А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (59)

57.

Някъде край бреговете на Сеута

Средиземно море

През по-голямата част от последния час Кейт и Дейвид не размениха нито дума и това й харесваше. Просто лежаха, и двамата голи, в голямото легло на облицованата с дървена ламперия спалня.

Беше толкова странно да лежат в тази стая с атмосфера на луксозен хотел, когато светът отвън тънеше в хаос. Чувстваше се спокойна и уверена, за първи път от… дори не помнеше откога.

Бе положила глава на гърдите му. Обичаше да слуша как тупка сърцето му, да усеща как тялото му се повдига и отпуска с всеки дъх. Прокара пръст по гърдите му.

— Цената на дървен кон в този шибан свят — тихо каза Дейвид.

Това шега ли беше? Тя се надигна и го погледна в очите. Надяваше се на обяснение, но обяснение не последва.

Дейвид изглеждаше променен. По-суров. По-дистанциран. Усети го, докато се любеха. Не беше нежен както тогава, в Гибралтар. Тя отново отпусна глава на гърдите му.

— Веднъж сънувах дървен кон. Ти рисуваше…

Той също се надигна.

— Бях до чертожна дъска.

Тя го погледна слисано. После кимна разколебано.

— Да… от верандата се виждаше лазурен залив и обрасъл с гора полуостров…

— Невъзможно… — прошепна Дейвид. — Как?

В съзнанието й изникнаха думите на Мартин: „Говорим за квантова биология — субатомни частици, манипулиращи човешкия геном…“.

Кейт бе преляла на Дейвид от своята кръв, но това не би могло да промени генома му, не би му предало Атлантския ген, а ето че между тях съществуваше някаква връзка.

— Предполагам, че е свързано по някакъв начин с Атлантския ген — той задейства някакъв вид квантова биологична връзка…

— Спри. Стига с тия научни брътвежи. Двамата с теб трябва да поговорим.

— Ами говори. Не ти трябва официална покана.

— Ти ме изостави.

— Какво?!

— В Гибралтар. Аз ти вярвах…

— Трябва ли да ти напомня, че беше прострелян — три пъти? Кийгън щеше да те убие.

— Но не успя.

— Сключих сделка с него…

— Не, не си. Той имаше нужда от мен. Искаше да убия Слоун. Разиграваше и двама ни. Трябваше да дойдеш с мен…

— Сериозно ли говориш? Дейвид, та ти едва креташе. Кийгън ми каза, че къщата гъмжи от негови хора — имарийски агенти. А те бяха негови хора, нали помниш?

— Те бяха…

— И какво щеше да направиш? Беше обкръжен…

— Нямаше да те излъжа. Не бих спал с теб, а после да те изоставя.

В нея се надигна гняв. Опита се да запази спокойствие.

— Никога не съм те лъгала…

— Не ми вярваше. Не говори с мен…

— Спасих ти живота. — Кейт стана и поклати глава. — Направих каквото трябваше да направя. Вече е минало.

— Ще го направиш ли отново?

Кейт прехапа устна.

— Отговори ми!

Тя го погледна и той отвърна предизвикателно на погледа й. Изглеждаше толкова различен. Ала същевременно все още беше мъжът, когото…

— Да, Дейвид. Ще го направя отново. Ти си тук. Аз съм тук. И двамата сме живи… — Имаше още нещо, което трябваше да каже, но не намери сили под втренчения поглед на тези студени очи.

— Не бих държал в отряда си човек, който не ми вярва.

Кейт избухна.

— В твоя отряд?

— Точно така.

— Е, това е чудесно, защото не смятам да постъпвам в армията, каквото и да става тук, за бога!

На вратата се почука и за Кейт това бе като да дадеш вода на умиращ от жажда. Тя отвори уста, но Дейвид я изпревари.

— Моментът не е подходящ…

— Камау съм. Спешно е, Дейвид.

Дейвид и Кейт замениха чаршафите, с които се бяха загърнали, с дрехи. Облякоха се с гръб един към друг. Дейвид я погледна все така навъсено, тя кимна и той отвори вратата.

— Дейвид… — почна Камау.

— Какво…

— Старецът.

— Какво?

— Мъртъв е.

Дейвид погледна Кейт и лицето му изведнъж се промени. Нямаше го студеното изражение. Тя видя съчувствие и човека, в когото се бе влюбила. Облекчението в нея се бореше с болката от новината, която им бе донесъл Камау. После си спомни нещо друго — лицето на Мартин бе обгоряло, но той не изглеждаше сериозно пострадал. Нима лекарството на Чанг изведнъж бе престанало да действа? Какво щеше да прави Кейт без Мартин? Така и не бе успяла да му благодари. Какви бяха последните й думи към него?

— Благодаря ти… че ни каза — рече Дейвид.

— Трябва да дойдеш, Дейвид. Вземи оръжие.

— Какво има?

— Мисля, че някой го е убил.

 

 

Мартин лежеше умиротворено върху белия диван в големия хол на горната палуба.

Тук бяха всички: Кейт, Дейвид, Камау, Шоу и двамата учени — Чанг и европеецът, който най-сетне се бе представил като доктор Артър Джейнъс. Кейт спря, погледна Мартин от вратата, после прекоси каютата и коленичи до него. Опитваше се да сдържа чувствата си. Този човек й беше почти като баща. Беше положил всички усилия да й бъде баща. И по някаква причина от това я болеше още повече. Кейт се опита да си проясни мислите. Трябваше да се съсредоточи.

В главата й отекваха думите на Камау: „Мисля, че някой го е убил“.

Не виждаше никакви следи от борба. Погледна ноктите на ръцете му. Нямаше остатъци от кожа, нито кръв. Видя няколко охлузвания, ала не изглеждаха да са пресни и вероятно бяха от бягството им от шлепа. Мартин изглеждаше съвсем същият, както когато Камау го бе извадил от водата. Тя вдигна очи към африканеца, сякаш го питаше: сигурен ли си?

Той наклони леко глава.

Кейт опипа шията на Мартин. Повдигна главата му, завъртя я и усети, че се движи съвсем свободно. Някой му бе строшил врата. Гърлото й се сви. Който и да бе, той все още бе в помещението и сега я гледаше.

— Кейт, ужасно съжалявам за Мартин — каза Шоу. — Наистина съжалявам, но трябва час по-скоро да се махнем от тази яхта. Тук не си в безопасност.

Дали и Шоу бе видял това? Знаеше ли?

— Никъде няма да ходи — намеси се Дейвид.

— Напротив — упорстваше Шоу. — Просто ми кажи къде ще ни откараш, а аз ще уредя някой да ни чака там.

Дейвид го игнорира и пристъпи към Кейт.

Шоу го сграбчи за ръката.

— Ей, на теб говоря.

Дейвид се завъртя и го тласна толкова силно, че едва не го събори на пода.

— Пипнеш ли ме, ще те изхвърля през борда.

— Какво чакаш? Можеш да опиташ още сега.

Камау застана зад Дейвид, показвайки на Шоу, че срещу него са двама.

Кейт изтича между тримата.

— Добре, стига сте си мерили тестостерона.

Стисна Дейвид за ръката и го дръпна настрана.