А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (45)

43.

Имарийски сортировъчен лагер

Марбела, Испания

Кейт беше в безопасност, или поне така смяташе. Адам Шоу, високият британски войник, който бе убил другия пазач… знаеше името й.

— Кой си ти? — попита Кейт.

— Петият човек от групата на САС, пратена тук да ви прибере.

— Петият?

— Имахме несъгласие за плана. Предложих да го променим, след като имарийците нападнаха Марбела. Другите четирима не се съгласиха.

Кейт огледа униформата му.

— Откъде намери…

— Точно сега е голяма бъркотия. Много нови лица. Изучавахме внимателно организацията на имарийската армия. Зная достатъчно, за да се преструвам на един от тях. Още по-лесно бе да си набавя униформа. Просто трябваше да си намеря жертва. Като стана дума… — той се наведе над мъртвия войник, — помогни да му сваля униформата.

— Защо?

— Сериозно ли питаш? Нали искаш да се махнеш оттук? Всеки идиот може да види, че си с преправен костюм на готвач, а дори и да не го види, ще те подуши от километър. Ти си направо ходеща купчина хранителни отпадъци.

Кейт вдигна рамене и смъкна престилката. Изглежда, не бе обърнала внимание на миризмата, вероятно заради още по-тежката смрад в кухнята.

Шоу й подаде куртката, после изхлузи панталоните и ги вдигна към нея.

Кейт се поколеба.

— Би ли се обърнал?

Той се усмихна.

— Нека позная, Кейт. Две чудесни цици, неестествено плосък корем и крака с прекрасен загар. Виждал съм го и преди, принцесо. Имах интернет, преди да ни удари чумата.

— Е, тялото ми го нямаше в интернет, така че обърни се.

Той поклати глава, но все пак се обърна.

На Кейт й се стори, че промърмори нещо като „свенливи американки“. Тя го пренебрегна и облече униформата. Беше й малко голяма, но щеше да свърши работа.

— Сега какво?

— Сега аз ще завърша мисията си — като те отведа в Лондон. Ти ще приключиш с изследването, ще откриеш лек за този кошмар и светът ще продължи да живее в щастливо неведение. Аз ще се снимам с кралицата и прочее и прочее. Стига да не направиш пак някой глупав ход, всичко ще е наред.

Кейт заобиколи трупа на мъртвия войник и се изправи срещу Шоу.

— Тук има един човек — доктор Мартин Грей. Той е мой пастрок и е човекът, който е сключил договор с вашето правителство. Трябва да го намерим и да го вземем с нас.

Шоу отведе Кейт на стълбите.

— Ако е тук, или умира, или вече е мъртъв. Не можем да му помогнем. Моята мисия си ти, не той.

— Сега вече е той. Няма да тръгна без него.

— Значи оставаш.

— А ти няма да изпълниш мисията си. И кралицата няма да те приеме.

— Шегувах се — изсумтя той. — Но въпросът е сериозен.

Кейт кимна.

— Знам. Става въпрос за живота на един човек.

— Не, Кейт, става въпрос за живота на милиарди.

— Никой от тях не ме е отгледал от съвсем малка.

Шоу въздъхна огорчено и махна с ръка към мъртвия войник в коридора.

— Другите трима скоро ще дойдат да го потърсят. Трябва да напуснем сградата.

Кейт обмисли думите му.

— Това май ще е твоят проблем. — Замисли се отново. Не можеха да претърсят цялата сграда, но трябваше да опитат поне нещо. Къде би отишъл Мартин? Той познаваше разположението на сградата и знаеше как действат и разсъждават имарийците. Спомни си за сейфа на хотела. Дали би могъл да издържи на рухването на цялата тази сграда? Не, така сам щеше да се напъха в клопка, а и храната нямаше да му стигне за дълго. Храна. Разбира се. — Когато приключиш с охраната, потърси ме в кухнята.

— В кухнята?

— Мартин трябва да е там. — Тя заслиза по стълбите.

— Чакай. — Той взе колана с пистолета на убития пазач и го пристегна на кръста й. — Носи го, но не се опитвай да го използваш.

— Защо?

— Първо, защото привлича внимание. А ако стреляш по някой, той вероятно ще е по-добър стрелец от теб.

— Откъде знаеш, че не съм първокласен стрелец?

— Четох досието ти, Кейт. Бъди внимателна. — Без да каже нито дума повече, той заслиза по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. След секунди се изгуби от погледа й.

Кейт го последва, но със собствено темпо. Когато се озова във фоайето, хората я погледнаха уплашено и се разбягаха.

През стъклената въртяща се врата тя видя Шоу да разговаря с охраната, да маха с ръце и да се смее с тях.

Кейт тръгна към ресторанта, който наподобяваше този в предишната сграда. Тук имаше хора, но много по-малко, отколкото очакваше. Всички се отдръпнаха, когато чуха стъпките й в коридора.

Тя бутна двойната врата на кухнята, но вратата не се отвори. Надзърна през овалния стъклен прозорец.

Мартин седеше на пода, подпрян на един метален шкаф. В краката му имаше купчина празни бутилки за вода. Кейт не можеше да определи дали е жив, или мъртъв.