А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (33)

31.

Дейвид Вейл изпробва вратите и пулта повече пъти, отколкото можеше да преброи. Дори се върна и легна в тръбата: надяваше се, че това може да задейства нещо. Стаята не се бе променила, откакто се бе пробудил. Усещаше, че силите му се топят. Вероятно му оставаха само няколко часа.

Трябваше да предприеме нещо. Върна се при повредения атлантски скафандър. Може би ако го облечеше… Вдигна го до гърдите си и крачолите увиснаха. Едва му стигаха до глезените. Дейвид бе висок почти два метра и доста плещест. Скафандърът бе за човек около метър и седемдесет, вероятно жена. Той го захвърли и отново погледна униформата, безупречна и нова.

Седна на пейката и се замисли. Това бе единственото, което не бе опитвал. „Какъв избор имам?“ Нахлузи неохотно панталона, после обувките. Изправи се и вдигна куртката пред себе си. Четирите овални тръби в помещението отразяваха изкривения силует на тялото му. Белезите от огнестрелни рани на гърдите и рамото му бяха изчезнали. Нямаше ги и старите рани от изгаряния, от падане от високо, от експлозиите на Единайсети септември, раната от нож под ребрата и късчето шрапнел от краткото сражение в Пакистан. Той бе съвършено нов човек. Само очите му си оставаха същите — напрегнати, внимателни.

Прокара ръка през късата си руса коса, въздъхна и отново погледна куртката — последната част от екипировката. Навлече я и тя хвърли отблясъци от светлината.

Зачуди се дали ще се събуди отново в тръбата, ако умре. И сякаш някой бе прочел мислите му, по първата тръба се появи малка пукнатина, която се плъзна по дължината й. Други пукнатини се разпростряха в различни посоки и под всякакви ъгли, размножаваха се като делящи се в петри клетки. Останалите тръби последваха примера на първата и скоро заради гъстата мрежа от пукнатини изглеждаха бели. В стаята се чуха тихи пропуквания — дребните парченца започнаха да се ронят. След секунди там, където допреди малко бяха поставени четирите тръби, сега имаше само конусовидни купчинки стъкло, блещукащи на ярката светлина като натрошени диаманти.

„Е, това отговаря на въпроса ми“ — помисли Дейвид. Каквото и да се случеше извън тази стая, тук вече нямаше да има възкресяване.

Вратата вдясно се отвори с тихо свистене. Дейвид прекрачи прага и се огледа. Дълъг тесен коридор се простираше докъдето му стигаше погледът. Озаряваха го редица светлини на пода и тавана.

Той закрачи по дългия коридор и вратата зад него се затвори. В коридора нямаше други врати и той бе по-тесен от тези, които бе виждал досега. Дали беше сервизен проход, или тунел за бягство?

След няколко минути коридорът завърши с голяма овална врата. Тя се отвори, докато Дейвид я приближаваше, и зад нея се видя помещение, което вероятно изпълняваше функцията на асансьор. Той влезе вътре и вратата се затвори. Дейвид нямаше усещане за движение, но му се стори, че платформата се върти.

Измина минута и вратата се отвори. Въздухът нахлу с такава сила, че го тласна към отсрещната стена, но напорът бързо отслабна.

Въздухът беше влажен и напомняше на средиземноморски. Навън бе тъмно като нощ. Дейвид прекрачи прага. Стените бяха от камък, но гладки — тук бяха работили машини. „Къде се намирам?“ Беше студено, ала не чак да замръзне. Това не беше Антарктида. Гибралтар?

Проходът бе с наклон нагоре, вероятно около двайсет градуса. Дали извеждаше на повърхността? Нямаше никаква светлина.

Дейвид разпери ръце и тръгна, опрял пръсти в стените. С всяка крачка въздухът ставаше по-топъл. Въпреки това пред него бе само мрак. А после по тялото му премина електрическа вълна, като поле от статично електричество, и той настръхна.

Студеният тъмен тунел изчезна и Дейвид се озова навън, сред планини. Беше нощ и звездите сияеха ярко — по-ярко, отколкото ги бе виждал някога, дори в Югоизточна Азия. Ако това бе Европа или Северна Африка, замърсяването трябва да бе изчезнало. И ако беше така… Над близкия скалист ръб отекнаха изстрели и експлозии. Дейвид затича напред, препъвайки се в камъните, и се изкатери.

Вляво склонът се спускаше към сякаш безкраен бряг. Дейвид просто не разбираше какво вижда — приличаше почти на два свята от различни времена, насложени един върху друг.

На полуостров с продълговато пристанище се издигаше нещо като постапокалиптична „крепост“ или може би военна база от бъдещето. Полуостровът се вдаваше на около пет километра навътре в морето и се стесняваше вероятно до стотина метра на мястото, където опираше в сушата — идеално място, за да се отбранява базата от набези от вътрешността. Там се издигаше висока стена, а отвъд нея се виждаше изпепелена земя. Редици конници щурмуваха стената, крещяха и стреляха. Приличаше почти на средновековна атака на замък — само че на замък от далечното бъдеще. Дейвид загледа сражението.

Конниците отпред хвърлиха нещо.

Избухна експлозия, в подножието на стената лумна огън и заревото му освети цялата крепост. От другата страна на тясното море Дейвид зърна огромна скала, щръкнала високо над водата. Гибралтарската скала. Намираше се в Северно Мароко, на другия бряг на Гибралтарския пролив. На този полуостров бе разположен град Сеута, автономно испанско селище. Поне допреди някой да го превърне в крепост. Все още се виждаха останки от града, но…

Чу зад гърба си шум на двигател. Обърна се и в същия миг блесна ярка светлина и го заслепи. Някой го бе забелязал на светлината от експлозията.

Един мъжки глас се провикна:

— Не мърдай!

Дейвид скочи от ръба и почти веднага в камънаците зачаткаха куршуми. Той се свлече на тясната площадка, на която бе излязъл преди малко, и потърси пипнешком входа. Нямаше го. През каквото и да бе минал одеве, то пропускаше само в едната посока и бе затворено с невидимо поле, което отвън не се отличаваше от околната скала.

Чу зад себе си тропот на тежки ботуши. Обърна се и видя имарийски войници да се спускат на площадката и да го заобикалят.