А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (11)

9.

На две мили под Оперативната база на „Имари“ „Призма“

Антарктида

Дориан не можеше да си поеме въздух — само плитки пресекливи вдишвания, от които се чувстваше така, сякаш се дави. Болеше го всяка фибра на тялото. Дробовете му пламтяха.

Фигурата пред него дойде на фокус. Атлантът се бе надвесил над него, гледаше го и чакаше… но какво?

— Какво… искаш от мен? — изхриптя Дориан.

— Искам това, което и ти, Дориан. Искам да спасиш човешката раса от измиране.

Дориан втренчи поглед в него.

— Дориан, ние не сме това, което си мислите. Никога няма да ви сторим зло, също както родителите не биха наранили децата си. — Той кимна. — Да. Това е вярно. Ние ви създадохме.

— Глупости — изхриптя Дориан.

Атлантът поклати глава.

— Човешкият геном е много по-сложен, отколкото смятате на този етап. Срещаме сериозни трудности с езиковата ви функция. Очевидно ни чака още работа.

Дориан вече можеше да диша нормално и намери сили да се надигне. Какво искаше атлантът? Защо бе това представление? Той очевидно контролираше кораба. „За какво съм му аз?“

Атлантът отговори, сякаш Дориан бе произнесъл мислите си на глас.

— Не се безпокой какво искам аз. — В другия край на помещението се отвориха масивни врати. — Последвай ме.

Дориан се изправи и се поколеба. „Какъв избор имам? Може да ме убие когато поиска. Ще играя по неговата свирка и ще чакам някаква възможност.“

Докато го водеше по мъждиво осветения коридор, атлантът продължи да говори.

— Дориан, ти ме изумяваш. Интелигентен си, а позволяваш на страха и омразата да те контролират. Разсъждавай логично: дошли сме тук с кораб, построен на физични принципи, които вашата раса още не е открила. Вие пътувате около планетата с метални превозни средства, горящи втечнените останки на древни влечуги. Смяташ ли наистина, че бихте могли да ни надвиете, ако се стигне до война?

Мисълта на Дориан се бе насочила към трите ядрени глави, останали извън кораба.

Атлантът се обърна към него.

— Нима си мислиш, че не знаем какво е атомна бомба? Разцепили сме ядрото на атома преди вие да почнете да цепите дърва за огрев. Този кораб може да издържи на атаката на всички ядрени оръжия на планетата. Само ще размразите континента и ще потопите света, ще сложите край на своята цивилизация. Бъди рационален, Дориан. Ако ви искахме мъртви, вече щяхте да сте мъртви. Щяхте да изчезнете преди десетки хиляди години. Но ние ви спасихме и оттогава сте под нашата закрила.

Атлантът сигурно лъжеше. Дали не се опитваше да го разубеди да нападне?

Атлантът се усмихна.

— Ето че още не ми вярваш. Защо ли трябва да съм изненадан? Ние ви програмирахме такива — да оцелявате, да атакувате всяка заплаха за вашето оцеляване.

Дориан протегна ръка и тя мина през тялото на атланта.

— Ти не си тук.

— Това, което виждаш, е моят аватар.

Дориан се огледа. За първи път в него се пробуди слаба надежда.

— А ти къде си?

— Ще стигнем и до това.

Една врата се отвори и атлантът мина през нея. Дориан го последва.

Огледа малкото помещение. На стената висяха два скафандъра, на пейката отдолу бе поставено сребристо куфарче. Започна машинално да обмисля план за бягство.

„Той не е тук. Това е само проекция. Мога ли да го изключа?“

— Дориан, казах ти, че можем да го направим по лесния и по трудния начин. Ще те пусна да си вървиш. Сега облечи скафандъра.

Дориан огледа скафандъра, после и помещението, отчаяно търсеше нещо, което да използва. Вратата се затвори и той усети, че въздухът се разрежда. Посегна към костюма и почна да го навлича. В главата му се оформяше план.

Атлантът кимна към сребърното куфарче и каза:

— Вземи го.

— Какво…

— Приключихме с приказките, Дориан. Вземи куфарчето и не го отваряй. Каквото и да стане, не го отваряй.

Дориан взе куфарчето и последва атланта по коридора към мястото, където лежаха труповете. Плъзгащите се врати сега бяха отворени и пред него се простираше огромната гробница. Дориан погледна отворената тръба, от която бе излязъл Дейвид. Двамата с него бяха „възкресени“ в тези тръби. Дали Дейвид щеше да се върне отново? Ако това станеше, щеше да си има неприятности. Дориан посочи празната тръба на Дейвид.

— Какво стана…

— Погрижих се за него. Няма да се появи повече.

Хрумна му друга мисъл — разликата във времето. Баща му бе прекарал тук долу осемдесет и седем години, ала за него бяха минали само осемдесет и седем дни. Камбаната в периметъра създаваше невидима сфера от разтеглено време. Един ден вътре се равняваше на година отвън. Коя ли година бе сега навън? Колко време бе прекарал в тръбата?

— Коя година…

— Изключих устройството, което наричаш Камбана. Изминали са само няколко месеца. А сега върви. Няма да повтарям повече.

Дориан мълчаливо тръгна по коридора. На пода имаше тънка кървава диря — от баща му. За негово облекчение капките ставаха все по-малки с всяка крачка и след малко изчезнаха. „Отново ще бъдем заедно и ще довършим това.“ Мечтата на живота му за пореден път бе на ръка разстояние.

В продълговатото обеззаразително помещение видя разкъсания скафандър на Кейт и двата по-малки скафандъра, които бяха носили децата от нейната лаборатория.

Доближи портала и си сложи шлема. После зачака, стиснал куфарчето под мишница.

Трите триъгълни части на порталната врата се завъртяха и Дориан бързо пристъпи в появилия се отвор. Миг преди да прекрачи прага хвърли куфарчето настрани.

Невидима сила, твърда като стомана, се стовари върху него и го отблъсна назад в помещението.

— Дориан, не си забравяй багажа — отекна гласът на атланта в шлема му.

Дориан вдигна лъщящото куфарче. „Какъв избор имам? Ще го оставя вън пред входа. Там ще е безполезно.“

Излезе от кораба и се огледа. Сцената бе почти същата, както когато бе влязъл — ледена пещера с висок таван, снежна купчина със смачкан метален кош и навито на руло стоманено въже и изсечен в леда кладенец с диаметър приблизително десетина стъпки, водещ към повърхността, до която имаше две мили.

Но имаше и нещо ново. В средата на помещението, точно под кладенеца, върху стоманена платформа бяха поставени три свързани с жици ядрени глави. Една по една те се озариха в светлинки.