А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (95)

93.

Пред Сеута

Самолетът летеше с максимална скорост. Имаше опасност да им свърши горивото.

На хоризонта се показа Сеута. Дейвид включи радиото и започна разговор с диспечерската. ЕМ оръдията можеха с лекота да превърнат самолета в облак прах и Дейвид не беше сигурен какъв отговор ще получи. Но друга възможност нямаше.

Отговорът дойде бързо:

— Мистър Вейл, имате разрешение за кацане.

Приземяването не бе от най-безупречните, но не предизвика реакция у пътниците му. Бяха живи и на земята. А също и Кейт, доколкото му бе известно. „Всяко нещо с времето си.“

Докато слизаха от самолета, Дейвид забеляза, че към пистата се приближава конвой. Несъзнателно стисна дръжката на автомата.

Конвоят спря и вратата на предния джип се отвори. Главатарката на берберите, същата, която му бе помогнала да превземат базата, слезе и се приближи. На лицето й трепкаше усмивка.

— Мислех, че никога вече няма да те видя.

— Аз също.

— Да не се върна да поемеш отново командването?

— Не. Само минавам оттук. Трябва ми джип.

* * *

След петнайсет минути Дейвид пришпорваше безжалостно джипа към хълмовете, където се бе появил преди няколко дни, когато бе напуснал атлантския кораб, облечен в имарийска униформа.

— Не зная къде е входът — извика през рамо на Джейнъс.

— Аз ще те насочвам — отвърна той.

Дейвид имаше чувството, че кара цяла вечност. Склонът ставаше все по-стръмен и скалистият терен по-опасен. С всяка секунда шансовете им да спасят Кейт се топяха.

Най-сетне Джейнъс го потупа по рамото.

— Спри тук.

Дейвид закова джипа до една скална стена. Още преди моторът да е угаснал Джейнъс изскочи навън и закрачи уверено напред. Майло и Дейвид го последваха.

— Джейнъс, какъв е планът? — извика Дейвид: Джейнъс бе отказал да сподели с тях идеите си по време на пътуването и това го безпокоеше.

— Ще стигнем до това — отвърна през рамо Джейнъс, сви зад една канара и когато Дейвид я доближи, откри, че е изчезнал. Мястото приличаше на това, на което Дейвид бе излязъл, но не беше сигурен.

— Ей! — извика Дейвид. Изтича при скалната стена и плъзна ръка по нея. Беше равна и неподатлива. Премести ръка напред и назад. Майло стоеше до него и очевидно чакаше да се случи нещо.

— Джейнъс! — извика с цяло гърло Дейвид. Джейнъс ги бе измамил. Сигурно го беше планирал от самото начало…

Джейнъс се появи направо от скалата и в същия миг тя сякаш се разтвори точно зад него.

— Трябваше да изключа силовото поле. Последвайте ме.

— Уф… можеше да ни… — Дейвид поклати глава и тръгна след Джейнъс, който ги поведе в тунела, издълбан от куба. Взеха същия асансьор, който Дейвид бе използвал на излизане оттук.

Предишния път всички врати бяха затворени. Сега, щом тримата се приближиха, се отвориха.

Джейнъс свърна вляво към стая с четири врати.

— Сега какво? — попита Дейвид.

— Сега ще чакаме. Ако не греша, Кейт знае какво трябва да направи. Не само ще отвори тръбата, в която се намира Арес, но ще осигури достъп до целия кораб. Това ще е нашата възможност. Ще е много кратък момент, в който трябва да действаме.

Запозна ги и с останалата част от плана. Дейвид само кимаше — това бе територия на Джейнъс и тук той бе в стихията си.

Дейвид се обърна към Майло и му подаде пистолета си.

— Ако някой друг освен нас излезе през вратата, трябва да го застреляш.

— Не мога, мистър Дейвид.

— Трябва!

— Зная, че трябва да го направя, ако искам да оцелея. Но не мога. Сигурен съм, че когато дойде моментът, няма да мога да дръпна спусъка. Не мога да отнема чужд живот. По време на пътешествието ми до Малта научих много неща. Най-важното от тях е кой съм в действителност. Съжалявам, че ще ви разочаровам, но не мога да ви излъжа, нито да се престоря на някой, който не съм.

— Повярвай ми, Майло, не съм разочарован. И се надявам този свят никога да не те накара да се промениш. — За един кратък миг Дейвид се замисли за себе си, за училищните години, преди онази сграда да го погребе и да го прати по пътя на възмездието.

Джейнъс отиде до стената, вдигна ръка и пред нея се появи отвор. Той бръкна вътре, извади друг куб и размърда пръсти над светлината, която бликна от него.

Върна се при Майло и му подаде куба.

— Този куб е същият като онзи, който използвахме в катакомбите на Малта. Не може да отнеме живот, но е в състояние да обезвреди всеки, който се намира близо до теб — както и теб, Майло. Очевидно не действа на атланти. Но може би ще ти даде малко време, докато дойде помощ.

— Да имате още от тези чуждоземни оръжия? — попита Дейвид.

— Нищо, което да ви е от полза. Ще се придържаме към плана. И ще следваме куба. — Джейнъс доближи портала и вдигна куба, готов да го пусне.

— Преди да преминем, искам лека за чумата.

— Казах ви, мистър Вейл, този разговор е приключен. Двамата с Кейт споделяте най-чистата форма на Атлантския ген. И двамата ще оцелеете.

— Не мога да го приема.

— Никой не очаква от вас да го направите.

 

 

Дориан задейства таблото и вратата се отвори.

В стаята имаше седем тръби. В средната се намираше Арес. Проследи ги с очи — хладни и немигащи.

Дориан го разглежда известно време, после каза на Кейт, без да се обръща към нея:

— Освободи го.

Тя протегна ръце и размърда пръсти.

— Първо освободи мен.

— Можеш да се справиш и така — озъби се Дориан.

— Не мога. — Тя посочи таблото. — Не мога да управлявам системата с вързани ръце. Развържи ме и ще го освободя. — Направи кратка пауза. — Какво има? Страх те е, че двамата не можете да се справите с мен? Или дори тримата?

Дориан кимна на Шоу и той извади ножа си и сряза въжето на китките й.

Кейт доближи пулта. Усещаше, че Арес не сваля очи от нея.

Следващият й ход щеше да определи съдбата й и съдбата на безброй хора.

Сега вече спомените й бяха съвсем ясни, повече за хора, отколкото за места. Джейнъс. Двамата бяха изучавали стотици светове в продължение на хиляди години. Той си бе останал същият. Някъде по пътя обаче тя бе започнала да се променя. Стана по-състрадателна, по-чувствителна и внимателна. Мечтаеше да е с някой като нея — някой с интелект и страст. Някой като Дейвид.

Ала едно нещо от всичко, което знаеше за Джейнъс, изпъкваше над останалото — той бе най-умният човек, когото познаваше. И тя разчиташе на него. Това, което предстоеше да направи, не допускаше и най-малката грешка.

Съсредоточи се върху облака синкава светлина, който се издигна над таблото.

Изведнъж наоколо блеснаха светлини и се пробудиха още пултове.

Тръбата се отвори и Арес пристъпи навън.

— Добра работа, Дориан.

 

 

— Сега, Дейвид!

Порталът се отвори и Джейнъс се хвърли напред, следван по петите от Дейвид.

Джейнъс хвърли куба в коридора и той полетя, оставяйки жълта светеща следа.

Кубът щеше да открие Кейт и Дейвид трябваше да я върне при портала. Джейнъс му бе обещал, че ще се погрижи за кораба. Не можеше да позволи да падне в ръцете на Дориан и Арес.

Дейвид тичаше след куба. От един страничен коридор чу тропота на обувките на Джейнъс.

 

 

В мига, в който Арес излезе от тръбата, Кейт се хвърли към Дориан. Атаката й го завари неподготвен.

Тя стовари юмрук в челюстта му и той се блъсна в стената и се свлече на пода. Кейт падна върху него и усети, че Шоу я хваща отзад и я дърпа. Но малката й заблуда бе успяла. Дали беше спечелила достатъчно време?

Отговорът дойде със заслепяваща жълтеникава светлина, която избухна в помещението.

 

 

Дейвид тичаше по коридора след сияещия куб. Кубът се шмугна в една стая и я озари в блясък. Дейвид чу писък и се втурна натам.

 

 

Шоу нададе болезнен вик, падна на пода и започна да се гърчи.

Кейт скочи и понечи да избяга навън, но някой я сграбчи. Тя се опита да се освободи, но ръцете я стискаха здраво.

Беше Дейвид.

— Хайде — викна той и побягна по коридора.

 

 

В ушите на Дориан ехтеше звън, пред очите му плуваха петна. Някой го задърпа да се изправи. Таблото на отсрещната стена бе избухнало. Какво ставаше?

Усети, че целият кораб се разтърсва.

Арес го зашлеви.

— Дориан, съсредоточи се! Джейнъс е задействал системата за самоунищожение. Трябва да се махнем оттук. — И дръпна Дориан към изхода.

Шоу лежеше на пода и се гърчеше в конвулсии. Дориан се улови за рамката на вратата и викна:

— Адам!

Арес го дръпна рязко и двойната врата се затръшна зад тях.

— Трябва да го оставим. Не ставай глупак, Дориан.

Нова експлозия ги повали на пода.

Дориан скочи и хукна обратно към помещението, откъдето долитаха виковете на Шоу.

Арес го сграбчи за раменете и го притисна към стената.

— Няма да те оставя. Но ако ти не желаеш да изоставиш него, ще ви убия и двамата и всички останали долу. Избирай, Дориан.

Дориан поклати глава. Брат му, единственият член на неговото семейство… Не можеше да го изостави.

Арес го разтърси отново и го блъсна в стената.

— Избирай!

И Дориан изостави Шоу, единствения човек на този свят, на когото държеше. Двамата с Арес побягнаха. Нов взрив. Нямаше да успеят…

 

 

Джейнъс въведе и последната команда в корабната система и загледа екрана, на който се виждаше как избухват отделните отсеци. Огромният кораб скоро щеше да се превърне в купчина останки.

Но тя щеше да е в безопасност.

Това бе всичко, което имаше значение — единствената причина, поради която бе дошъл тук, а и на всеки от останалите стотина свята.

Нов трус разтресе кораба. Смъртта скоро щеше да се спусне над него. Най-сетне го бе направил — бе дал живота си за нея, нещо, което му се искаше да направи през всеки ден от тези тринайсет хиляди години. Но сега бе толкова лесно, толкова просто. Джейнъс знаеше защо — защото никога нямаше да се събуди, нямаше да бъде съживен. Нямаше да се пробуди, за да си спомни собствената си смърт, нямаше да бъде впримчен в безкрайната агония, в която живееха останалите негови сънародници на кораба на Арес. Щеше да умре с мисълта, че е спасил единствения човек, на когото държи. В този момент той разбра напълно постъпката на бащата на Кейт. Неговата жертва в Гибралтар. И Мартин. Може би подвид 8472 бе стигнал по-далече, отколкото бе предполагал. Но дори да бе така, скоро това нямаше да има значение. Нов взрив разклати мостика и Джейнъс се подпря на стената.

„Колко време ми остава?“

Може би щеше да успее да поправи една грешка. Включи системата за трансгалактическа комуникация, покашля се и изправи гръб, доколкото можеше.

— Името ми е доктор Артър Джейнъс. Учен, гражданин на отдавна загинала цивилизация…

 

 

Двойната врата се отвори към стая, в която имаше три портала. Арес протегна ръка към облака от светлина над пулта. Дориан го гледаше безпомощно, сякаш беше парализиран. Арес го дръпна през портала миг преди взривът да разкъса стените.

Дориан падна на пода на помещение, което му бе познато — това със седемте врати. Арес се беше навел и дишаше тежко, опрял ръце на коленете си.

Когато дишането му се поуспокои, той се изправи.

— Слушай сега, Дориан. Те те правят слаб. Завладяват сърцето ти. Дърпат те надолу. Опитват се да ти попречат да направиш това, което е нужно, за да оцелееш.

И излезе от стаята.

Дориан го последва машинално. Сякаш виждаше себе си отстрани. Никакви чувства. Никаква реакция.

Арес спря пред входа на галерията, където имаше безброй тръби.

— Приготви се, Дориан. Ние ще ги спасим. Това са нашите сънародници сега.