А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (2)

Пролог

Преди 70 000 г.

Близо до днешна Сомалия

Изследователката отвори очи и разтърси глава, за да проясни мислите си. Корабът бе ускорил програмата за нейното събуждане. Защо? Процесът на събуждане обикновено протичаше постепенно, освен… Гъстата мъгла в тръбата й се поразсея и тя видя на стената мигаща червена светлина — аларма.

Тръбата се отвори и вътре нахлу студен въздух, който хапеше кожата й и разпръскваше последните остатъци от мъглата. Жената стъпи на студения метален под и се отправи все още неуверено към пулта за управление. Блещукащи вълни от зелена и бяла светлина, като воден фонтан от пъстроцветни светулки, подскочиха от таблото и обвиха ръката й. Тя размърда пръсти и стенният дисплей реагира. Да, десетте хиляди години хибернация бяха приключили петстотин години по-рано. Тя погледна към двете празни тръби зад себе си, после последната, в която бе нейният спътник. И там програмата за събуждане вече бе активирана. Жената помръдна пръсти, за да преустанови процеса, но беше твърде късно.

Тръбата му се отвори със свистене.

— Какво е станало?

— Не съм сигурна.

Тя изведе на дисплея карта на света и статистически данни.

— Имаме популационна тревога. Може да е заради масово измиране.

— Източник?

Тя увеличи картата до малък остров, заобиколен от грамадно петно черен дим.

— Свръхвулкан близо до екватора. Глобалната температура се покачва драстично.

— Засегнати подвидове? — попита нейният спътник, докато се измъкваше от тръбата и се приближаваше.

— Само един. 8472. На централния континент.

— Колко жалко — рече той. — Бяха толкова обещаващи.

— Да, така е. — Изследователката се отдалечи от пулта. Вече не изпитваше нужда да се подпира. — Бих искала да проверя това.

Спътникът й я погледна въпросително.

— Просто да взема образци — каза тя.

След четири часа жената бе преместила огромния кораб на близо половин свят разстояние. В обеззаразяващата камера тя закопча последните презрамки на скафандъра, сложи си шлема и зачака вратата да се отвори.

Междувременно включи говорителя в шлема.

— Проверка за връзка.

— Потвърждение — отвърна спътникът й. — Получавам и образ. Имаш разрешение за излизане.

Вратите се разтвориха и зад тях се показа белеещ се бряг. Двайсетина крачки по-нататък брегът бе посипан с пепел, която се простираше чак до скалистия хребет.

Изследователката вдигна глава към черното, изпълнено със сажди небе. С времето остатъчните сажди в атмосферата щяха да се утаят на повърхността и слънцето щеше да се върне, но дотогава щеше да е твърде късно за доста обитатели на планетата, включително и за подвид 8472.

Изследователката се изкатери на хребета и погледна назад към огромния черен кораб, акостирал като някакъв свръхголям механичен кит. Светът бе тъмен и притихнал, подобно на повечето предпопулационни планети, които бе изучавала.

— Последните данни за признаци на живот са отвъд този хребет, вектор двайсет и пет градуса.

— Прието — отвърна изследователката, завъртя се в указаната посока и ускори крачка.

Горе пред нея се виждаше голяма пещера, заобиколена от скалист участък, покрит с повече пепел от брега. Тя продължи изкачването си към пещерата, но забави ход. Ботушите й се хлъзгаха по пепелта и скалистата повърхност, сякаш вървеше върху стъкло, покрито с перушина.

Точно преди да стигне входа на пещерата усети нещо под подметката си. Не беше пепел, нито скала. Плът и кости. Крак. Изследователката отстъпи назад и завъртя надолу шлема, за да изведе находката на дисплея.

— Виждаш ли това?

— Да. Дай настройка на дисплея.

Образът дойде на фокус. Бяха десетки — тела, натрупани едно върху друго по целия път до зеещия вход на пещерата. Измършавелите почернели трупове се сливаха почти напълно с камънаците под тях и посипалата ги отгоре пепел; наподобяваха надземни коренища на огромно дърво.

За изненада на изследователката по телата нямаше белези.

— Невероятно. Никакви признаци за канибализъм. Оцелелите са се познавали. Вероятно са били членове на едно и също племе и са споделяли общи морални принципи. Мисля, че са дошли тук, вместо да слязат към морето, за да потърсят убежище и храна.

Спътникът й превключи дисплея на инфрачервен образ, за да покаже, че всички са мъртви. Неизказаното му послание бе повече от ясно: приключвай с това.

Тя се наведе и извади малък цилиндър.

— Вземам образци.

Задържа цилиндъра над най-близкото тяло и почака да получи ДНК пробата. Когато приключи, се изправи и заговори с официален тон:

— Совалка Алфа, научен дневник на експедицията, официално вписване. Предварителното наблюдение потвърждава, че подвид 8472 е станал жертва на събитие с ниво популационно измиране. Вероятната причина е свръхвулкан и последвала вулканична зима. Видовете са еволюирали приблизително 130 000 местни години преди настоящия запис. Опит за вземане на образци от последните известни оцелели.

Обърна се и тръгна към пещерата. Щом влезе, светлините от двете страни на шлема й се включиха и озариха сцената вътре. Покрай стените имаше сгърчени тела, но инфрачервеният дисплей не показваше признаци на живот. Изследователката влезе по-навътре. На няколко метра по-нататък телата изчезваха. Тя погледна надолу. Следи. Дали бяха пресни? Тя продължи навътре.

На дисплея й се появи мъничка червена следа. Признаци за живот. Тя сви зад ъгъла и червената светлинка се превърна в кехлибарено, оранжево, синьо и зелено сияние. Оцелял.

Изследователката натисна няколко копчета на малкия контролен пулт на китката си и премина към нормален образ. Оцелелият беше жена. Ребрата й стърчаха неестествено, изопвайки черната й кожа, сякаш щяха да я пробият при всеки мъчителен дъх, който си поемаше. Коремът под гръдната клетка обаче не беше хлътнал, както изследователката очакваше. Тя включи отново инфрачервения дисплей и потвърди подозренията си. Жената беше бременна.

Изследователката посегна към друг цилиндър за вземане на образци, но спря. Чу зад гърба си звук — бяха стъпки, тежки, като от влачещи се по камъните крака.

Тя завъртя глава. Иззад завоя излезе едър мъжки екземпляр. Беше с почти двайсет процента по-висок от средния за подвида ръст и значително по-плещест. Племенен вожд? Неговите ребра също стърчаха гротескно, бяха по-изпъкнали дори от тези на жената. Той вдигна ръка и засенчи очите си от светлината, бликаща от шлема на жената. Приклекна и пристъпи към нея. Държеше нещо. Изследователката посегна към шоковата палка и се дръпна назад и встрани от женската, но едрият мъжкар продължаваше да се приближава. Изследователката включи палката, но точно преди да я доближи, мъжкарят се олюля и се строполи до стената до женската. После протегна ръка към нея и й подаде това, което държеше — къс загнила плът. Женската захапа лакомо месото, а той облегна глава на скалата и затвори очи.

Изследователката бе затаила дъх. В шлема й отекна тревожният отсечен глас на нейния партньор:

— Алфа едно, получавам аномални витални показатели. Всичко наред ли е там?

Жената почука с пръст по контролното табло, изключвайки звука и видеосигнала.

— Всичко е наред, Алфа две. — Направи пауза. — Вероятно има повреда в скафандъра. Продължавам със събирането на образци от последните оцелели на подвид 8472.

Извади цилиндъра, клекна до едрия мъжкар и го постави в сгъвката на дясната му ръка. В мига, когато цилиндърът се допря до кожата, мъжът посегна към нея с другата си ръка. Улови я за китката и я стисна — прощално здрависване на умиращ. Зад него женската бе изяла прогнилия къс месо и ги гледаше с почти безжизнени очи.

Цилиндърът подаде звук за изпълнена функция, после още един, но изследователката не го отделяше от кожата. Не помръдваше, приклекнала до тялото. Нещо се бе случило с нея. После ръката на мъжкаря се плъзна надолу и главата му клюмна. Преди да разбере какво прави, изследователката вдигна мъжкаря, метна го на рамо и вдигна женската на другото си рамо. Скафандърният екзоскелет не се затрудни от повишената тежест, по-трудно се оказа да пази равновесие върху хлъзгавата скална повърхност.

След десет минути се спусна на брега и вратите на кораба се разтвориха. Жената влезе, положи телата върху полуавтоматични носилки, свали скафандъра и откара оцелелите в операционната. Погледна през рамо, после се съсредоточи върху пулта. Активира няколко симулации и след това се зае да нагласява алгоритмите.

— Какво правиш? — попита спътникът й зад нея. Не беше чула да се отваря вратата. Спътникът й бе спрял на прага и оглеждаше помещението. На лицето му се изписа объркване, после тревога. — Да не си…

— Съм — прекъсна го тя, докато търсеше подходящ отговор. Единственото, което можа да измисли, беше: — Провеждам експеримент.