А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (56)

54.

Чумен шлеп „Орис“

Средиземно море

Кейт гледаше как Шоу отваря поредната врата. Готвеше се да влезе вътре, ала коридорът пред тях бе обхванат от пламъци.

— Назад! — извика той и затръшна вратата.

Кейт погледна през рамо. Другият край на коридора се изпълваше с дим. Вече не можеше да види какво има нататък. Пламъците поглъщаха кораба и ги задушаваха.

Бяха в капан.

От тавана се посипаха отломки и отгоре полъхна жега. Щяха да бъдат смазани, изгорени, задушени. Нямаше изход — бяха твърде дълбоко в кораба.

Шоу я улови за ръка, отвори една врата и я поведе навътре.

— Не бива да продължаваме…

— Тихо — сряза я той, дръпна вратата на една каюта и буквално я натика вътре. Чанг помогна на Мартин да влезе зад тях.

— Не можем да останем тук… — почна Кейт, но Шоу вече бе излязъл и затръшна вратата зад себе си.

Кейт натисна дръжката, но бе залостена. Шоу ги бе заключил.

Странна тишина и спокойствие царяха във вътрешния двор на цитаделата. В далечината все още се чуваха изстрели — вероятно стреляха последните имарийски войници, които не се бяха предали. Дейвид вървеше зад вожда и тримата й помощници, един от които дърпаше майор Рукин за ръцете — и нарочно му причиняваше болка при всяка крачка.

Вдясно от Дейвид във водата гореше огромният чумен шлеп. От време на време оттам отекваха експлозии.

„Жертви на войната“ — помисли Дейвид. Камау бе казал, че там има само вражески войници — имарийци или новобранци, които тъкмо бяха дали обет за вярност. Лоялисти. Хора, изправени пред труден избор.

Кейт чу серия от три експлозии. В каютата цареше непрогледен мрак. От време на време Мартин започваше да кашля или да стене. Зад вратата нещо изтропа и тя се отвори преди Кейт да посегне към нея. Шоу отвори, сграбчи я за ръката и я дръпна навън.

Тя се обърна да види дали Мартин я следва, но не виждаше нищо. Димът бе твърде гъст: караше очите й да парят и нахлуваше в дробовете й.

Закашля се мъчително. Шоу продължаваше да я дърпа, толкова силно, сякаш се опитваше да й откъсне ръката.

Мракът и димът запълваха коридорите. Кейт чу и усети бушуващия пожар още преди да го види.

Огънят бе обхванал единия край на коридора, езиците му облизваха тавана и се протягаха към другия край. Отвъд пламъците се виждаше открито пространство. Корабът бе разкъсан на парчета. Шоу бе използвал гранати, за да разчисти пътя. Сякаш някакъв невъобразим гигант бе отхапал част от корпуса и бе оставил нащърбен отвор.

Шоу я дърпаше право към пламъците.

Дейвид се облегна на рамката на вратата на оперативния център в горния край на контролната кула.

Един от берберите смъкна скоча от устата на Рукин и го бутна грубо към микрофона.

Рукин погледна вожда, после Дейвид, наведе се над микрофона и заговори:

— Внимание, всички имарийски сили. Говори майор Александър Рукин. Заповядвам ви да сложите незабавно оръжие. Предайте се. Сеута падна…

Дейвид погледна към екраните, на които се виждаше базата, районът отвъд стената и околният залив.

„Какво направих? — помисли си. — Каквото трябваше.“ Вдигна глава и срещна погледа на Камау. Едрият мъж му кимна едва забележимо.

Кейт стисна очи, докато Шоу я дърпаше покрай огъня, а после се озова в другия край на коридора и стените от двете й страни изчезнаха. Двамата полетяха…

Тя се приземи на крака, сви колене и се претърколи на палубата. Шоу вече се изправяше. Този тип бе като някакъв свръхвойник. Кейт вдигна глава и видя Мартин, другия човек и Чанг да политат от пламтящия отвор. Тупнаха до тях секунди след като Кейт се бе претърколила. Тримата бяха живи, но Кейт предполагаше, че ще има доста синини. Смъкна раницата и запълзя към тях, но една експлозия горе запокити отломки във всички посоки и едри парчета се посипаха върху тях. Кейт се сви на топка, за да се предпази.

Шоу я дръпна.

— Трябва да скочим! — И посочи водата под тях.

Кейт се ококори. До водата имаше повече от десет метра. Морето бе озарено от грамаден пожар, който бе обхванал и корпуса.

— А, не!

Той сграбчи раницата й и я хвърли, после задърпа и нея към ръба. Кейт пак стисна очи и си пое дълбоко въздух.

* * *

Дейвид взе пластмасовата чаша с кафе от войника, който му я подаде, и благодари.

Отпи от кафето, докато следеше екраните. Разоръжените имарийски войници вървяха в колона към цитаделата. Те щяха да са новите затворници.

Двама от офицерите насочиха външните камери към горящия шлеп, за да преценят нанесените щети и дали ще е необходимо да продължат обстрела.

На един екран се виждаше как корабът се разтърсва от експлозии. Имариец издърпа жена през пламъците и я хвърли на палубата долу. Тя се сви на топка, но войникът скочи до нея и я вдигна да се изправи.

Дейвид замръзна. Косата й беше черна, но… той познаваше това лице. Невъзможно! Да, това беше Кейт. Или най-сетне беше превъртял? Напрежението от битката, от взетото решение — всичко това заплашваше да разруши възприятието му за реалността. Дали не виждаше това, което иска да види?

Кейт се съпротивляваше на войника, но той я вдигна и я хвърли във водата, където тя най-вероятно щеше да срещне смъртта си.

Дейвид изтича при пулта.

— Превърти този запис назад.

Кадрите поеха в обратна посока.

— Стоп!

Дейвид се наведе към екрана. Сега вече нямаше съмнение. Това беше Кейт.

Той се обърна и каза на вожда:

— Поемаш командването, докато се върна. Не стреляйте по чумния шлеп. Каквото и да стане.

Изскочи от контролната зала и хукна надолу по стълбите.

— Дейвид! Искаш ли помощ? — извика отгоре Камау.