А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (64)

62.

Някъде край бреговете на Сеута

Средиземно море

Дейвид заведе Кейт на горната палуба. Камау и Шоу кръстосваха нервно помещението, Чанг и Джейнъс седяха, загледани през широките прозорци, сякаш не се бе случило нищо.

Дейвид се обърна към Камау.

— Колко гориво ни е останало?

— По-малко от четвърт от общия запас.

— Обсег?

— Зависи от скоростта…

— Можем ли да стигнем брега?

Камау се поколеба и това обезпокои Дейвид.

— Мисля, че да, ако спрем утечката, но няма гаранция, че ще намерим гориво там.

— Тук сме напълно безпомощни — намеси се Шоу. — Тази луксозна яхта е като стръв за лешоядите. Пиратите ще ни надушат до часове, веднага щом изгрее слънцето.

Дейвид понечи да възрази, но… всъщност Шоу беше прав. В този следчумен свят за всеки, оцелял от болестта и избегнал имарийците и Орхидейните зони, морето беше по-безопасно от брега. Много хора очакваха края на епидемията на кораби, разпръснати из Средиземно море. Оцелелите можеха да се прехранват с риболов и да си набавят вода от дъждовете. От друга страна, голямата яхта с мощния й двигател щеше да привлича всички бандити, върлуващи из тези води.

Дейвид мълчеше и Шоу продължи:

— Кейт, трябва да използвам твоя сателитен телефон. Ще уредя моето правителство да ни осигури въздушен транспорт. Могат да са тук до няколко часа. Знаеш, че сме в надпревара с времето. Съвсем скоро можем да сме в Лондон. Ти ще продължиш изследванията си там и ако имаме късмет, ще спасиш оцелелите.

Чанг и Джейнъс се надигнаха едновременно.

— Бихме искали да се присъединим…

— Никой няма да ходи никъде — каза твърдо Дейвид.

— Ние също участвахме в изследване — каза Чанг.

— Какво изследване? — попита Кейт.

— Търсихме лек — намеси се Джейнъс. — Бяхме близо до откриването на перманентно средство, или поне такова, което да бъде алтернатива на Орхидея. Работехме тайно, криехме напредъка си от „Имари“.

— Лекарството, което даде на Мартин — сети се Кейт.

— Да — каза Чанг. — То беше последният ни прототип. Ефективността му не е стопроцентова, но си заслужаваше риска.

— Мога ли да поговоря с теб? — прошепна Кейт на Дейвид.

 

 

Слязоха долу и тя се обърна към него.

— Знаеш, че Шоу е прав, нали?

Дейвид гледаше през прозореца. Предложението на Шоу бе най-доброто. Дейвид не можеше да отведе Кейт обратно в Сеута. Всички знаеха коя е. Номерът с боядисаната коса повече нямаше да върши работа. Ако се разчуеше, че е в Сеута, целият свят щеше да щурмува базата.

Зачуди се какво ще прави в Лондон. Най-вероятно бе обявен за издирване, но сигурно можеше да уреди този въпрос.

Но ако Шоу бе убиецът на Мартин, ако той бе саботирал яхтата, тогава Дейвид щеше да му поднесе Кейт на тепсия.

— Трябва да помисля — каза той.

— Дейвид, какво има да му мислиш? Ела с нас.

— Кейт… дай ми само няколко часа. Нека първо поправим яхтата.

Очакваше Кейт да продължи да настоява, но тя само го изгледа продължително и кимна.

— Докато я оправяте, искам да поработя с Чанг и Джейнъс. Ще им покажа бележките на Мартин. Написани са с шифър, който не мога да разгадая.

Дейвид се усмихна. В Джакарта Мартин му бе пратил кодирано съобщение, породило веригата последващи събития. Старецът се бе опитал да го предупреди, но той и хората му не бяха успели да разшифроват съобщението навреме.

— Мартин обичаше тези игри на шифри — каза Дейвид. Но Кейт беше права. Трябваше да се опитат да напреднат и в тази посока. — Но ми обещай, че няма да се обаждаш на никого.

 

 

Кейт прекара следващия час в обсъждане на записките на Мартин с Чанг и Джейнъс. Двамата я слушаха внимателно и от време на време задаваха въпроси.

Когато Кейт приключи, те я запознаха със своите изследвания, като същевременно й разказаха и за себе си. И двамата се изправяха, когато говореха пред останалите.

Кейт си помисли, че историята на доктор Чанг много напомня на тази на Мартин. Шен Чанг бе на шейсет и една и бе постъпил в изследователския филиал на „Имари“ право от университета. Бил отдаден на изследванията си, развълнуван от възможностите, които предоставяха имарийците, но скоро след това узнал истината за тях. Бе посветил остатъка от кариерата си да им попречи да извършат най-големите си жестокости, но в края на краищата, също като Мартин, се провалил.

— Доктор Уорнър, има нещо, което трябва да ви кажа. И напълно ще ви разбера, ако след това откажете да работите с мен. Бях главен учен в имарийската лаборатория в Цзино. Бях там в деня, когато ви вкараха в помещението с Камбаната.

Последва дълго мълчание, после Кейт каза:

— Сега сме на една и съща страна. Да се съсредоточим върху конкретните задачи и най-вече върху намирането на лекарство.

— Много бих искал. Има и още нещо обаче. Струвате ми се… позната. Чудя се дали не сме се срещали.

Кейт го погледна внимателно.

— Ами… не мисля.

— Ах, доктор Уорнър, паметта ми не е това, което беше някога.

— Наричайте ме Кейт. И двамата.

След като Чанг привърши, Джейнъс сподели с тях своята история. Доктор Артър Джейнъс беше еволюционен биолог и вирусолог със специален интерес към вирусната еволюция — изучаването на процеса на адаптация и мутация на вирусите.

— Когато се разрази чумата, бях в Алжир, работех по проект на Световната здравна организация — каза Джейнъс. — Едва успях да се измъкна. Оттам се добрах до Сеута. После ме заловиха имарийците, качиха ме на чумния шлеп и ме назначиха за асистент на доктор Чанг.

Доктор Чанг се разсмя.

— Но оттогава аз съм този, който свири втора цигулка. Доктор Джейнъс е геният в нашия екип. Именно благодарение на него осъществихме сериозен напредък.

Всеки от двамата се опитваше да отхвърли лаврите.

След това те описаха своите проучвания и методи. Кейт бе зашеметена. Тези хора се бяха заели с чумата от съвсем друг ъгъл — търсеха сходство с предишни епидемии и се опитваха да открият лице с естествен имунитет, което би могло да притежава генетична аномалия, осъществяваща защита от чумата.

Джейнъс направи чай и им го поднесе и докато седяха и посръбваха от димящите чаши, продължиха обсъждането.

Никой не изразяваше открито несъгласието си с другите. „Колко мило“, помисли Кейт. Спокойната обстановка и колегиалността им помагаха да се съсредоточат и да възприемат гледната точка на другия.

Ала въпреки всичко това не можеха да се похвалят с успех по отношение записките на Мартин.

От известно време се бяха съсредоточили върху една определена страница, на която имаше някакъв шифър:

ПИЕ = имару?

535… 1257 = Втора Тоба? Нова система за доставка?

 

Адам =>Потоп/АаПотъва=>Тоба 2 => КБУ

Алфа => Липсваща делта? => Делта => Омега

п 70 хг =>п 12,5 хг => 535… 1257 => 1918… 1978

 

Минимална алфа локализира трезора на Атлантида?

Теории се раждаха и умираха, отхвърлени колективно. Кейт започна да се безпокои, че ще се изчерпят откъм идеи. От време на време чуваше тропот от машинното под тях, нерядко придружен от ругатните, разменяни между Шоу и Дейвид. Обикновено това приключваше, когато Камау се намесваше с дълбокия си глас:

— Господа, моля ви.

Кейт започна да се чуди дали когато двамата приключат ще остане нещо от двигателя.

В общи линии долу се разменяха ругатни, а при тях цареше научна атмосфера.

След една от поредните разпри, завършила с обичайното „Господа, ако обичате!“, Дейвид се появи при тях, целият омазан в машинно масло, и каза:

— Почти свършихме. Но това е единствената добра новина. Нямаме достатъчно гориво да стигнем брега.

Кейт кимна. Поколеба се дали да не му припомни за плана на Шоу да повикат помощ, но реши, че моментът не е подходящ. Дейвид изглеждаше изнервен. Какво щяха да направят, ако се появяха пирати? Да изтичат долу и да вземат оръжията с надеждата, че могат да ги отблъснат? И да се молят този, който бе убил Мартин, да не ги застреля в гърбовете?

Дейвид тръгна към банята, вероятно за да се измие.

Джейнъс остави чашата на масичката и каза:

— Това, което най-много ме тормози, е ПИЕ = имару? Като някаква подигравателна бележка е. Може би цели да обезсърчи незапознатите като нас? Нещо като камуфлаж. Дали да не го зачеркнем и…

— Какво каза? — провикна се Дейвид от тоалетната.

— Ами…

Дейвид се върна и взе страницата с мръсните си пръсти.

Кейт се опита да му я дръпне.

— Дейвид, ще я изцапаш…

— Знаеш ли какво означава това? — обърна се Дейвид към нея.

— Не. А ти?

— Да.

— Коя част?

— Цялото. Зная какво представлява всичко това. Не са научни записки, Кейт. Исторически бележки са.