А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (36)

34.

Сортировъчен лагер на „Имари“

Марбела, Испания

Кейт стоеше на опашката, оглеждаше лагера и се опитваше да намери начин да се измъкне. Орхидейната зона беше в руини, изпепелена и разрушена, не приличаше по нищо на петзвездния курорт отпреди чумата, нито дори на убежището, което Мартин й бе показал вчера. Край наблюдателните кули и около гаража все още се издигаха колони черен дим. Приличаха на змии, пълзящи към белите небостъргачи. Залязващото слънце над Средиземно море бе оцветено в червено и оранжево. Опашката пред Кейт пристъпваше бавно към морето, като овце на заколение.

Имарийските войници правеха това, което бе казал Мартин — сортираха ги. Болните бяха насочвани към най-близкия небостъргач и войници с оръжия ги побутваха да влязат вътре. Кейт се зачуди какво ли ще правят с тях. Ще ги оставят там да умрат? Без Орхидея тези хора щяха да издъхнат до три дни. Мартин бе някъде в групата. Кейт не го бе виждала, откакто я бяха заловили.

— По-живо! — извика един войник.

Може би вече го бяха вкарали в сградата, или пък бе зад нея. Не можеше да откъсне очи от небостъргача, в който държаха болните. Какво щяха да направят след няколко дни, когато се напълни с мъртъвци? И когато евакуират Марбела? Представи си експлозии, разтърсващи сградата, и как тя рухва. Трябваше да открие час по-скоро Мартин.

— По-живо!

Някой я сграбчи за ръката и я дръпна напред. Друг я улови за врата и опипа лимфните й възли. После я тласна наляво и там трети — не беше войник, доктор вероятно — пъхна в устата й тампон, прокара го по вътрешната страна на бузата й и го сложи в пластмасова епруветка с баркод. Епруветката бе една от многото, подредени върху лента пред голяма машина. ДНК образци. Проверяваха генома на оцелелите. Заради боядисаната коса и изцапаното си в тунелите лице Кейт се надяваше, че няма да я познаят — нямаше нищо общо с жената отпреди двайсет и четири часа. Но ако разполагаха с проба от нейната ДНК и можеха да я сравнят, щяха да разберат коя е.

Един пазач от другата страна я сграбчи за китката и пъхна ръката й в тесния отвор на голяма машина. Остра болка прониза китката й, но всичко свърши, преди да успее да извика. Пазачът я пусна и тя се озова срещу трети войник, който прокара електрическа палка по тялото й.

— Няма оръжие — каза той и побутна Кейт към тълпата от другата страна на лаборантите и машините.

Кейт постоя там неуверено, зачудена какво да прави. Групата се раздели и тя видя две познати лица — мъжа и жената, които ги бяха повели в тунела, имарийските лоялисти, помогнали да заловят Мартин и нея.

Още един човек, пълен бял мъж с лек намек за тен, пристъпи към нея и каза:

— Всичко е наред! Свърши се! — В гласа му се долавяше нервност. — Вие сте от оцелелите. Ние сме спасени.

Кейт погледна през рамо към лаборантите, после китката си и яркочервения кант, който обрамчваше баркода.

— Откъде знаете?

— Че сте от оцелелите? Нямате орхидеен имплант — тяхната идентификация.

Имплант? Мартин не бе споменал нищо за импланти.

Нервният мъж, изглежда, усети объркването й.

— Не знаете ли за имплантите?

— Ами… за известно време бях откъсната от света.

— О, ясно. Нека позная: дошли сте тук на почивка и сте се скрили, когато е започнала епидемията. Аз също.

Кейт кимна бавно.

— Да, нещо подобно.

— Ох! Откъде да започна? Щом нямате имплант, значи никога не сте залавяна и не са ви принуждавали да се подлагате на насилствено лечение. Не е за вярване. След началото на епидемията испанското правителство обяви военно положение. Изкараха армията и затвориха всички — всички оцелели — в огромни концентрационни лагери. Принудиха хората в тях да вземат лекарство, наречено Орхидея, което забавя болестта, но не я лекува. Поставиха на всички импланти, някакви биотехнични неща, които могат да синтезират лекарство от собствените аминокиселини на тялото, или нещо подобно. Поне така твърдяха. Кой знае какво правят всъщност? Но вие нямате имплант и сте жива. За такива като вас и мен вече всичко ще е наред. Имарийците са освободили Марбела. Носят се слухове, че същото става в цяла Южна Испания. Те ще прочистят Испания и светът лека-полека ще се върне към нормалното.

Кейт огледа отново тълпата. Сега видя, че е разделена на две. Нейната група бе по-малката — на доказаните оцелели. Другата бе по-голяма. Вероятно там бяха обитателите на участъците, които все още не проявяваха симптоми. ДНК пробите, баркодовете… започна да схваща. Имарийците каталогизираха всички, извършваха собствено проучване тук, на открито, опитваха се да изолират ендогенни ретровируси, които биха могли да контролират Атлантския ген. Това бе тяхната цел — да разширят размера на проучването. Освобождението бе само предлог. Прикритие. Или имаха друга цел?

В главата й отекнаха думите на Мартин: „Обещай ми, че ще го направиш“. Кейт обаче не можеше. Не и след това, което бяха направили. Което правеха. Какво щеше да се промени, ако се закълнеше във вярност? Щяха да я открият, рано или късно. Не можеше да го отложи. А и не виждаше как това би спасило Мартин. Ако имаше възможност да избира, би умряла, никога не би дала фалшив обет, никога не би склонила глава пред врага.

Зад гърба й блесна огромен правоъгълник. Войниците бяха вдигнали огромен бял екран, като тези в летните кина. На екрана се появи семпло дървено бюро пред стоманена преграда. Капитанският мостик на кораб? Един мъж застана пред камерата, после седна зад бюрото. Гърбът му беше изправен, лицето сурово, безучастно.

Кейт се напрегна. Устата й пресъхна.

— Аз съм Дориан Слоун.

Думите проникнаха в съзнанието й бавно и там остана само една мисъл: „Щом Дориан е жив, Дейвид е мъртъв“. Доказателството бе пред нея, на екрана, три метра високо и широко шест, втренчило безчувствения си поглед в изплашената тълпа. „Ако Дориан е жив, Дейвид е мъртъв.“ Сега, след като го знаеше със сигурност, осъзна колко много се е надявала да не е така. Очите й се напълниха със сълзи, но Кейт преглътна и ги спря. Пое си бавно въздух и се пребори с желанието да си избърше очите. Някои хора в тълпата ръкопляскаха, други надаваха радостни възгласи. Но имаше и изплашени, измъчени лица, хора, които просто извръщаха очи.

Дориан продължи:

— Идвам при вас не като освободител, не като спасител, нито като ваш водач. Аз съм човешко същество, опитващо се да оцелее и да спаси колкото се може повече хора. За щастие се намирам в уникална позиция. Аз съм председател на „Имари Интернешънъл“, под моя власт са всички ресурси, които биха могли да ми помогнат в това начинание. „Имари“ разполага с отдел за сигурност, разузнавателна служба, природни ресурси, комуникационни компании, транспортни организации и вероятно най-важното — едни от най-добрите научни екипи в света. Накратко, ние сме в положение да направим нещо, за да помогнем в тези трудни времена. Но нашите средства са ограничени. По същество ние можем да водим само битки, които бихме могли да спечелим. Но няма да се откажем от борбата, нито от нашите отговорности като хора. Ще спасим всички, които можем. Погледнете се. Погледнете какво получихте от своите правителства по света. Изправени сме пред безпрецедентна заплаха в процеса на човешката еволюция. Повратна точка. Потоп. Затънали сме до гуша в кръвта на тези, които не могат да оцелеят в този нов свят. Правителствата ви оковаха за хората, които не могат да плуват в потопа. Оставиха ви да се удавите. Ние ви предлагаме път напред, протегната ръка от спасителния сал. „Имари Интернешънъл“ има куража да направи това, което трябва да се направи, да спаси хората, които може, и да върне отново мира на света. Ето какво дойдох да ви предложа днес — живот, нов свят, построен от оцелелите. Не искаме нищо в замяна освен вашата лоялност и помощта ви в изграждането на този нов свят. Ще ни е нужна всякаква помощ, която можете да ни предоставите. Предстоят големи предизвикателства. Търсим само възможност да изиграем своята роля в назряващия катаклизъм и аз ви питам сега: ще се присъедините ли, или ще се въздържите? Ако изберете второто, няма да ви наказваме. Ще ви пратим при онези, които не са съгласни с нас, за да търсите свои начини за оцеляване. Не се стремим към кръвопролитие, светът вече е с достатъчно окървавени ръце.

— Нашите съперници ни наричат империя — продължи той. — Разпространяват лъжи в отчаян опит да задържат властта си. Помислете си обаче какво направиха с тази власт — построиха свят с две класи от нации — трети свят и първи свят. И оставиха капитализма да мачка гражданите на всяка нация — в първия и третия свят, разделяйки ни според икономическата ни ценност. Мястото на човека в обществото се определя от това колко е готов да плати светът за това, което той може да произведе за един ден. Настоящата чума е само биологичен еквивалент на същите програми, които използваха, за да ни разделят векове наред.

Дориан спря за миг за по-голям ефект.

— Решението на „Имари Интернешънъл“ е просто — един свят, с един народ, работещ заедно. Ако предпочитате стария свят, ако предпочитате Орхидея, да живеете в концентрационен лагер и да чакате лечение, което никога няма да бъде открито, да чакате да живеете или да умрете, ваше право. А може да изберете живота, справедливия свят, шанс да построите нещо ново. Избирайте сега. Ако не желаете да сте част от имарийското решение, останете на място. Ако искате да ни помагате, пристъпете напред, към хората, които носят имарийски знаци. Тези хора при бюрата ще ви разпитат, ще определят какви умения притежавате и как можете да помогнете на своите събратя.

Тълпата около Кейт започна да се разпръсква. Може би един на десет остана на място. Дори по-малко.

Кейт трябваше с неохота да признае, че Дориан бе произнесъл много убедителна реч за всички, които не знаеха как стоят нещата в действителност. Той беше добър оратор, тя познаваше добре това негово качество. Докато стоеше неподвижно и гледаше как хората се отправят към войниците, пред погледа й се появи една друга процесия. Баща й — умиращ при опита си да спре имарийско клане. Майка й — мъртва от чумата, която те бяха предизвикали. А сега и Мартин, нейният пастрок, който скоро щеше да бъде тяхна жертва. Беше направил толкова много жертви през живота си — повечето заради нея, само за да я запази.

Не можеше да го изостави. Не би го направила, каквото и да й струва. И щеше да се постарае да завърши изследванията му.

Опипа раницата, която бе метнала на рамо. Дали съдържаше ключа за откриването на лекарството?

Пристъпи напред. После още една крачка. Беше решена да играе играта — докато се налага. Така бе направил и баща й. Но той им бе обърнал гръб и те го бяха заровили под Гибралтар. Тя нямаше да прояви мекушавост.

Смеси се с тълпата пред масите.

— Ето ви и вас.

Кейт се обърна. Беше пълничкият мъж, който я бе заговорил по-рано.

— Здравейте — каза Кейт. — Съжалявам, че не бях по-разговорчива одеве. Аз… не знаех на коя страна сте. Оказа се, че и аз съм от оцелелите.