А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (40)

38.

Имарийски сортировъчен лагер

Марбела, Испания

Имарийските войници пратиха Кейт и другите оцелели, дали обет за вярност, в един от белите небостъргачи, където ги настаниха по двама в стая. Слънцето се бе скрило преди часове, но Кейт продължаваше да гледа през панорамния прозорец, точно както бяха гледали обитателите на Орхидейната зона вчера.

В Средиземно море не се виждаха светлини. Никога не го бе виждала толкова тъмно. Единственото сияние идваше отвъд пролива, откъм Северно Мароко.

— Това легло ли избираш? — попита я съквартирантката й и посочи леглото до прозореца.

— Аха.

Съквартирантката й бе хвърлила багажа си на другото легло и сега тършуваше из стаята — Кейт нямаше представа какво точно търси.

Кейт остави раницата на пода, легна и остави на съня да я обори.

 

 

Не беше в атлантския комплекс — разбра го веднага. По-скоро приличаше на средиземноморска вила, може би в Стария град на Марбела. Коридорът бе застлан с мрамор, водещ към врата с висока дървена арка. Кейт имаше усещането, че ако я отвори, ще се случи нещо важно, някакво разкритие.

Тя пристъпи напред.

Вдясно от нея имаше две врати. Чу движение зад първата.

— Ехо?

Шумовете спряха.

Тя пристъпи към вратата и я отвори.

Дейвид.

Седеше на ръба на голямо легло с разхвърляни завивки. Беше без риза, наведен, завързваше си обувките.

— Ето те и теб.

— Ти си… жив?

— Очевидно напоследък е доста трудно да бъда убит. — Той вдигна глава. — Чакай. Помислила си си, че никога вече няма да ме видиш? Отказала си се от мен?

Кейт затвори вратата.

— Никога не се отказвам от човек, когото обичам.

 

 

Събуди се с неприятно чувство. Помнеше всяка секунда от съня, сякаш е бил действителност. Дейвид. Той жив ли беше? Или умът й се бе отказал от надеждата? Трябваше да се съсредоточи върху това, което ставаше тук. Мартин. Бягството. Това сега бяха най-важните задачи.

Първите лъчи на слънцето вече си проправяха път в стаята и съквартирантката й бе станала.

Кейт отвори раницата, извади малкия бележник и го отвори.

Мартин й бе написал бележка:

Моя скъпа Кейт,

Ако четеш това, значи са ни заловили. През последните 40 дни това бе най-големият ми страх. Четири пъти се опитвах да те измъкна.

Но беше твърде късно. От 30 пациенти, които умряха по време на изследването, се надявах поне един да ни отведе до правилното лечение. Но нямахме достатъчно време. Откакто баща ти изчезна на 29-5-87, прекарвам всеки час от живота си в опити да ти осигуря безопасност.

Но се провалих напълно.

Спази последния ми завет — постарай се да останеш жива. Не мисли за мен. Това е всичко, за което те моля.

Горд съм с жената, в която се превърна.

Мартин

Кейт затвори бележника, отвори го и прочете бележката отново. Беше развълнувана и трогната. Но долавяше, че има и нещо друго. Взе молива и сложи в кръгчета всички цифри. Заедно те изглеждаха така:

4043029587

Телефонен номер. Кейт седна на леглото.

— Какво има? — попита я съквартирантката й.

Кейт бе потънала в мисли и само промърмори:

— Решавам кръстословица…

Съквартирантката й се наведе заинтригувано към нея.

— Ще ми дадеш ли и аз да опитам?

— Съжалявам, приключих.

Жената се намръщи, стана от леглото и зашляпа с дебелите си крака към банята. Бравата щракна.

Кейт извади сателитния телефон от раницата и набра номера.

Чу се единично изписукване, после заговори женски глас, по начин, който подсказваше на Кейт, че е запис. Гласът беше с американски акцент.

— Начало на съобщението. Текущ доклад. Време на запис: 22:15, локално Атланта, седемдесет и пети ден от началото на чумната епидемия. Изследване 498: резултат отрицателен.

Изследване 498? Кое бе нейното последно изследване — когато умря Мари Ромеро? Контейнерът, за който настояваше Мартин, резултатите, които изпрати от подобния на термос цилиндър? 493? Значи след това бе имало още пет изследвания, очевидно на други места.

— Край на съобщението. Натиснете „нула“ за оператор. — Говорителят спря, после гласът се смени и продължи на немски. Съобщението се повтаряше на различни езици. Кейт натисна „нула“. Откъм банята се чу шум.

Ако съквартирантката й видеше сателитния телефон, щеше да докладва веднага и Кейт щеше да бъде разпитвана. Войниците бяха установили за оцелелите „код на честта“ — всички членове бяха длъжни да предадат оръжията и електронните прибори. Не ги претърсиха — част от мозъчната промивка на „Имари“ очевидно бе целта да им внушат, че са доброволни членове, а не затворници, и насилствени обиски щяха да разкрият фалша на подобно заявление. Въпреки това имарийците ги бяха предупредили за възможните последствия, в случай че забележат дори най-малки признаци на несъгласие с официалната политика. Всеки заловен със забранен предмет или с нещо, което може да се използва като оръжие, щеше да бъде прехвърлен незабавно в съседната сграда — при отказалите да дадат обет.

Кейт скри телефона под възглавницата, та съквартирантката й да не го види, ако излезе от банята, доближи глава до слушалката, сякаш си почиваше, и се заслуша.

Женски глас, който говореше бързо:

— Код за достъп?

На Кейт й трябваха няколко секунди да осъзнае какво казва.

— Аз…

— Код за достъп.

— Не го зная — прошепна Кейт, без да сваля поглед от вратата.

— Идентифицирайте се — продължи жената и в гласа й се долови подозрителност.

— Аз… работя с Мартин Грей.

— Дайте му телефона.

Кейт помисли за момент. Искаше й се да продължи разговора, да измъкне още информация, но как? Секундите изтичаха. Какъв избор имаше, освен да разкаже историята си и да се надява на помощ?

Вратата на банята хлопна и Кейт скри телефона зад възглавницата. Едва след това си спомни да натисне копчето за край на разговора. Когато вдигна глава, видя, че съквартирантката й я гледа. Кейт се направи, че чете бележника, и попита невинно:

— Какво има?

— С кого говореше?

— Сама си говоря. — Кимна към бележника. — Чета на глас. Навик.

„Хич не ме бива в лъжите“ — помисли си.

Следващите три часа преминаха в мълчание. Кейт лежеше по гръб и обмисляше възможностите да открие и измъкне Мартин. Съквартирантката й четеше и от време на време прихваше.

Обявиха закуска и жената скочи мигновено.

— Няма ли да дойдеш?

— Ще изчакам опашката да се източи — отвърна Кейт.

Вратата се затвори и Кейт отново набра номера.

— Код за достъп?

— Пак съм аз. Работя с Мартин Грей.

— Дайте му телефона…

— Не мога. Разделени сме. Заловиха ни имарийци.

— Какъв е кодът ви за достъп?

— Вижте, не го зная. Имаме нужда от помощ. Той не ми казваше всичко. Ако не му помогнем, след няколко часа Мартин Грей може да е мъртъв.

— Идентифицирайте се.

Кейт въздъхна.

— Кейт Уорнър.

Настъпи мълчание и Кейт си помисли, че връзката е прекъсната. Погледна екранчето. Секундите течаха.

— Ало? — Тя почака. — Ало?

— Останете на линия.

Чуха се две кратки писукания, после мъжки глас, млад, енергичен.

— Доктор Уорнър?

— Да.

— Аз съм Пол Бренър. От известно време работя с Мартин. Чел съм… запознат съм с вашите доклади, доктор Уорнър. Къде сте?

— В Марбела. Орхидейната зона. Имарийците я превзеха, както и града.

— Знаем.

— Нуждаем се от помощ.

— Операторът каза, че с доктор Грей сте разделени.

— Да.

— Имате ли достъп до записките на доктор Грей?

Кейт погледна към раницата. Въпросът я обезпокои.

— Аз… бих могла. Защо?

— Смятаме, че има информация, която е жизненоважна за нас.

— А за нас е жизненоважно да се измъкнем оттук, така че хайде да сключим сделка.

— Не можем да ви помогнем…

— Защо? Ами НАТО? Не можете ли да пратите командоси, които да ни измъкнат?

— НАТО вече не съществува. Вижте, нещата са доста сложни…

— Разкажете ми.

— Орхидея вече не действа на чумата. Хората умират — навсякъде. Президентът издъхна преди няколко часа и вицепрезидентът го последва малко след това.

— Кой тогава управлява?

— Говорителят на Белия дом изпълняваше ролята на заместник, но беше арестуван и екзекутиран по подозрение, че е симпатизант на „Имари“. Носят се слухове, че Обединеният щаб се е намесил и председателят ще поеме функцията на извънреден президент. Обмислял план да… Доктор Уорнър, тези изследвания ни трябват.

— Защо Орхидея вече не действа?

— Нова мутация. Чуйте, ние смятаме, че Мартин е работил върху нещо важно, но нямаме представа какво. Трябва да говоря с него.

Кейт отвори бележника и плъзна поглед по записките. Не разбираше почти нищо от това, което виждаше.

— Доктор Уорнър?

— Чувам ви. Можете ли да ни измъкнете?

Продължителна пауза.

— Няма кого да пратим в зоната, но ако успеете да се измъкнете… ще се опитам да ви уредя транспорт. Според наши източници имарийците планират още тази нощ да започнат евакуация на Южна Испания.

Кейт погледна навън. Слънцето почти бе изгряло. Денят щеше да е дълъг.

— Ще ви се обадя пак. Бъдете готови.