А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (39)

37.

Оперативна база на „Имари“

Северно Мароко

Известно време нито Дейвид, нито Камау нарушаваха мълчанието. Стояха и се измерваха с погледи.

Дейвид заговори пръв:

— Да не си дошъл да ме отведеш при майора?

— Не.

— Каза ли му кой съм?

— Не. И няма да му кажа.

„На коя ли страна е?“ — запита се Дейвид. Имаше нужда да провери предаността на Камау, без да разкрива своята.

— И защо не му каза?

— Защото ти не му каза. Предполагам, че си го направил с конкретна причина, макар да не знам каква. Преди три години ти ми спаси живота в Аденския залив.

Дейвид си спомняше добре тази операция: комбиниран удар на Часовникова кула от няколко бази, с цел да бъде унищожено пиратско гнездо. Камау беше агентът от базата в Найроби. Опитен войник, но в онзи ден просто не извади късмет. Групата му се качи на втория от трите пиратски кораба, ала скоро след това почти всички бяха избити — беше невъзможно да се предположи какъв ще е броят на противниците. Хората на Дейвид завладяха техния кораб, а после се прехвърлиха да помогнат на Камау. Беше твърде късно за повечето от колегите му.

Камау продължи:

— Никога не съм виждал някой да се бие като теб. Нито преди, нито след това. Ако запазването на личността ти в тайна ще уреди дълга ми към теб, ще мълча. И ще ти помогна, ако искаш, стига да ми се довериш.

Дали това не беше само стръв, за да се издаде? Кой знае защо, дълбоко в себе си Дейвид бе склонен да му повярва. Но му трябваше още информация.

— Как се озова тук?

— Преди три месеца получих шрапнел в крака. От Часовникова кула ме пратиха да се лекувам, а аз исках да се измъкна от Найроби. Имам семейство в Танжер. Живях там докато удари чумата. За няколко дни покоси цялото население на града — и аз се преместих тук. Всички бивши офицери от Часовникова кула получават пост в имарийската армия. Получих чин капитан. Шефовете на централи станаха подполковници, което е една от причините майор Рукин поне отчасти да вярва на твоята история. Северна Африка е опасно място, дори за войник. Потърсих тук убежище, нямах друг избор.

— Какво е това място?

— Не знаеш ли?

Дейвид втренчи поглед в него. Следващият отговор щеше да разкрие на чия страна е Камау, в какво вярва.

— Искам да го чуя от теб.

Камау се изправи.

— Отвратително място. Преддверие на ада. Разпределителен център. Тук докарват оцелелите от Африка и средиземноморските острови. И скоро ще докарват и от Южна Испания.

— Оцелелите… — Дейвид повдигна вежди. — От чумата.

Камау го гледаше все по-объркано.

— Известно време… бях откъснат от света. Трябва час по-скоро да ме въведеш в събитията.

Камау му разказа за глобалната епидемия, за падането на безброй правителства из целия свят. За възхода на Орхидейните зони и на имарийския план за световно преустройство. Наистина кошмарен сценарий.

— След като карат оцелелите тук — попита Дейвид, — какво правят с тях?

— Отделят силните от слабите.

— И какво става със слабите?

— Пращат ги обратно на чумните шлепове. Хранят морето.

Дейвид потръпна от ужас. Защо?

Камау сякаш прочете мислите му.

— Имарийците събират армия. Най-голямата в човешката история. Говори се, че са открили нещо в Антарктида. Но има какви ли не слухове. Казват, че Дориан Слоун се е завърнал. Че не може да бъде убит. Това, което ти разказа Рукин, е вярно — вчера в Германия е имало експлозия — в щаба на „Имари“. Говори се за нова световна война, но съюзниците имат сериозен проблем. Изглежда, тяхното чудодейно лекарство — Орхидея — вече не действа и светът е залят от нова вълна смърт. Хората смятат, че иде краят.

Дейвид разтърка слепоочията си.

— Каза, че предполагаш защо съм тук.

Камау кимна.

— Тук си, за да унищожиш това място, нали?

Дейвид трябваше да вземе бързо решение. Не беше ли дългът на един войник да се бие докрай дори когато борбата е обречена? Какво друго би могъл да прави? Отчаяно искаше да намери Кейт, но не би избягал — не и от това. Беше готов да загине в бой. Всъщност май вече му ставаше навик. Опита се да не мисли за пробуждането в тръбите, за това какъв може да е в действителност. Най-важното бе тук и сега.

— Да. Дойдох да разруша това място. Каза, че ще ми помогнеш?

— Да, казах.

Дейвид го погледна внимателно, опитваше се да прецени дали да му вярва.

— Защо не си опитал досега? Тук си от…

— Два месеца. — Камау закрачи из стаята. — Не знаех за плана на „Имари“, докато не дойдох. Нито че Часовникова кула е била тяхна марионетка. Бях шокиран и ужасен, когато узнах истината.

Дейвид познаваше това чувство. Остави Камау да продължи.

— Не можех да напусна Сеута. Светът тънеше в отчаяние. Знаех само, че оцелелите идват тук в търсене на убежище. Нямах представа… че трябва да сключа сделка с дявола, за да оцелея. Изключено е сам да разруша тази база. Нямах избор. Допреди два дни тук бяха разположени поне сто хиляди имарийски войници.

— А сега?

— Около шест хиляди.

— Колко от тях биха се били на наша страна?

— Няма да са много. Не бих се доверил на повече от десетина души. А ще искаме от тях да си заложат главите.

Десетина срещу шест хиляди. Никакви шансове. Дейвид се нуждаеше от някакво предимство, лост, с който да промени баланса.

— Какво ще ти е нужно, Дейвид?

— В момента почивка. Можеш ли да задържиш Рукин, да му попречиш да разбере кой съм?

— Да, но не за дълго.

— Благодаря ти. Капитане, очаквам те в шест вечерта.

Камау кимна и излезе.

Дейвид се изтегна в леглото. За първи път, откакто бе излязъл от тръбата, изпитваше увереност. Знаеше защо: сега имаше цел, мисия, която да изпълни, враг — когото да победи. Това го караше да се чувства добре. Сънят дойде бързо.