А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (29)

27.

На две мили под имарийската оперативна база „Призма“

Антарктида

Дориан дълго гледа атланта. После каза:

— Добре. Привлече вниманието ми.

— Не ме разочаровай, Дориан. Показах ти падането на моя свят и възникването на твоя вид и с това само съм привлякъл вниманието ти?

— Искам да знам какво видях.

— Спомени — отвърна атлантът.

— Чии?

— Нашите. Моите и твоите. Спомени от моето минало, спомени от твоето бъдеще. — Атлантът закрачи към площадката, където лежаха труповете на Дориан и Дейвид.

Дориан го последва. Обмисляше видяното. По някакъв начин знаеше, че е истина. Събитията бяха реални — негови спомени. Но как?

Докато го водеше по коридорите със сиви метални стени, атлантът заговори:

— Дориан, ти си различен. Винаги си знаел, че си особен, че имаш предопределение.

— Аз…

— Ти си аз, Дориан. Аз съм Арес. Аз съм войник, последният войник на моя народ. По странна прищявка на съдбата ти наследи моите спомени. През цялото това време те са лежали скрити в паметта ти. Разбрах за тях едва когато влезе в кораба.

Дориан не знаеше какво да каже.

— Дълбоко в себе си знаеш, че това е истина. През 1918 те поставиха — едно умиращо седемгодишно момче — в тръба в Гибралтар. Когато се събуди през 1978, ти вече не беше същият. Но не времето те промени. Беше обсебен от омраза, подтикван от жаждата да търсиш разплата, да създадеш армия и да разгромиш враговете на човечеството, да намериш баща си. Знаеше, че си предопределен за това — да се сражаваш за бъдещето на своята раса. Затова дойде тук. Дори знаеше какво трябва да направиш: да промениш човешката раса на генетично ниво. А знаеше всичко това, защото аз го зная. Това е и мое желание. Ти имаш моите спомени. Имаш моята сила. Имаш омразата ми и моите мечти. Дориан, в тази вселена съществува враг, по-могъщ, отколкото би могъл да си представиш. Моят народ бе най-развитата раса в познатата вселена и този враг ни разгроми за един ден и една нощ. Те ще те потърсят. Само въпрос на време е. Но ти можеш да ги победиш — ако си склонен да направиш каквото трябва да се направи.

— И то е?

Арес се обърна и го погледна в очите.

— Трябва да се погрижиш генетичната трансформация на твоята раса да бъде завършена.

— Защо?

— Знаеш защо.

През ума на Дориан премина мисъл: „За да създадем наша армия“.

— Именно — потвърди Арес. — Ние водим война. А във война оцелява само по-силният. Аз насочвах вашата еволюция с една-единствена цел: оцеляването. Без последните генетични промени хората на Земята няма да оцелеят. Никой от нас няма да оцелее.

Дълбоко в себе си Дориан знаеше, че това е истина, знаеше го открай време. Сега вече всичко получаваше обяснение: неговата амбиция, сляпото му, непонятно желание да преобрази човешката раса, да победи един невидим враг. За пръв път в живота му всичко си заставаше на мястото. Обзе го странно спокойствие. Беше намерил отговора. Но трябваше да се съсредоточи върху това, което се случваше сега.

— Как ще създадем армията?

— Куфарчето, което изнесе. То излъчва радиационни сигнали, които ще завършат процеса. Дори Орхидея няма да може да спре мутиралия вирус, който ще породи тази радиация. В момента нова вълна зараза се разпространява от едно място на взрив в централната част на Германия. Скоро заразата ще залее половината свят. Преломът ще настъпи до няколко дни.

— Тогава какво още има да се свърши? Очевидно ти си се погрижил за всичко.

— Трябва да се увериш, че никой няма да открие лек за тази нова зараза. Имаме врагове. А след това трябва да ме освободиш. Заедно ще поемем контрол над оцелелите. Можем да спечелим битката за тази планета. Това са наши сънародници. Те са армията, която ще пратим срещу древния враг. Най-накрая ще спечелим тази война.

— Да те освободя. Но как?

— Куфарчето изпълнява две функции. То излъчва радиация, която лишава от ефективност Орхидея, и освен това е създало портал към моето местоположение — изкуствен хиперпространствен отвор, мост през космоса и времето. — Атлантът спря и Дориан осъзна, че стоят пред вратата, зад която се намираха куфарчето и двата скафандъра. Вратата се плъзна встрани и зад нея се показа празна стая, само с един скафандър.

Дориан пристъпи вътре, без да каже нищо, и почна да облича скафандъра.

— Дориан, има още нещо, което трябва да направиш. Трябва да доведеш жената, която беше тук. Трябва да я намериш и да я вземеш през портала заедно с теб.

— Жената? — Дориан нахлузи втората обувка и спря.

— Кейт Уорнър.

— Какво общо има тя с това?

Атлантът го изведе навън и тръгна по коридора.

— Всичко, Дориан. Тя е ключът към всичко. Но трябва да чакаш. В някой момент, съвсем скоро, тя ще се сдобие с информация — с код. Този код е пътят за моето освобождаване. Трябва да я заловиш, след като се сдобие с кода и да ми я доведеш.

Откъде би могъл да знае атлантът всичко това?

— Зная, защото чета мислите й точно както и твоите.

— Невъзможно.

— Невъзможно е само във вашите научни представи. Това, което наричате Атлантски ген, е всъщност много сложен образец на биологична и квантова технология. Той се основава на физични принципи, които все още не сте открили. Генът бе ръката, която насочваше вашата еволюция. Има много функции, но една от тях е да активира в тялото ти няколко процеса, които контролират радиацията.

— Радиацията?

— Всяко човешко тяло излъчва радиация. Атлантският ген превръща този статичен шум в организиран информационен поток — постоянно прехвърляне на твоите спомени и физични изменения чак до клетъчно ниво. Нещо като нарастващ архив, който всяка секунда прехвърля данните до централен сървър.

Бяха стигнали до залата с безкрайните сякаш редове тръби.

— Когато на този кораб бъде получен сигнал за смърт с потвърждение, че прехвърлянето на данни е прекратено, той построява ново тяло, точно копие на мъртвото, до последната клетка и до последния спомен.

— Значи това място е…

— Възкресяващ кораб.

Дориан се опита да осъзнае тази невероятна идея.

— И те всички са мъртви?

— Умрели много отдавна. Аз не мога да ги събудя, не искам да ги събудя. Ти видя. Смъртта им бе ужасна, на един свят, непознаващ насилствена смърт по-дълго, отколкото би могъл да си спомни. Но ти и аз можем да ги спасим. Те са последните от моя народ. Те разчитат на теб, Дориан.

Дориан огледа тръбите с различен поглед.

„Моите сънародници.“ Имаше ли и други?

— Ами корабът в Гибралтар? И той ли е възкресяващ?

— Не. Той е нещо друго. Научен кораб. Изследователски съд, неспособен на полети в открития космос. Това е совалка — совалката на първата научна експедиция тук. Има осем възкресяващи камери. Експедициите са опасно начинание и учените нерядко претърпяват нещастни инциденти. Както вече знаеш, възкресяващите камери имат способността да лекуват. Възкресяването действа само за атлантите. И има ограничен обхват. Ядрените взривове в Гибралтар най-вероятно са унищожили тамошните камери. Тези тръби са единствените, които могат да те възкресят. Но ако се отдалечиш на повече от сто километра, не можеш да разчиташ на това. Системата не е в състояние да изработи копие, ако не разполага с прехвърлени данни — правилото на Прометей. Излезеш ли навън, отново ставаш смъртен. Ако умреш, умираш завинаги, Дориан.

Дориан погледна трупа на Дейвид.

— Той защо не…

— Прекратих възкресяващия процес при него. Той вече не е твоя грижа.

Дориан погледна към коридора, водещ навън.

— Те ме заловиха по-рано. Не ми вярват.

— Видели са те да умираш, Дориан. Когато излезеш отново оттук, възкръснал от мъртъвците и със спомен за това, което се е случило с теб, никой няма да посмее да се изправи срещу теб.

Дориан се поколеба. Имаше още един въпрос, но не искаше да го зададе.

— Какво? — попита Арес.

— Моите спомени… нашите спомени…

— С времето ще се върнат.

Дориан кимна и каза:

— Значи скоро ще те видя.