А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (93)

91.

Някъде край бреговете на Италия

Последният удар на Дориан бе улучил Кейт в най-уязвимото място. Той я познаваше. Тя бе толкова лесна за манипулиране. Можеше да свири на нея като на пиано.

Очите й бяха затворени, но той знаеше, че тя мисли за него.

Дориан облегна глава на седалката и вертолетът изчезна, сякаш пропадаше в кладенец. Не можеше да спре пробуждащия се спомен.

Намираше се в стая със седем врати. Държеше оръжие.

Една от вратите се отвори и някой, облечен в скафандър, пристъпи вътре, понесъл друг на ръце. Дориан стреля в увисналото тяло, което държеше влезлият. Взривът го разкъса на парчета и отхвърли и двамата назад през вратата.

Живият се гърчеше, все още притиснал останките от мъртвото тяло. Дориан скъси разстоянието и вдигна пушката. Фигурата се надигна. Дориан стреля, улучи скафандъра точно в средата, но жертвата му вече се измъкваше през следващата врата. Беше му избягал.

Дориан обмисли дали да не го последва. Изтича при таблото и го събуди с движение на пръстите си. Не. Противникът му се бе озовал в една част от разрушения кораб в Гибралтар, от която не можеше да се измъкне. Така му се падаше — очакваше го цяла вечност в гробница на дъното на морето.

Дориан задейства друга програма, която да го прехвърли в научноизследователския кораб за пътуване в открития космос. Разполагаше с данните за генетичната терапия, която му бе нужна, за да завърши трансформацията. Прехвърлеше ли се на големия кораб, щеше да успее да отмъсти за своя народ.

Таблото замръзна. Ученият бе блокирал достъпа до него. Много хитро. Тези двамата бяха умници, но Дориан бе по-умен.

Излезе от стаята с вратите и се озова в коридор, който познаваше добре. Беше го виждал и преди. Нова врата се отвори със свистене.

Същата стая. Вътре вече висяха окачени три скафандъра и на малката скамейка имаше три куфарчета.

Той облече скафандър и взе две от куфарчетата.

Напусна стаята и се прехвърли в лабораторията. Програмира куфарчетата и взе сребристия цилиндър, в който беше лекарството.

После излезе от кораба.

Районът отвън приличаше на ледена катедрала, точно както го бе виждал и преди.

Дориан сложи куфарчето на земята и натисна няколко копчета на таблото на китката си. Куфарчето бавно се промени — размекна се и се втечни. След малко сребристата течност се издигна и се люшна напред и назад, като кобра, показваща се от кошница. Две ръце изникнаха от нея и се удариха една в друга. Протегнаха се пипала и образуваха сводеста врата. Дориан инстинктивно знаеше какво е това — пространствен тунел. Портал към мястото, където искаше да стигне.

Пристъпи вътре.

Стоеше на планински връх. Не, това бе нещо повече от планина. Беше вулкан. Под него се надигаха и плискаха приливни вълни от кипяща клокочеща лава. Островът, който заобикаляше планината, бе истински тропически рай.

Той протегна цилиндъра и го пусна в лавата.

Какво беше това?

Умът му знаеше отговора. „Резервен план. Ако се проваля — ако попадна в клопка, когато се прехвърля на научноизследователския кораб, генетичната трансформация ще продължи.“ Щеше да е въпрос само на време преди вулканът да изригне и да разпространи лекарството по целия свят.

С другото куфарче направи нова врата и мина през нея.

Озова се на мостика на научноизследователския кораб. Той беше заровен под земята, разбира се, но Дориан можеше лесно да се справи с това.

Включи приборите на кораба и задейства една по една системите. Обърна глава.

Дали му се беше сторило?…

Въздухът… разреждаше се.

Дориан знаеше, че има риск — че учените могат да се опитат да му заложат капан и да го убият — но нямаше избор. Чакането нямаше да реши проблемите. Опита се да се съсредоточи върху назряващата криза.

Колко време му оставаше? Какво да направи?

Хангарът на совалката. Не. Нямаше къде да иде. Корабът бе поне на двеста метра под повърхността, може би повече. Как трябваше да постъпи при подобна ситуация?

Дали на борда разполагаха с устройства за създаване на портали? Беше ли им позволено да ги носят със себе си? Дори да беше така, никога нямаше да ги намери.

Скафандри за открития космос. Те бяха снабдени с кислород.

Усещаше, че въздухът се разрежда с всяка секунда. Долепи длан до стената и активира корабната карта. Скафандрите. Къде ли можеше да са? Близо до шлюза.

Вече дишаше на пресекулки.

Преглътна, но и това не помогна на пресъхващото му гърло.

Плъзна пръст по картата. Може би трябваше да опита нещо друго? Лазаретът?

Затича по коридора. Една врата се отвори и той се строполи вътре.

Пред него имаше шест блестящи стъклени тръби.

Той запълзя към тях.

„Колко удобно“, помисли си. Да прекара цяла вечност в тръба, далече под повърхността. „Това е моята съдба. Не мога да избягам от нея. Никога няма да умра, нито ще изпълня мечтата си. Никога няма да получа мечтаната армия и няма да намеря утеха.“

Тръбата се отвори.

Той пропълзя вътре.

Отново се озова във вертолета. Вятърът рошеше косата му, ревът на роторите беше оглушителен.

За първи път всичко имаше логично обяснение. Парченцата съвпадаха точно, цялата картина бе ясна.

Порталът в Германия. Той водеше към кораба, към Арес. Гениално.

Кейт. В нея се пробуждаха спомените на атлантския учен. Тя можеше да деблокира достъпа до кораба и да освободи Арес. Заедно Арес и Дориан щяха да завършат работата си на Земята и да транспортират армията си за решаващата битка. И скоро след това щяха да се поздравят с победа.

Дориан се загледа в Кейт. Тя седеше срещу него, затворила очи.

Думите на Арес отекнаха в съзнанието му: „Тя е ключът към всичко. Но трябва да чакаш. В някой момент, съвсем скоро, тя ще се сдобие с информация — с код. Този код е пътят за моето освобождаване. Трябва да я заловиш след като се сдобие с кода и да ми я доведеш“.

Дориан не спираше да се удивява на гения на Арес. Реализацията на този план, замисълът му, едва сега му ставаха ясни. Изпитваше… благоговение. Най-сетне се чувстваше изправен срещу равен. Не, срещу човек, който го превъзхождаше. Но Арес бе дори нещо повече. Дориан вече го знаеше: Арес бе задействал този сложен план отчасти и заради него — за да може Дориан да израсте. Сцената на Антарктида, преследването на Кейт. Сякаш през цялото време Арес му бе давал съвети. Но имаше и нещо друго. Арес беше нещо повече от съветник. Дориан държеше част от него в себе си, спомените му и още — желанията, нереализираните мечти.

Баща. Това бе най-точната дума. Ето какъв му беше Арес.

И скоро двамата щяха да са отново заедно.

Дориан се опита да си представи срещата им, какво ще каже, какво ще отвърне Арес. А след това… на какво ли още ще го научи? Какво щеше да узнае Дориан за себе си? Вече знаеше. Това бе съкровеното му желание — да разкрие най-голямата загадка: как е станал такъв, какъвто е.

Арес и отговорите чакаха отвъд портала. Скоро щеше да бъде при тях.