А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (76)

74.

Исла де Алборан

Дориан видя двата димни стълба над морето доста време преди малкият остров да изплува пред погледа му.

Пилотът накара водещия вертолет да увисне на половин километър от острова, за да могат хората в трите вертолета да огледат наблюдателния пост.

До пристана гореше голяма яхта. Двуетажната постройка на поста бълваше облаци дим. Дориан не бе закъснял много. Може би около час.

— Сър — обади се пилотът, — изглежда, сме пропуснали купона.

Мъжът очевидно страдаше от натрапчивия симптом „коментирай очевидното“ — недостатък, който Дориан напоследък забелязваше в много от подчинените си.

— Много си наблюдателен. Трябваше да станеш аналитик — промърмори недоволно той, докато обмисляше какво да правят.

— Водач на крилото, тук Трети. Горивото ни падна до четирийсет процента. Дайте разрешение да кацна и да потърся гориво…

— Не разрешавам, Трети — сопна се Дориан в шлемофона. — До цялото крило: поддържайте дистанция от поста. Трети, обстреляйте единия вертолет на площадката.

Съседният вертолет изстреля ракета, която удари една от машините долу. Миг по-късно последва втора, много по-мощна експлозия.

— Минирали са вертолетите? — попита пилотът.

— Да. Унищожете и втория — добави Дориан. — Къде най-близо можем да заредим?

— Марбела или Гранада. Според доклада от наземните сили и двете места са сигурни…

— Те са поели на изток.

— Откъде…

— Защото знаят, че ги гоним, и няма къде другаде да идат. — Дориан погледна Коста, своя помощник, който седеше от другата страна. — На изток има ли някой от нашите чумни шлепове?

Коста затропа с пръсти по лаптопа.

— Да, но е почти в залива на Картахена.

— Наредете им да обърнат. Да се насочат на юг, на пресечен курс с нас.

— Да, сър.

— Някакви новини от него? — попита Дориан. Последното съобщение беше: „Исла де Алборан. Побързайте“. Дали не беше в опасност?

— Не, сър. — Коста погледна през прозореца към горящата сграда. — Може да е загинал…

— Коста, никога не ми говори такива неща.

Доктор Пол Бренър бе заспал на кушетката в кабинета си. Вратата се отвори рязко, блъсна се в стената и го изплаши до смърт.

Пол скочи от кушетката и посегна към очилата си на масата. Беше сънен и объркан. Часовете, прекарани в сън, бяха най-приятното нещо… от доста време.

— Какво…

— Сър, елате да видите — каза лаборантът с разтреперан глас.

Вълнение? Уплаха? Докато Пол си сложи очилата, мъжът бе излязъл.

Пол хукна след него към центъра и лазарета. От двете му страни имаше редици легла, разделени с найлонови паравани. Пол виждаше само размазаните очертания на хората в леглата. Това, което не виждаше, го плашеше най-много. Никакво движение, нито светлини, нито равномерното писукане на монитори.

Отдръпна паравана на едно легло. Кардиологичният монитор мълчеше угаснал, изключен. Пациентката под него лежеше неподвижно. От устата й течеше кръв и образуваше локва на белите чаршафи.

Пол бавно отиде до леглото на сестра си. Същото.

— Процент на оцелелите? — попита той лаборанта с безжизнен глас.

— Нула.

Пол напусна отделението, като влачеше крака — едва имаше сили да ходи. Чувстваше се опустошен, лишен от всякаква надежда, за пръв път от началото на епидемията, откакто Мартин Грей го бе поканил преди двайсет години в Женева и му бе казал, че се нуждае от помощта му за научно изследване, което може да спаси човечеството от най-мрачните му дни.

В Орхидейния оперативен център екраните, на които преди няколко часа се виждаше Симфоничният алгоритъм, сега показваха карта на света. Тя бе обагрена в червено от броя на жертвите по всички континенти.

Лицата на всички в помещението отразяваха ужаса, който вдъхваха мониторите. Мрачни погледи посрещнаха Пол. По-малко хора извръщаха глави към него. Някои от членовете на екипа бяха преживели чумата и имаха имунитет, също като Пол. Но за повечето Орхидея беше ключът към тяхното оцеляване и ето че сега надеждите им бяха разбити. Хората, които липсваха, се намираха в лазарета. Или в моргата.

Останалите мъже и жени обикновено се навъртаха край масите, разговаряха и спореха, но сега седяха мълчаливо, с огромни тъмни торбички под очите.

Ръководителят на екипа стана и се покашля. Заговори, докато Пол приближаваше центъра на стаята, но Пол не чу нито дума. Погледът му бе втренчен в картата, сякаш беше в транс, сякаш нещо там го привличаше като магнит.

Орхидейна зона Бостън: потвърдено за 22% жертви

Орхидейна зона Чикаго: потвърдено за 18% жертви

Той прегледа статистиката.

В Средиземно море, южно от Италия, само един остров светеше в зелено, като самотен пиксел.

Пол натисна интерактивния екран и картата се увеличи.

Малта

Орхидейна зона Валета: 0% жертви

Орхидейна зона Виктория: 0% жертви

— Какво е това? — попита Пол.

— Примамка — отвърна един от аналитиците.

— Не може да сме сигурни! — подхвърли някой друг.

Ръководителят вдигна ръце.

— Сър, постоянно получаваме нови доклади за нарастване броя на жертвите по света.

— Малта не е ли докладвала? — попита Пол.

— Напротив. Съобщиха, че нямат жертви.

— Малтийските рицари — обади се друг аналитик — са направили изявление, че осигуряват „подслон, грижи и утеха в тези мрачни времена на криза и война“, както го били правили и преди.

Пол погледна объркано картата.

— Ние смятаме — заговори ръководителят, — че просто се опитват да възродят мита за рицарите хоспиталиери, или по-лошо, да привлекат здрави индивиди, за да им помогнат да отбраняват острова.

— Интересно… — промърмори Пол.

— Всички останали съобщават за жертви в диапазона между петнайсет и трийсет процента. Според нас тези цифри на някои места са занижени. Ватиканската Орхидейна зона съобщава за двайсет процента, шанхайската за трийсет и четири, докато втората шанхайска зона дава едва половината от този резултат…

Пол тръгна замислено към вратата.

— Сър? Има ли друго лечение?

Пол се обърна към анализатора. Зачуди се дали от Белия дом са поставили свой човек в групата, някой, който да докладва на началниците си за последните развития по случая, информатор, който да каже на Вашингтон дали е време да атакуват „Приемственост“ и после да задействат програмата за евтаназия.

— Има… нещо друго — каза Пол. — Нещо, над което работех. Свързано е с Малта. Искам да се обадите на директорите на Виктория и Валета. Открийте каквото можете.

Помощникът на Пол дотича и викна:

— Сър, президентът е на линия.