А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (66)

64.

От Тибет до Тел Авив

Майло свали тежката раница и доближи ръба на скалния корниз. Тучното зелено плато на Западен Тибет се простираше чак до хоризонта, където друга планинска верига срещаше залязващото слънце. Ведрият живописен пейзаж му напомни за манастира. Умът му мигом се прехвърли към последните мигове на това място, единствения дом, който бе познавал. Беше се изправил на друг скален ръб, загледан надолу към горящите дървени постройки, които се рушаха и прекатурваха надолу по обгорените скали.

Прогони тази сцена от ума си. Не искаше да мисли за това. В съзнанието му отекнаха думите на Цзиан: „Ум, който обитава миналото, строи тъмница, от която няма бягство. Контролирай ума си, или той ще контролира теб и никога няма да успееш да разрушиш стените, които е издигнал“.

Майло прочисти ума си и се върна при раницата. Щеше да лагерува тук и да поеме на път по изгрев-слънце, както бе правил досега. Извади палатката, после примките и картата, която изучаваше всяка вечер. Предполагаше, че е някъде близо до Кашмир в Северна Индия или Пакистан, а може би дори в Източен Афганистан, но ако трябваше да е честен, нямаше представа къде се намира, а и не бе срещал жив човек, който да му помогне с напътствия. Цзиан се бе оказал прав в съветите си: „Ще изминеш дълъг и самотен път. Но ще имаш всичко, от което се нуждаеш“.

За всеки от въпросите на Майло Цзиан имаше готов отговор. Храна? „Животните в тези гори ще са единствените ти спътници и те ще те изхранват.“ Майло навлезе в гората, както правеше всяка вечер, и нагласи примките. По пътя си похапваше горски плодове и ядки. Обикновено намираше достатъчно, за да поддържа задоволително енергетично ниво, а богатата на протеини закуска от улова оставяше за сутринта.

След като нагласи примките, вдигна палатката и разгъна постелката. Седна, съсредоточи се върху дишането си и потърси извора на спокойствие вътре в себе си. Постепенно потъна в безвремие и спомените му започнаха да се разсейват. Смътно осъзнаваше, че слънцето се е спуснало зад скалния ръб и придърпва завесата на мрака към планината.

Откъм гората долетя шум. Една от заложените примки се бе затегнала. Закуската за утре беше осигурена.

Майло влезе в палатката. В ъгъла бяха сложени последните две неща, които му бе дал Цзиан. Две книги. Първата се наричаше „Химни за умиращите“, но за изненада на Майло вътре нямаше песни, а три простички истории. В първата се разказваше за баща, който се пожертвал, за да спаси дъщеря си. Втората бе за мъж и жена, които прекосили безбрежна пустиня, за да открият съкровище, оставено от техен предшественик, което било единствената им надежда да спасят умиращия си народ. В последната се разказваше историята на скромен човечец, убил великан и станал крал, но отказал властта и я върнал на народа.

Цзиан бе посочил книгата: „Това е нашият пътеводител към бъдещето“.

„Как може бъдещето да бъде описвано?“ — попита Майло.

„Написано е с нашата кръв, Майло. Войната има едно и също лице, само имената и местата се менят. На тази земя има демони. Те живеят в сърцата и умовете ни. Това е разказ за нашата борба, хроника на отминали войни, които ще бъдат повторени. Миналото и нашата природа предсказват бъдещето. Прочети книгата. Научи я добре.“

„Ще има ли изпит?“

„Бъди сериозен, Майло. Животът ни изпитва всеки ден. Трябва да се съсредоточиш. Трябва да си готов за тях, когато имат нужда от теб.“

„За кои?“

„Скоро ще ги срещнеш. Те ще дойдат тук и ще се нуждаят от помощта ни, сега и още повече в бъдещето. Трябва да си готов.“

Майло се бе замислил над думите му. По някакъв начин те го караха да се вълнува. Чувстваше, че животът му има цел.

„Какво трябва да направя?“

„Един велик дракон ги преследва. Отдихът им ще е кратък. Драконът ще ги открие и ще ни облъхне с огненото си дихание. Трябва да построиш небесна колесница, която да ги отнесе надалече. Те трябва да оцелеят.“

„Чакай, има и дракон? И ще дойде тук!?“

Цзиан поклати глава.

„Майло, това е метафора. Не зная какво ще дойде, но трябва да сме готови. А ти се подготви за пътуването след това.“

Следващите седмици Майло се занимаваше с плетене на кош — за колесницата, която да отнесе тези хора надалече от дракона. Смяташе, че това е само за заблуда — нещо, измислено от Цзиан, за да го държи далече от останалите монаси. Но после те дойдоха — доктор Кейт и мистър Дейвид — точно както бе предрекъл Цзиан. Мистър Дейвид изглеждаше така, както го бе видял по-рано Майло — на прага на смъртта. Но доктор Кейт го излекува.

Другото предсказание на Цзиан се оказа също толкова вярно. Драконът ги последва — летеше в небето и бълваше огън, а доктор Кейт и мистър Дейвид едва му избягаха. Майло отново бе на върха на планината, загледан в коша, който бе изплел. Той висеше от грамаден балон, един от многото реещи се към хоризонта, далече от горящия манастир под него. Старите монаси знаеха. Бяха взели само един млад монах — Майло. Те не можеха да избягат от съдбата си. „Писано е“ — бе казал Цзиан. Но кой го е написал?

Майло отвори втората книга: „Първите човешки племена: история“. Тази книга му бе още по-непонятна. Беше написана на древен език, който Цзиан го бе накарал да изучи. Майло с радост бе изучавал английски, но този език се оказа различен — много по-труден. И текстът… какво ли означаваше?

„Твоето пътуване ще започне едва когато узнаеш отговора“ — бе казал Цзиан.

„Ако знаеш отговора, защо просто не ми го кажеш? — попита усмихнато Майло. — Можем да спестим малко време, аз ще излетя с балона и ще стигна бързо там…“

„Майло? — Цзиан се подпря на масата. — Пътят е крайната цел. Да откриеш сам отговорите, да постигнеш разбиране, това е част от твоето пътуване. Няма преки пътеки по този път.“

„Уф! Ясно.“

По времето, когато Майло стигна при това, което бе останало от Тел Авив, смяташе, че е разбрал книгите. И че е се променил от това, което бе видял, и от нещата, които бе преживял.

Избра една рибарска лодка, за която смяташе, че ще го вземе.

— Какво искаш, момче?

— Да ме откарате.

— Накъде си тръгнал?

— На запад.

— Имаш ли да предложиш нещо в замяна?

— Само готовността ми да работя здраво. И… най-великата история, която някога сте чували.

Рибарят го огледа подозрително.

— Добре, качвай се.