А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (24)

22.

Църквата „Света Мария Богородица“

Марбела, Испания

Кейт събуди момчетата и ги изведе от църквата. Мартин вече ги чакаше нетърпеливо на двора. Беше метнал тежката раница на гърба си и лицето му бе угрижено. Когато вдигна глава, Кейт разбра защо. По улицата се стичаше безкрайна тълпа от бягащи слепешката хора. Сцената й напомни за надпреварата с бикове по улиците на Памплона.

В средата на двора, до бялата стена на църквата, лежаха две мъртви кучета. Момчетата вдигнаха ръце и запушиха уши.

Мартин улови Ади за ръка.

— Ще ги носим.

— Какво става? — попита тя, докато вдигаше Суря.

— Газът очевидно е бил за кучетата. Имарийците събират всички. Трябва да действаме бързо.

Кейт последва Мартин към човешкия поток. Сега, когато нямаше зеленикава мъгла, която да й пречи да вижда, откри, че тесните улички са пълни с боклуци — изгорени коли, крадена стока, телевизори, преобърнати маси и столове от отдавна изоставените заведения.

Слънцето се издигаше над сградите и Кейт примижа срещу ярката светлина. Скоро престана да обръща внимание на тътрузенето на крака, сякаш това бе нещо естествено за ранната утрин.

Някой я блъсна в гърба и едва не я събори. Мартин се пресегна и я задържа. Зад тях нова група изплашени хора блъскаха тълпата и си проправяха път през нея. Кейт видя, че някои от тях са болни — един ден без Орхидея и симптомите на Атлантската чума вече се проявяваха. Изглеждаха завладени от паника, обезумели.

Мартин посочи една улица на десетина метра пред тях и каза нещо, което Кейт не можа да чуе, но го последва, прокрадвайки се покрай стената. Свърнаха в тясната уличка и нови тела веднага запълниха празното място, което бяха оставили в тълпата.

Мартин ускори крачка и Кейт едва го настигаше.

— Къде отиват? — попита след малко.

Мартин спря, опря ръце на коленете си и си пое дълбоко въздух. На шейсет бе в много по-лоша форма от Кейт и тя знаеше, че няма да може още дълго да издържи на това темпо.

— На север. Към планините. Глупаци — отвърна той задъхано. — Подкарват ги. Близо сме до мястото на срещата. Хайде.

Вдигна Ади и продължи забързано по тясната уличка.

Докато навлизаха в тази пуста част на града, тътнежът зад тях постепенно утихваше. От време на време Кейт чуваше шумове от празните къщи.

— Или бягат, или се крият — каза Мартин.

— Кое е по-умното?

— Да се криеш. Вероятно. След като прочистят града, имарийците ще насочат частите си към следващия. Поне така са постъпвали досега.

— Щом е по-безопасно да се криеш, ние защо бягаме?

Мартин я погледна.

— Не можем да рискуваме. А и САС ще те измъкнат.

— Ще ме измъкнат? — Тя спря.

— Кейт, не мога да дойда с теб.

— Какво искаш да…

— И мен търсят. Ако продължат настъплението на север, имарийците ще поставят постове. Заловят ли ме, ще тръгнат да търсят теб. Не мога да рискувам и да те издам. А има и нещо… което трябва да открия.

Преди Кейт да успее да възрази в улицата пред тях изрева двигател. Мартин изтича до ъгъла, клекна, извади от раницата огледалце, протегна го и го завъртя така, че да огледа пресечката. Кейт спря зад него. Голям камион със зелено чергило, като този, който бе видяла да докарва оцелели в лагера, се движеше бавно по улицата. Войници с противогази вървяха разпръснати зад него, разбиваха затворените врати и претърсваха къщите. На улицата зад тях се издигаше облак газ.

Кейт понечи да заговори, но Мартин бързо се изправи и посочи един тесен проход между две къщи. Обърнаха се и хукнаха нататък.

След стотина метра проходът ги изведе на голяма улица с широки тротоари и каменен фонтан.

— Мартин, трябва да дойдеш с нас…

— Млъкни — сопна се той. — Въпросът не подлежи на обсъждане. — Спря на няколко крачки от тротоара, извади отново огледалцето и го завъртя така, че да улови слънчевата светлина. От другата страна на площада с фонтана блеснаха ответни отблясъци.

Мартин се обърна към Кейт и в този момент площадът бе разтърсен от експлозии и въздухът се изпълни с прах. Ушите на Кейт зазвънтяха; от вдигналия се прах не се виждаше почти нищо. Тя усети, че Мартин я улавя за ръката, обърна се, дръпна Ади и Суря след себе си и излязоха на открито. През стелещия се прах Кейт видя имарийски войници да навлизат тичешком от съседните улици. Други войници, с испански униформи — без съмнение специалният отряд на САС, на които Мартин бе дал знак — бяха заели позиции зад фонтана и откриха огън по противника. След броени секунди канонадата от безпорядъчна стрелба и тътен на гранати стана оглушителна. Двама от командосите бяха убити. Останалите се оказаха срещу числено превъзхождащ ги противник, който бързо ги обкръжи.

Мартин дръпна Кейт към улицата на север. Малко преди да я наближат оттам се показа тълпа бежанци, които се насочваха право към тях.

Кейт погледна през рамо към площада. Изстрелите там бяха утихнали и сега над всичко доминираше една несекваща гръмотевица — тътнежът на приближаващата се тълпа. Командосите бяха избити, двама лежаха в окървавената вода на фонтана, други двама бяха проснати на паважа.