А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (61)

59.

Някъде край бреговете на Сеута

Средиземно море

— Шоу го е убил — заяви категорично Дейвид.

Кейт се присви и погледна към затворената врата на каютата.

— Говори по-тихо.

— Защо? Той знае, че го е направил. И знае, че аз зная.

Кейт го погледна в очите. Дейвид беше ядосан.

Виждаше го в езика на тялото му, чуваше го в гласа му, но можеше и да го почувства — на по-примитивно ниво, сякаш някаква част от нея бе вътре в него и обратното. Гневът се надигаше от него и се просмукваше в нея като горещина от нагрят асфалт. Тя почувства, че я заразява, усети, че се съпротивлява срещу него и че подсъзнателно се подготвя за ново скарване. Събитията сякаш излизаха от контрола й. Трябваше да ги спре, да започне отнякъде. И Кейт взе решение — щеше да започне с Дейвид. Нуждаеше се от него, искаше го, не можеше да го направи без него… не би искала да го направи без него.

Дейвид кръстосваше из стаята и размишляваше — мрачни мисли, както усещаше тя. Кейт протегна ръка и почака да я види. Улови го, когато приближи, отведе го при леглото и го накара да седне. Коленичи пред него.

— Искам да говориш с мен. Ясно? — Улови лицето му в шепи.

Дейвид бе забол поглед в пода и я избягваше.

— Ще ги разкарам всичките, дори Камау. Само така ще се оправят нещата. Ще ги оставим някъде. Няма значение къде. Така за нас ще има повече храна. А след това трябва да се свържа с англичаните и американците. — Той поклати глава. — Флотилията на Слоун е край бреговете на Мароко. Защо още не са го бомбардирали? Какво чакат? Можем да сложим бързо край на тази война. Да не би да нямат гориво? Ако самолетите им не могат да летят, нека пратят атомни подводници — имат купища подводници. Ще им видим сметката там, а после ще се захванем с имарийските лагери, ще устроим трибунали право на места. Всичко ще приключи бързо.

— Дейвид…

Той все още не я гледаше.

— Може да ти се струва прекалено, зная, но това е единственият начин. Може би всичко е заради чумата. Това е последното изпитание. Денят на разплатата, в който хората ще покажат какви са в действителност, Кейт, да беше видяла какви неща правят. Да, това е изпитание, но и възможност — да се пречисти светът от безнравствените, от хората, които не могат да изпитват състрадание към ближния си.

— Когато са отчаяни, хората се променят…

— Не, мисля, че чумата разкрива какви са в действителност, независимо дали помагат на изпадналите в беда, или обръщат гръб на събратята си и ги оставят да умрат. Сега вече ние знаем кои сме. Ще издирим всички имарийци и техните поддръжници и ще ги изтребим — до последния. След това светът ще стане по-добър. Ще се възцари мир, хората ще се съобразяват с другите. Няма да има войни и глад…

— Дейвид. Дейвид! Сякаш не си ти!

Той най-после я погледна.

— Какво пък, може би това съм новият аз.

Кейт стисна зъби. Дощя й се да го зашлеви.

— Говориш като един друг, когото познавам. Той иска да намали населението на Земята, да елиминира хората, които не се наместват в представата му за идеален човек.

— Хубаво де… може би Слоун е напипал верния път, но осъществява мечтата си с погрешни средства.

Кейт затвори очи. Едва се сдържаше да не избухне. Трябваше да продължи този спор, да накара Дейвид да си излее душата, за да разбере какво е станало с него, защо се е променил. Да се съсредоточи върху фактите. Чу го как си мърмори:

— Ако имат проблем с подводниците, могат просто да изстрелят няколко крилати ракети…

— Зная защо не нападат имарийския флот.

— Какво?!

— Ще ти кажа, но ти трябва да ми кажеш какво е станало с теб.

— С мен ли? Нищо. Просто поредният работен ден.

— Говоря сериозно.

— Ами… Откъде да започна?… Слоун ме уби. Всъщност два пъти. — Той си вдигна ризата. — Виждаш ли, нямам белези.

Кожата му беше гладка като на новородено. Кейт не го бе забелязала, когато… изведнъж я завладя желание да се отдръпне от него. Какво беше той?

— Аз… не разбирам.

— И аз. Това достатъчно ли ти е?

— Кажи ми всичко.

— След втората смърт на Дейвид Вейл аз, разбира се, се пробудих в загадъчен атлантски комплекс, което може би обяснява всичко останало. Имаше само един път навън, сякаш бях плъх в лабиринт. И споменатият лабиринт ме отведе право сред хълмовете над Сеута. — Той присви очи, сякаш си припомняше. — Беше ужасно. Там бе истинска изпепелена пустиня. Място, където обитаваха всички мои страхове, всичко, срещу което съм се борил: имарийците, Протоколът Тоба, всички ужаси. Моят пълен провал. Като в кошмарен сън. Залови ме имарийски патрул и ме отведе в базата. А после разбрах какво е това място и защо го правят.

Кейт кимна.

— И реши да се сражаваш срещу тях.

— Не. Не и в началото, и се срамувам от това. Ужасно се срамувам. Първият ми порив бе да избягам от лагера и да те намеря. — Погледна я и за частица от секундата тя видя мъжа, когото обичаше. Беше силен, чувствителен и… беше Дейвид.

Той отмести поглед.

— Но нямах представа къде си, не знаех въобще откъде да започна. И тогава реших да се бия, да превзема базата.

— Дейвид, това те е променило.

— Допреди днешния ден бях убил стотици — един господ знае колко. Повечето от тях бяха от лошите — тези, които се опитват да убият мен и хората ми. Но в Сеута беше различно. Съвсем не както когато изпълняваш заповеди. Аз съставих плана, привлякох и други към осъществяването му и когато удари часът, аз натиснах копчето, което изтреби хиляди вражески войници и разпали войната на това място. Това бе моята битка и аз вярвах, че те си го заслужават, че каузата е справедлива. Исках аз да сложа точка на тази война. Усещах как в мен гори огромно желание. Исках да ги изтребя до крак, докато все още мога.

Кейт разбра. Болката, когато го беше изоставила в Гибралтар, решението му да се бие в Сеута. Раните му не можеха да зараснат за една нощ, гневът му нямаше да се уталожи скоро. Но видя и една пролука, прозорец, през който би могла да се промъкне. Дейвид се намести на леглото. Сега той бе уязвимият и тя знаеше, че следващите й думи ще определят какво ще се случи с „тях“, а може би и съдбата на мнозина други.

— Дейвид, трябва да ми помогнеш — прошепна тя.

Той мълчеше.

— През следващите четирийсет и осем часа деветдесет процента от населението на Земята ще умре.

— Какво?

— Чумата е мутирала. Имаше взрив в Германия…

— Слоун. Той изнесе едно куфарче от Антарктида.

— Каквото и да е имало в това куфарче, то е излъчило един определен тип радиация, разпространила се по цялата земна повърхност. Радиацията е променила чумата. Сега вече няма защита от нея. Орхидея е безпомощна. Всички народи на планетата ще пострадат. Повечето дори ще изчезнат. Но аз мисля, че мога да открия лечение. Мартин е работил за един нелегален консорциум, „Приемственост“. Той включва специалисти от службата за борба със заразните болести. Мисля, че са били на прага на откриването на лек. Разполагам с бележките му, но ми трябва помощ.

— И смяташ, че…

— Има още нещо. Трябва да ти го кажа. Дейвид, обичам те и съжалявам, че те оставих в Гибралтар. Съжалявам, задето не ти казах за Кийгън. Съжалявам, че не ти се доверих. Няма да се повтори. Каквото и да се случи оттук нататък, двамата ще бъдем заедно. И да знаеш, не ме интересува колко пъти си умирал и какви белези имаш или нямаш.

Той я целуна по устата и бе като целувката в Гибралтар. Тя усети как гневът му се разтваря, сякаш целувката бе отворила невидим клапан, през който излиташе натрупалото се в него напрежение.

Когато се отделиха един от друг, в очите му имаше топлина.

— И още нещо. Ще изпълнявам заповедите ти.

— Всъщност… може би поне за известно време ще е по-добре ти да издаваш заповедите. Защото аз все още трябва да наваксвам със събитията. Да си припомня нещата, които току-що ти разказах. — Той поклати глава. — Сигурно е прозвучало доста налудничаво. А и изглежда ти знаеш по-добре от мен какво става. Така че от теб мисленето, от мен стрелянето.

— Мисля, че съм съгласна.

Дейвид се изправи и огледа стаята.

— Яхта, на която е извършено загадъчно убийство, и назряващ апокалипсис. Страхотен фон за любовна среща.

— Е, поне не си от скучните.

— Ами да, опитвах се да ти разпаля интереса. А сега, откъде искаш да започнем: от чумата или от загадъчното убийство?

— Мисля, че…

Яхтата внезапно изгуби скорост. Спираха ли?

— Какво става?

— Не знам. — Дейвид я прегърна през раменете и я отведе в коридорчето, което водеше на долния етаж, в голямата спалня. Подаде й пистолет.

— Остани тук. Заключи вратата. Аз ще…

Тя го целуна отново.

— Бъди внимателен. Това е първата ти заповед.