А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (78)

76.

Кейт си помисли, че този сън изглежда много по-реален от предишните. Не беше сън, а… спомен.

Тя влезе в декомпресионната камера на кораба и зачака. Корабът се наричаше „Совалка Алфа“.

Скафандърът, с който беше облечена, я притисна леко, когато в камерата нахлу въздух.

Вратата се отвори и зад нея се показа скалистият бряг, който вече беше виждала. Покривалото от черна пепел, застлало преди земята, сега бе изчезнало.

Гласът в шлема бе отривист и Кейт трепна, когато го чу.

— Препоръчвам ти да вземеш колесницата. Пътят е дълъг.

— Прието — отвърна Кейт. Нейният глас звучеше променен, механичен и безчувствен.

Тя пристъпи към стената и опря длан на командното табло. Появи се облак синкава светлина и тя размърда пръсти вътре в него. Стената се отвори и Кейт видя увиснала във въздуха метална колесница.

Качи се в нея и включи пулта за управление. Колесницата се завъртя и излетя от помещението, но Кейт не усещаше почти никакво движение — машината създаваше нещо като сфера, в която инерцията почти отсъстваше.

Колесницата се понесе над брега и Кейт се огледа. Небето беше ясно — нито следа от пепел. Слънцето сияеше ярко и Кейт видя зелена растителност да се издига над скалната стена, ограждаща плажа.

Светът се възстановяваше. Животът се завръщаше.

Колко ли време бе минало, откакто бе приложила лечението — генетичната технология, която хората щяха да нарекат Атлантски ген? Години? Десетилетия?

Колесницата се издигна над скалния рид. Кейт оглеждаше с почуда зелените гори. Джунглата се завръщаше, издигаше се от пепелищата като нов свят, създаден от отломки — огромна градина, построена като убежище за тези ранни човеци.

В далечината се виеше дим. Колесницата се понесе натам и скоро на хоризонта се появи селище. Бяха го построили в подножието на висока скална стена, за да се защитават по-лесно от хищниците нощем. До селището водеше само един път и входът се охраняваше строго. Колибите и навесите бяха подредени в полукръг покрай стената. Пламтящото огнище в средата на селището също помагаше да пропъждат хищници.

Кейт знаеше, че хората ще се научат да палят огън по-късно — на този етап се стараеха единствено да поддържат огъня, получен при мълнии. Поддържането на огъня бе от жизненоважно значение за оцеляването на това племе — той осигуряваше защита, топлина, за да си готвят храната, от която пък щяха да се развиват мозъците им.

Четирима мъжкари стояха около огъня и се грижеха никога да не угасне. Огънят беше разпален в каменна вдлъбнатина. Бе заобиколен с високи камъни, за да не обхване селцето и камъните да пречат на играещите деца да паднат върху въглените. А имаше толкова много деца, стотици, които щъкаха наоколо, играеха и се търкаляха.

— Популацията расте — заговори спътникът й. — Трябва да направим нещо. Да определим лимит за размера на племето.

— Не.

— Ако ги оставим без надзор, те ще…

— Не знаем какво ще се случи — настоя Кейт.

— За тях ще е по-лошо…

— Отивам да изследвам алфите — каза Кейт, за да смени темата. Бързото нарастване на населението наистина можеше да създаде проблем, но сега това не бе най-важната задача. Светът беше малък, ала достатъчно голям да побере повече хора — стига да бяха миролюбиви. Ето над какво щеше да се съсредоточи.

Колесницата се приземи и тя слезе от нея. Децата в селцето спряха играта и я зяпнаха. Много от тях я доближиха, но родителите им изтичаха и ги бутнаха на земята. Те също паднаха, опрели лица в пръстта и протегнали ръце напред.

Гласът на спътника й стана още по-мрачен.

— Това е лош знак. Смятат те за богиня…

Кейт го игнорира.

— Влизам в селото.

Даде знак на хората да станат, но те останаха легнали по очи. Кейт приближи една от жените и я дръпна да се изправи. Помогна на следващата и тогава всички останали се надигнаха и изтичаха при нея. Скупчиха се и я последваха, докато заобикаляше огъня и наближаваше центъра на селцето.

Почти веднага забеляза колибата на вожда. Беше по-голяма, украсена със слонски бивни. Двама мускулести мъже стояха на пост пред входа. Когато се приближи, отстъпиха встрани.

Вътре, в дъното, седяха възрастен мъж и жена. Алфите. Изглеждаха толкова стари и сбръчкани. Така и не се бяха възстановили от гладуването в пещерата. Трима мъжкари бяха наклякали около каменната плоча в центъра на колибата, наведени над нещо, което приличаше на карта или рисунка. Всички се надигнаха. Най-едрият мъжкар пристъпи към Кейт, но старият вожд го спря с разтреперана ръка. После се поклони на Кейт, обърна се и посочи стената. Там имаше примитивни рисунки. Шлемът ги преведе: „Преди Небесния бог имаше само мрак. Небесния бог пресъздаде човека по свой образ и сътвори нов свят, богат и плодороден. Небесния бог върна слънцето и обеща, че то ще грее дотогава, докато човекът съществува в облика на Бог и пази неговото царство“.

Ето как се създаваха митове. Този бе изненадващо точен. Умовете им бяха извършили огромен скок напред и те бяха постигнали самопознание и способност за решаване на проблеми, каквито преди не притежаваха. Бяха съсредоточили новопридобития си интелект върху най-важните от всички въпроси: Как стигнахме дотук? Какво сме ние? Кой ни създаде? Какво е предназначението ни?

За първи път обръщаха внимание на загадката, обгръщаща тяхното съществуване, и търсеха отговори, както го правеха разумните видове. Но поради липсата на абсолютни отговори променяха интерпретациите си съобразно това, което вярваха, че е станало.

В гласа на нейния спътник се долавяше нервност.

— Това е много опасно.

— Може би не…

— Те не са готови — допълни той, поставяйки точката.

Бяха твърде млади, за да имат митология, но умовете им вече се бяха развили достатъчно и религията, която скоро щеше да последва митовете, би могла да е могъщо оръжие.

— Можем да поправим това. И да ги спасим.

Спътникът й не отговори.

Мълчанието му я потискаше. Беше по-лесно, докато спореше. Липсата на отговор сякаш я подтикваше да защити тезата си.

— Трябва да прекратим този експеримент още сега, преди да е станало по-лошо за тях — заговори най-сетне спътникът й.

Кейт се колебаеше. Появата на религия толкова рано наистина бе опасен прецедент. Тя можеше да се окаже нож с две остриета. Егоистично настроени туземци от племето биха могли да я използват за свои цели, да манипулират другите. Можеше да се окаже средство за раздаване на правосъдие, за гонение на нежелани и инакомислещи. Но ако се използваше правилно, религията бе невероятно цивилизоваща сила. Пътеводна светлина.

— Бихме могли да им помогнем — каза тя. — Можем да поправим това.

— Как?

— Ние им дадохме човешки кодекс. Ще добавим към него уроци, морал и още легенди.

— Това няма да ги спаси.

— Преди е вършело работа.

— Само ще удължи агонията. Какво ще стане, когато престанат да вярват? Легендите няма да хранят умовете им вечно.

— Ще се занимаем с проблема, когато възникне — отвърна Кейт.

— Не може вечно да сме тук и да ги държим за ръчичка. Не можем да решим всички техни проблеми.

— Защо да не можем? Ние ги създадохме. В тях вече има част от нас. Те са наша отговорност. Помощта ни ще е най-важното нещо, което бихме могли да направим. И без това не можем да се приберем у дома.

Думите на Кейт доведоха до нова пауза. Спътникът й поне засега се бе отказал да спори. Не й се нравеше, че между тях има несъгласие, но вече знаеше какво трябва да направи.

Протегна ръка и затрака с пръсти по миниатюрното табло. Корабният компютър светкавично анализира символичния език на туземците. Беше беден и оскъден и компютърът бързо състави речник. Тя разтвори ръка и от дланта й бликна светлина, която озари каменната стена. Символите, които проектираше, бяха подредени под рисунките на туземците. Възрастните алфи кимнаха. Двама от мъжкарите изтичаха навън и се върнаха с големи листа, в които имаше някаква гъста течност. В първия момент Кейт си помисли, че е сок от горски плодове, но после осъзна какво е: кръв.

Мъжкарите почнаха да рисуват по каменната стена с кръвта: копираха символите, които тя бе проектирала.

 

 

Кейт отвори очи. Беше във вертолета, сгушена в Дейвид. Вратата беше отворена и долу се виждаше морето, което хвърляше отблясъци. Вятърът изпълни дробовете й и тя осъзна колко силно я болят. Челото й бе покрито с едри капки пот и тя ги избърса.

Дейвид й посочи слушалките, окачени пред нея. Кейт ги взе и ги нагласи на ушите си. Той се наведе напред, натисна копчето и каза:

— Този канал е само за нас двамата.

Тя погледна неволно към Чанг и Джейнъс, които седяха срещу тях.

— Какво има? — попита я Дейвид, втренчил очи в нея.

— Не зная.

— Кажи ми.

— Не зная — повтори Кейт и отново избърса челото си. — Спомените ми се завръщат, вече не мога да ги спра. Преживявам ги отново… и сякаш те… вземат връх над мен. Наистина не зная. Страхувам се, че… ще загубя… себе си.

Дейвид сякаш не знаеше какво да каже.

Кейт се мъчеше да се съсредоточи.

— Може би съм във възрастта, когато атлантското лечение, това, което става в тръбите, възстановяването на спомените, взема връх и…

— Нищо не взема връх. Ще си останеш каквато си.

— Има и друго. Мисля, че пропускаме нещо.

Дейвид стрелна с поглед двамата учени.

— Какво?

— Не знам.

Кейт затвори очи, но този път спомените не се върнаха. Само сънят я обори.