А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (16)

14.

Тренировъчен лагер на „Имари“ „Камелот“

Кейптаун, Южна Африка

Реймънд Сандърс гледаше как първите войници прехвърлят хребета. Тичаха с всички сили — близо с трийсет и пет километра в час — и носеха двайсет и седем килограмови раници. В далечината слънцето се издигаше над южноафриканските планини. Сандърс не можеше да откъсне поглед от армията свръхвойници.

— Време? — попита той своя помощник Коста, без да се обръща.

— 14:23. — Коста поклати глава. — Невероятно.

Сандърс също бе слисан. Колкото повече товареха войниците, толкова по-силни ставаха те.

— Но имаме загуби — добави Коста.

— Колко?

— Шестима. Тази кохорта започна с двеста.

— Причина?

Коста прелисти страниците.

— Четирима умряха по време на вчерашния марш наскок. Направихме аутопсии. Вероятно сърдечен удар. Още двама починаха през нощта. Също чакат аутопсия.

— Три процента е нищо в сравнение с ползата. А какво е положението при другите кохорти?

— Подобрява се, но не може да се сравни с пета кохорта.

— Сложете край на тренировките там. Ще продължим с опитите.

— Същите кохорти?

— Не. Ще започнем на чисто. Не искам предишните групи да провалят резултатите. Научният екип разполага ли с нови програми и екипи?

— Предостатъчно.

— Добре…

— Но трябва да добавя нещо, сър. Те стигнаха върха. Отдавна подминахме момента, в който трябваше да спрем. Това са хора все пак, не машини. Мисълта ми е, че…

— Въпреки това стават все по-добри. По-силни, по-бързи, по-умни. Последните тестове за интелигентност бяха най-добрите досега.

— Така е, но в някакъв момент трябва да решим, че са достатъчно подготвени. Не можем непрестанно да местим финишната линия. Да отлагаме…

— Нищо не отлагаме, Коста. И нека не забравяме, че аз съм този, който командва, а ти си само помощникът с папките. — Той поклати глава. — Има само един начин да разберем. Ако им кажа да те поставят в следващата кохорта и се случи, тогава — бам! — ще имаме нашия отговор.

Коста преглътна и кимна към прозореца и редовете палатки, които се губеха в далечината.

— Опитвам се само да помогна и… исках да кажа… Разполагаме с почти милион войници. Имаме чудесни инструктори, които ги правят все по-добри. Но не ни е известно колко време ни остава.

— Затова пък знаем, че ще имаме само една възможност. Армията, която изпратим в гробниците, ще е единствената, която ще пращаме. Или ще успеят, или не знаем какво ни чака след това. Не искам да го правя. А ти искаш ли? Можеш да изпълняваш заповедите ми, или да се присъединиш към хората в палатките долу. Сега ми кажи докъде стигнахме с Южна Испания?

Коста взе друга папка.

— Превзехме големите градове в Андалусия — Севиля, Кадис, Гранада и Кордоба. Освен това държим под контрол и важни крайбрежни градове като Марбела, Малага и Алмерия. Използваме информационните агенции да разпространяват нашата легенда. Агентите ни казват, че се колебаели. Ако сметнат, че имаме шанс, може да намалят поддръжката си за Орхидея. Скоро ще разберем. Десантните ни части вече приближават брега.

— Някаква реакция от Орхидейния съюз?

— Никаква засега. Не очакваме сериозна съпротива. Часовникова кула казва, че скоро Съюзът ще трябва да отчете забавяне продукцията на Орхидея във Франция и Северна Испания. Това ще предизвика паника сред участниците в Съюза.

Моментът бе идеален — Сандърс не би могъл да го планира по-добре.

Вратата се отвори и влезе генерал от „Имари“.

— Сър…

— Работим — сопна се Сандърс.

— Порталът в Антарктида е отворен.

Сандърс втренчи поглед в него.

— Дориан Слоун излезе. С куфарче. Казва…

— Къде е сега? — прекъсна го Сандърс.

— Извадиха го на повърхността. В момента е в една от конферентните зали, където го запознават с текущото положение.

— Майтапиш се с мен.

Генералът изглеждаше объркан.

— Той е висш член на Съвета на „Имари“.

— Генерале, искам да ме слушаш внимателно. Аз съм висш член на Съвета на „Имари“. Дориан Слоун е бил в комплекса почти единайсет месеца. Не знаем какво е правил долу, но мога да ти гарантирам, че няма да е добро за нас. Трябва да предположим, че са го препрограмирали, промили са му мозъка и са го пуснали навън с конкретна задача.

— Не бива да…

— Използвай контингента от агенти на Часовникова кула в района. Нека подхвърлят на Слоун, че трябва да му покажат нещо. Да го отведат в научните лаборатории. Да му пуснат газ. След това да го вкарат в стаята за разпит и да изстискат всичко от него. Не го подценявайте. Един господ знае какво са направили с него. Поставете охрана на вратата. — Сандърс помисли малко. — Каза, че носел куфарче. То къде е?

— Оставил го е на дъното на шахтата. Смята, че е опасно. Че не бива да го отваряме.

Сандърс отново се замисли. Първата му мисъл бе, че куфарчето може да е бомба. Може би Слоун си е помислил същото. Ако я качат горе, би могла да унищожи целия лагер, дори нещо по-лошо. Но имаше и друга възможност. Слоун да го е оставил там, защото е било необходимо на него и атлантите. Дали Атлантската армия не се нуждаеше от него, за да може да напусне гробниците? Или то изпълняваше друга функция? Би ли могло да разтопи леда и да освободи кораба? Трябваха му отговори на тези въпроси. Не можеше да го остави там, нито да го премести, докато не разбере какво е.

— Какъв научен екип имаме на място?

— Минимален. Евакуирахме почти всички, когато подготвяхме частите за атаката.

— Пратете с каквото разполагате долу в шахтата. Нека разберат какво има в куфарчето. Да са хора, които не са в течение на отбранителните ни способности. Обади ми се лично, когато докладват какво са открили.

Генералът кимна, но остана на място.

— Това е всичко, генерале. — След като генералът излезе, Сандърс се обърна към Коста. — Прекрати изпитанията. Събитията започнаха да ни изпреварват. Трябва да започнем тази война с армията, с която разполагаме. И имам усещането, че ще са ни нужни още хора. Ускорете прочистването на Андалусия. Как сме с транспорта?

— Все още събираме кораби.

— Да се търсят всякакви начини. Нужни са ни поне един милион войници в Антарктида, и то час по-скоро.