А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (80)

78.

Кейт стоеше в огромния команден център. Отсрещната стена бе покрита с холографски изображения, каквито не бе виждала никога. Карти проследяваха човешката популация на всеки континент.

В другия край на помещението се пробуди аларма.

Приближаващ се кораб.

Спътникът й изтича при пулта и размърда пръсти в синкавия облак, който се появи над него.

— От нашите е.

— Как е възможно? — учуди се Кейт.

Преди петдесет хиляди тукашни години тя и спътникът й бяха получили съобщение: техният свят, родният свят на атлантите, е превзет със сила, за един ден и една нощ. Как бе възможно да има оцелели? Дали съобщението не е било сгрешено? Кейт и партньорът й бяха спазили нужните изисквания, бяха замаскирали научната експедиция, предполагайки, че са последните от рода си и че вече са сами във вселената, изоставени на произвола, двама учени, които никога няма да могат да се върнат у дома. Нима бяха грешали?

— Това е спасителен кораб — съобщи спътникът й. — Възкресяващ съд.

— Не може да дойдат тук!

— Твърде късно е. Вече се приземяват. Възнамеряват да закопаят кораба под ледената шапка на южния полюс. — Спътникът й продължаваше да работи над таблото. Изглеждаше напрегнат. „Нещо го плаши?“

— Кой е на кораба? — попита Кейт.

— Генерал Арес.

Сега вече и Кейт се уплаши.

Сцената се смени. Кейт се намираше в друг кораб — не беше в совалката. Този съд бе наистина огромен. Стъклени тръби се простираха на километри пред нея.

В пространството отекнаха стъпки.

— Ние сме последните — съобщи глас от сенките.

— Защо дойдохте тук? — попита нейният спътник.

— За защита на Фара. Четох изследователските ви доклади. Генът за оцеляване, който сте дали на туземците. Намирам го… за многообещаващ.

Говорещият пристъпи в осветеното място.

Дориан.

Кейт едва не побягна. Генерал Арес беше Дориан. Но как бе възможно? Тя присви очи. Лицето на този човек не приличаше на лицето на Дориан, но всичко останало караше Кейт да го възприема като него. Или пък бе обратното? Дали Арес бе в Дориан и Кейт долавяше тази същност — и сега я виждаше в най-чистата й форма? Всичко, което виждаше в Арес, принадлежеше на Дориан.

— Тукашните обитатели не са ваша грижа — продължи нейният спътник.

— Напротив. Те са нашето бъдеще.

— Нямаме право да…

— Вие нямахте право да ги променяте, но каквото станало — станало — прекъсна го Дориан. — Изложили сте ги на опасност в мига, когато сте им дали част от нашия геном. Нашите врагове ще ги преследват, както преследваха нас, до най-далечните точки на вселената, където и да отидем. Искам да ги спася, да им осигуря безопасност. Ние ще им помогнем да се развият и те ще станат нашата армия.

Кейт поклати глава. Дориан я изгледа.

— Трябваше да ме послушаш преди.

* * *

Безкрайните редове стъклени тръби изчезнаха и Кейт се озова в друго помещение на същата конструкция. Тук имаше само десетина тръби, подредени около нея в полукръг. Това бе помещението, което бе видяла преди — в Антарктида — където тя, Дейвид и баща й се бяха срещнали.

Във всяка тръба имаше различен човешки подвид.

Зад нея се отвори врата.

Дориан.

— Виждам, че… провеждаш свой собствен експеримент — каза Кейт.

— Така е. Но ти казах, че не мога да се справя сам. Имам нужда от помощта ти.

— Заблуждаваш се.

— Те ще умрат без теб — продължи Дориан. — Всички ние ще умрем. Съдбата им е и наша съдба. Войната е неизбежна. Или ще им осигуриш генетичния набор, от който се нуждаят, или те ще загинат. Нашата съдба е предначертана. Аз съм тук заради тях.

— Лъжеш.

— Тогава остави ги да умрат. Не предприемай нищо повече. И виж какво ще се случи. — Той млъкна и я погледна очаквателно. Кейт не отговори и Дориан продължи: — Те имат нужда от нашата помощ. Промяната им е завършена едва наполовина. Трябва да довършиш това, което си започнала. Няма друг начин, нито връщане назад. Помогни ми. Помогни на тях.

Кейт си спомни за своя спътник и неговите възражения.

— Другият член на вашата малка експедиция е глупак. Само глупаците се борят срещу съдбата.

Мълчанието на Кейт беше сигнал — за нея и за Дориан. Той, изглежда, черпеше сили от нейната неувереност.

— Те вече се разделят. Събрах кандидати и направих свои експерименти. Но нямам необходимия опит. Нужна си ми ти. И твоите изследвания. Ние можем да ги преобразим.

Кейт въздъхна обезсърчено. Имаше чувството, че я е омагьосал, че придобива власт над нея. Така бе станало и преди — в нейното преди, в Сан Франциско. Опита се да бъде разумна, да се споразумее с него, но мислите й се върнаха към Гибралтар, а после и към Антарктида, където бе негова пленница. История, която се повтаряше. Същите играчи играят различна игра, но със същия край, макар и на друга сцена. Само дето това беше много отдавна, в друг живот, в друга ера.

— Ако ти помогна — каза тя, — искам никой от екипа ми да не пострада.

— Имаш думата ми. Ще се присъединя към вашата експедиция — като съветник по сигурността. Има допълнителни стъпки, които трябва да предприемете, за да прикриете присъствието си тук. Освен това искам да програмираш съживяващите тръби към моята радиационна аура — в случай че… че с мен стане нещо непредвидено.

Дориан отпусна глава на седалката и затвори очи. Това не беше сън. Не беше и спомен. Той бе тук, в миналото.

И Кейт присъстваше: първо му възразяваше, после се съгласи да му помага. Той бе присвоил изследванията й, беше ги използвал и я бе предал, когато бе приключил с нея.

През годините и вековете те разиграваха един и същ сценарий, опитвайки се да променят човешката раса — тя бе техен защитник, той преследваше целта си да се сдобие с армия свръхчовеци.

Кой от двамата беше прав?

Усети и нещо друго: Кейт си спомняше разни неща по същото време, когато и той, сякаш двамата бяха свързани с невидима мрежа: всеки получаваше сигнали, спомени от миналото, водещи ги към някаква цел. По този начин тя щеше да се сдобие и с кода. Такъв поне бе планът на Арес. Дали всичко останало също следваше неговия сценарий?

Видът на Кейт изпълни Дориан с нова жизненост. Нейният страх, уязвимостта й. Същите както преди. Тогава силата бе на негова страна, сега щеше да бъде същото. Тя държеше информацията, от която той имаше нужда. И скоро тази информация щеше да е у него. Трябваше само Кейт да си спомни.

Но не беше само това. Тя наистина си бе спомнила нещо — код, както той очакваше. Арес го знаеше. Дориан бе близо до Кейт, а тя бе близо до това да си припомни останалото, да възстанови кода, от който той се нуждаеше. Бе нагласил всичко перфектно във времето. Скоро тя щеше да е в ръцете му и Дориан щеше да й отнеме последната тайна, това, което тя ценеше най-много, и тогава поражението й щеше да е пълно.