчезнала. Беше й простил за това — беше се опитвала да го спаси. Но той бе допуснал друга грешка: изпуснал я бе от поглед отново в Антарктида, когато тя бе изостанала да задържи Дориан и хората му.

Реши, че няма да допусне това да се случи отново. Ако някога се измъкнеше от тази стая, щеше да намери Кейт, където и да бе тя и каквото и да бе останало от света — и никога повече нямаше да се раздели с нея.