А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (25)

23.

Районът на Стария град

Марбела, Испания

Кейт не можеше да откъсне поглед от имарийските войници. Очакваше, че ще се втурнат през пасажа и ще ги заловят, но те не го направиха. Просто стояха на улицата около фонтана, крачеха напред-назад пред тежките камиони, пушеха, говореха по радиостанциите и очевидно очакваха нещо, но Кейт не знаеше какво.

Тя се обърна към Мартин.

— Те какво…

— Това е мястото за товарене. Чакат хората сами да дойдат при тях. Ела. — Той се обърна и забърза по тясната улица, право срещу прииждащата тълпа.

Кейт се поколеба, но го последва. Тълпата беше на стотина метра и се приближаваше бързо.

Мартин опита най-близката врата — беше на приземен магазин — но тя се оказа заключена.

Кейт пресече уличката и изпробва вратата отсреща. Не поддаде. Тя дръпна момчетата към себе си. Тълпата бе на петдесетина метра. Кейт опита вратата на следващата къща. И тя бе заключена. Тълпата щеше да е тук след секунди, можеше да ги стъпче. Реши да дръпне момчетата пред себе си, да ги притисне към вратата и да ги закрие с тялото си.

Чу, че Мартин дотичва. Застана зад нея, за да я пази така, както тя бе прикрила момчетата.

Тълпата бе на трийсетина крачки. Няколко души се бяха отделили от множеството и тичаха напред, очите им бяха присвити, пълни с решимост. Не поглеждаха към Кейт, Мартин и момчетата.

На прозореца на втория етаж някой дръпна плътна бяла завеса и зад завесата се показа жена на възрастта на Кейт, с черна коса и смугла кожа. Изминаха няколко секунди и изражението на жената се промени… дали сега там не се виждаше загриженост? Кейт отвори уста да й извика, но жената беше изчезнала.

Кейт отново притисна момчетата към вратата.

— Стойте мирно, деца. Много е важно.

Мартин не сваляше поглед от прииждащата тълпа.

Внезапно вратата пред тях изщрака и се отвори и от изненада Кейт, момчетата и Мартин полетяха напред и тупнаха на пода. Някакъв мъж ги дръпна навътре, а жената от втория етаж затръшна вратата. Ниският ропот на тълпата долиташе отвън.

Мъжът и жената ги отведоха навътре, във всекидневна с голяма камина и без прозорци. Стаята бе озарена от трепкащите светлини на свещи, които й придаваха зловещ вид.

Мартин подхвана разговор на испански. Кейт се зае с момчетата, но те се дърпаха и не й позволяваха да ги огледа за наранявания. Вероятно бяха на предела на силите си. И двамата бяха възбудени, уморени и объркани. Какво да направи? Нямаше да издържат още дълго. „Дали можем да се скрием тук?“ Това бяха думите на Мартин — или бягаш, или се криеш.

Тя разкопча ципа на раницата на Мартин, извади два бележника и моливи, подаде ги на Ади и Суря и те ги грабнаха и изтичаха в ъгъла. Имаха нужда от поне мъничко спокойствие и занимание, което им е познато.

Мартин размахваше ръце и повтаряше една и съща дума — тунел. Мъжът и жената се спогледаха разколебани, после кимнаха и отговориха. Мартин изглеждаше доволен. Погледна Кейт и каза:

— Ще се наложи да оставим момчетата.

— В никакъв слу…

Той я дръпна настрани, към камината, и заговори с нисък глас:

— Те са изгубили синовете си от чумата. Ще вземат момчетата. Ако имарийците следват досегашната си процедура, семействата с малки деца ще бъдат оставяни на мира. Прибират само младежите, за да ги включат в армията.

Кейт се огледа. На поличката над камината имаше снимка на мъжа и жената, изправени на брега и положили ръце върху две усмихнати момчета почти на възрастта на Ади и Суря. Дори цветът на косата и на кожата бяха сходни.

Тя погледна двамата, после момчетата, наведени над бележниците в ъгъла, под светлината на свещите. Опита се да си събере мислите.

— Те не говорят испански…

— Кейт, те почти не говорят. Тези хора ще се грижат добре за тях. Това е единственият ни шанс. Помисли си, ще спасим живота на четирима. — Посочи мъжа и жената. — Ако заловят момчетата с теб или мен, веднага ще разберат кои сме. Излагаме ги на по-голям риск. Трябва да го направим. Ще се върнем за тях. Освен това не можем да ги вземем там, където отиваме. За тях напрежението ще е непоносимо.

— А къде…

Но Мартин не почака да чуе въпроса, а заговори отново с двамата испанци.

Кейт отиде при момчетата в ъгъла и ги прегърна. Те се дърпаха, не искаха да се откъснат от бележниците, но след малко се успокоиха. Тя ги целуна и ги остави.

Мъжът и жената ги поведоха по тесен коридор до претъпкан кабинет с лавици с книги до тавана. Мъжът доближи една етажерка в дъното и почна да вади тежките томове и да ги хвърля на земята. Жената се присъедини към него и скоро етажерката се изпразни. Мъжът опря здраво крака в пода и я дръпна към себе си. Натисна едно лостче отстрани и стената отзад трепна. Той я подпря с рамо, стената се отмести и зад нея се видя тъмен каменен тунел.