А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (73)

71.

Някъде близо до Исла де Алборан

Средиземно море

Дейвид се опитваше да вникне в думите на Кейт.

— Ти си…

— Атлантка.

— Виж, аз…

— Просто ме изслушай! — Кейт си пое дъх.

На вратата се почука. Дейвид сграбчи оръжието.

— Кой е?

— Камау. Дейвид, до час ще пристигнем.

— Разбрано. Нещо друго?

Пауза.

— Не, сър.

— Ей сега идвам — извика Дейвид към вратата. После се обърна към Кейт: — Какво значи всичко това?

— Дейвид, вече си спомням. Това е като потоп, като скъсана дига. Спомените. Откъде да започна…

— Ами например — откъде имаш тези спомени.

— Тръбите… имарийците ги смятат за лекуващи гнезда. Но това е само половината от истината. Те лекуват, но основната им задача е да възкресяват атлантите.

— Да ги възкресяват?

— Ако атлант умре, се съживява в тръбата с всичките си спомени до момента на смъртта. Атлантският ген е много повече от това, което си мислим. Той е забележително постижение на биотехнологията. Кара тялото да излъчва радиация, нещо като субатомно прехвърляне на данни. Спомени, клетъчна структура, всичко се събира и възпроизвежда.

Дейвид я гледаше объркано.

— Не ми вярваш.

— Не — възрази той. — Вярвам ти. Смятам, че всичко, което ми казваш, е истина. — Неусетно си припомни собственото си възкресяване, прераждането, както в Антарктида, така и в Гибралтар. Усещаше, че тя има нужда от него. Кейт преминаваше през процес, който той не разбираше. — Ако някой на този свят ти вярва, това съм аз. Ти чу моята история — моето възкресение. Но да се върнем на въпроса. Как би могла да имаш атлантски спомени?

Кейт изтри потта от лицето си.

— В Гибралтар корабът е бил сериозно повреден, почти разрушен. Последното, което си спомням, е връщането на кораба. Изгубих съзнание при експлозиите и моят партньор… той ме е пренесъл на ръце. Не зная какво е станало после. Сигурно съм умряла. Но не възкръснах. Корабът вероятно е изключил функцията за съживяване — защото е бил повреден, или обречен. А може би я е изключил моят партньор. — Кейт поклати глава. — Почти си спомням лицето му… Не, той ме спаси. Но по някаква причина не съм се върнала в тръбата. През 1919 баща ми е поставил в тръбата Хелена Бартън — моята майка. Родила съм се през 1978. Тръбата е програмирана да възкреси атланта до момента на неговата смърт. Тя отглежда зародиша, имплантира спомени, после му помага да съзрее до стандартната възраст.

— Стандартната възраст?

— Горе-долу моята възраст сега…

— Атлантите не остаряват ли?

— Остаряват, но този процес може да бъде спрян с няколко не особено сложни генетични промени. Стареенето е просто програмирана клетъчна смърт. Но при атлантите е табу да спират стареенето.

— Забранено е да не остаряваш?

— На това се гледа като… трудно ми е да ти обясня, но ще го нарека „алчност за живот“. Чакай, не е съвсем точно. Това е, но е също и признак за неувереност — да отмениш стареенето означава, че се вкопчваш в незавършената младост, сякаш не си готов да продължиш напред. Говори за незавършен живот, за живот, който не носи щастие. На определени групи е позволено да го правят и да поддържат стандартна възраст — една от тези групи е на изследователите на космоса.

— Значи атлантите… — Дейвид се поколеба. — Ти си изследовател на космоса?

— Не точно. Извинявай, непрестанно използвам неподходящите думи. — Тя опря ръка на челото си. — Би ли проверил дали няма нещо за главобол в аптечката?

Дейвид се върна с шишенце „Адвил“. Кейт взе четири таблетки и ги изпи преди Дейвид да успее да възрази заради голямата доза. „Тя е лекар. Какво зная аз?“

— Ние двамата бяхме научен екип…

— Защо дойдохте тук?

— Аз… не си спомням. — Тя потърка слепоочията си.

— Учени. Какви учени? Каква е специалността ти?

— Антропология. Какъв ще е най-близкият термин? Еволюционни антрополози. Изучавахме човешката еволюция.

Дейвид поклати глава.

— И какво опасно може да има в това?

— Изучаването на примитивните светове винаги крие опасности. Ако изгубим живота си по време на работа, има програма, която ни съживява, за да можем да продължим изследванията. Но нещо с моето възкресяване се е объркало. Спомените ми са били възстановени, но програмата не можела да върне тялото ми в стандартната възраст. Било е затворено в утробата на майка ми. Тези спомени са останали скрити в подсъзнанието ми десетилетия наред. Досега — докато достигнах стандартната възраст. — Тя се отпусна на леглото. — Всичко, което съм правила, е било под въздействие на тези подсъзнателни спомени. Решението ми да стана лекар, после и изследовател. Изборът ми да се занимавам с генетична терапия при аутистични индивиди, това е било само израз на желанието ми да коригирам Атлантския ген.

— Да го коригираш?

— Да. Преди седемдесет хиляди години, когато въведох Атлантския ген в човешкия геном, той още не беше готов за него.

— Не разбирам.

— Атлантският ген е невероятно сложен. Той е нещо като ген за оцеляване и комуникация.

— Комуникация… Нашите общи сънища?

— Да. Така осъществяваме достъп до него — при подсъзнателната комуникация между мозъците ни преминават субатомни частици, един вид радиация. Започна, когато ти беше в Северно Мароко, а аз в Южна Испания. Бяхме свързани, защото и в двама ни има Атлантски ген. Хората няма да могат да използват тази връзка още хиляди години. Аз им дадох гена, за да могат да оцелеят. Това бе единственото му предназначение. Но очевидно е излязъл изпод контрол.

— Какво?

— Хората, експериментът. Трябва да правим периодични генетични модификации — промени в Атлантския ген. — Тя кимна замислено. — За модификациите прилагахме генетична терапия с ретровируси — да, това е, ендогенните ретровируси в човешкия геном, ето какво са… фосили от предишни генетични лечения, които сме провеждали при хората, натрупани подобрения.

— Кейт, не те разбирам.

— Мартин беше прав. Това е невероятно. Той е бил гений!

— Аз…

— Неговата хронология за модификациите на Атлантския ген — те не са спрели преди хиляда и двеста години.

— Добре, но…

— Неговите „липсваща делта“ и „потъваща Атлантида“ се отнасят до разрушаването на нашия кораб и експеримента на моята научна група. Краят на нашите промени в човешкия геном.

— И това означава…

— Че промяната продължава. Някой друг се е намесил в човешката еволюция. Твоята теория е вярна. Има две фракции.

 

 

Дориан затвори очи. Никога не можеше да спи преди битка. Бяха на няколко часа от Исла де Алборан, от пленяването на Кейт и отвеждането й при Арес. Когато освободеше атланта, най-сетне щеше да може да открие кой е в действителност и какво представлява. Изпитваше тревога при тази мисъл. Какво ли щеше да научи?

Опита се да си представи Арес. Ето го, стои пред него, втренчил поглед в очите му, изкривен образ, отразяван в стената на празната тръба.

Дориан отстъпи назад. Десетина тръби се разпростираха в полукръг пред него. В четири имаше примати или хора. Трудно беше да определи точно какви са.

Вратата зад него се отвори със свистене.

— Не биваше да влизаш тук!

Дориан познаваше този глас, но не можеше да повярва. Обърна се бавно.

Пред него стоеше Кейт. Носеше скафандър, който приличаше на неговия, но беше различен. Неговият беше униформа. Нейният приличаше повече на защитен костюм за работа в стерилна лаборатория.

Очите й се разшириха, когато видя тръбите.

— Нямаш право да ги вземаш…

— Аз ги пазя.

— Не ме лъжи.

— Ти ги изложи на риск. Даде им част от нашия геном. Ти подцени омразата на нашия враг. Сега ще ни преследват до последния от нас.

— Тъкмо по тази причина ти не трябваше да идваш…

— Ти си последната от моя народ. А също и те.

— Аз лекувах само един от тях — оправда се Кейт.

— Да. Разбрах го, когато взех образците. Този вид вече никога няма да е в безопасност. Имаш нужда от помощта ми.