А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (81)

79.

Някъде близо до Малта

Средиземно море

Дейвид вече различаваше на хоризонта два по-големи острова.

През последните шестстотин години тази малка островна група, покриваща едва сто и двайсет мили земя, бе мястото, за което се бяха водили най-много битки на цялата планета.

През Втората световна война нито едно късче от Земята не беше бомбардирано повече от Малта. Немските и италиански въздушни сили бяха изравнили острова със земята, но британците го бяха удържали.

В някои градове като Рабат жителите се бяха преместили да живеят под земята, в прокопани в скалите помещения, свързани с километри коридори. Катакомбите на острова бяха легендарни. Били използвани в римски времена, за да погребват мъртвите, но бяха запазили живота на безброй жители през Втората световна война.

Почти четиристотин години преди „Луфтвафе“ да стовари огнения си юмрук върху Малта друг демон се бе появил на прага й — армадата на Отоманската империя. През 1563 султан Сюлейман Великолепни докарал тук своя флот от близо двеста кораба, пренасящ над петдесетхилядна армия — най-голямата организирана бойна сила в тогавашния свят.

Месеците, които последвали, бяха известни като Великата обсада на Малта и тя бе променила историята на света. По време на тази обсада били водени едни от най-свирепите и кръвопролитни битки, познати на средновековния свят. Приблизително сто и трийсет хиляди гюлета били изстреляни от острова. Загинал един на всеки трима малтийци. Рицарите хоспиталиери заедно с набързо сформиран отряд от две хиляди войници, наети от Испания, Италия, Гърция и Сицилия, удържали острова в продължение на четири месеца, изтребвайки десетки хиляди врагове, докато накрая отоманският флот напуснал залива и се отправил към дома.

Според много историци, ако отоманците били превзели Малта през 1565, тяхната армия безпрепятствено би нахлула в Централна Европа — и е нямало да го има Ренесанса и съдбата на света е щяла да се промени завинаги.

Жителите на Малта се бяха сражавали до смърт. Дали не бяха защитавали и нещо друго освен живота си?

Дейвид погледна бележката. Минимална алфа локализира трезора на Атлантида.

Какво имаше там, на Малта? Древно съкровище? Какво общо би имало то с чумата, поглъщаща света?

Дейвид беше учил история. Той вярваше във фактите — истина, изкована от множество източници, потвърдена от очевидци, макар да произхожда от различни места.

Съкровищата са примамка за глупаците. Както и митичните предмети. Кивотът. Светият Граал. Не вярваше в тях. Военната история винаги бе по-достоверна. Генералите брояха своите жертви. Някъде между загубите на двете страни лежеше истината.

А тази истина бе, че безброй армии през вековете са воювали на Малта и тя рядко е падала в ръцете им.

* * *

Сега вече спомените бяха по-ясни и Кейт имаше чувството, че може да ги контролира, сякаш се движеше назад и напред във времето.

Беше облечена с атлантски скафандър и се намираше в примитивна колиба. Погледна през отвора, служещ за врата. Климатът навън изглеждаше променен. Беше влажно и дъждовно и растителността бе почти тропическа. Не средиземноморска. Може би бяха в Южна Азия.

Три жени седяха на земята и работеха трескаво над нещо. Кейт ги доближи и надникна над раменете им. Тибетският гоблен. „Оставят предупреждение, в случай че се провалим.“

Атлантите им го бяха дали — тя им го бе дала — като резервен план.

Сега вече го знаеше със сигурност.

Излезе от колибата и се озова на открито, насред селището. Колибите бяха чергарски, примитивни, лесни за вдигане и събиране, или изоставяне — ако се наложи.

В центъра имаше импровизиран храм. Тя го доближи. Пазачите на входа се дръпнаха встрани и тя влезе. Тук бе каменният ковчег. Около него в полукръг с кръстосани нозе и сведени глави седяха монаси.

При звука от стъпките й един мъж се надигна и тръгна забързано към нея.

— Приливната вода ще дойде скоро — каза Кейт.

— Готови сме. Утре поемаме към планините.

— Предупредихте ли другите селища?

— Пратихме вест. — Той не смееше да вдигне глава. — Но те едва ли ще се вслушат в предупреждението ни. Казват, че този свят им бил подвластен. И че не ги е страх от водата.

 

 

Примитивният храм изчезна, заменен от стъклено-стоманени стени, покрити предимно от холографски монитори.

Кейт се намираше в контролния център на совалката, до своя спътник, и двамата разглеждаха картата на света.

Бреговата линия на Южна Азия изглеждаше променена. Моретата настъпваха, променяйки завинаги континентите и поглъщайки крайбрежните селища, някои от които никога вече нямаше да се появят.

Холограмата показа сателитен образ на монаси, изкачващи се в планините. Носеха каменния саркофаг — ковчега.

Кейт все още не можеше да види своя спътник, но с крайчеца на окото си зърна Дориан — стоеше неподвижно и оглеждаше мониторите без особен интерес.

— Не е чак толкова зле — подхвърли той. — Намаляването на популацията ще ни позволи да укрепим нашия геном и вероятно да премахнем част от проблемите.

Кейт не искаше да отговаря. Дориан беше прав, но тя знаеше какво е решението и се боеше от него. Проблемите, които той не споменаваше, набираха сила през последните десет хиляди години — неконтролируема агресия, склонност към водене на войни, превантивно премахване на всяка осезаема заплаха. Тази нарастваща тенденция говореше за фундаментална дисфункция на гена за оцеляване: логически хората си даваха сметка, че светът им е с ограничени ресурси, че със сегашното научно и техническо развитие ще могат да изхранват само определен брой от своята популация. Те искаха да се подсигурят, че оцелелите ще са носители на тяхната генетична линия, ще са техни роднини. Войната — елиминирането на конкурентите за ограничената база ресурси — бе единственото решение, което виждаха. Но надпреварата в този геноцид се случваше твърде бързо, сякаш се намесваше някой друг, който действаше срещу тях.

Дълбоко в ума на Кейт се бе загнездила друга идея — че всичко това е дело на Дориан. Дали не я беше предал? Дали не се бе възползвал от нейните изследвания и не бе модифицирал гена? Тя продължаваше да поддържа сътрудничество с Арес/Дориан заради безопасността на своя спътник. Знаеше, че той не е съгласен със ставащото, но не виждаше алтернатива. Човешките племена се нуждаеха от всяко генетично преимущество, каквото можеха да получат — ако историята на Дориан, неговите предположения, бяха верни.

„Какво друго мога да направя?“ — запита се Кейт. Беше избрала единствения логичен курс.

Холографският дисплей започна да се променя. На картата се появи разширяващо се червено петно — броят на жертвите нарастваше.

Нейният спътник се завъртя на стола.

— Популационна аларма.

— Трябва да се намесим — каза Дориан.

— Не. Не и при тези нива — отвърна ядосано нейният спътник. — Ще се придържаме към нашия прецедент — само в случай на риск от изчезване.

Кейт кимна. Техният „прецедент“ се бе случил преди седемдесет хиляди години — когато тя бе решила да даде Атлантския ген на хората в онази пещера, защото техният подвид бе на ръба на изчезването.

Тя понечи да заговори, но на стената премигна нов тревожен сигнал.

Популационна тревога: подвидове 8471: риск от измиране 92%.

Кейт проследи мястото. Сибир. Денисованците. Потопът не би могъл да ги застигне там. Какво ставаше?

На екрана зазвуча нова аларма, от друго място.

Популационна тревога: подвидове 8473: риск от измиране 84%.

Тези подвидове обитаваха джунглите на Индонезия. Хобитите. Същите, които по-късно щяха да бъдат наречени Хомо флоресиенсис. Какво ли бе предизвикало тяхното измиране? Напредващите морски води в комбинация с агресивни човеци, заселили се относително скоро на островите? Кейт знаеше как е завършила тази история. Хобитите щяха да изчезнат. Коя ли бе тази година? Тя погледна към холограмата, разчитайки атлантския календар.

Споменът бе отпреди приблизително тринайсет хиляди години. Хрумна й нещо друго — ако продължаваше така, скоро щеше да присъства на потъването на Атлантида. Щеше да види какво се е случило. Липсващата делта. Зазвуча трета популационна тревога.

Популационна тревога: подвидове 8470: риск от измиране 99%.

Неандерталците. Гибралтар.

Спътникът й изтича при пулта и размърда пръсти над него. После се обърна към Дориан.

— Ти си го направил!

— Кое съм направил? Нали това е вашият научен експеримент? В края на краищата аз съм само военен съветник. Не ме забърквайте във вашите истории.

Мъжът извърна поглед към Кейт, очакваше реакцията й.

— Ще действаме по приоритет. Ще спасим онези, които можем — заяви тя.

Той се наведе над таблото и Кейт усети, че корабът се издига. Картата проследи траекторията му. Той прелетя Африка и се понесе към Гибралтар.

Дориан стоеше неподвижен като статуя и не сваляше поглед от нея.

Спътникът й изтича до вратата и спря.

— Ще дойдеш ли?

Кейт бе потънала в мисли. Популационните тревоги — всичките се бяха задействали едновременно. Какво ли означаваше това?

Дали Дориан не елиминираше всички други подвидове? Или изпитваше някое оръжие, провеждаше свой експеримент? Получил ли беше каквото е искал? Дали не я беше предал? Или ставаше нещо друго?

Дали пък това не беше работа на техния враг?

Шанс? Съвпадение?

Скоро щеше да узнае истината.

Спътникът й й обърна гръб.

Друг въпрос изплува в съзнанието й. Кой беше той?

Трябваше да види лицето му, да разбере кой е нейният съюзник.

Трябваха й отговори.

Опита се да се съсредоточи.

— Да. Идвам.

 

 

Доктор Пол Бренър плъзна поглед по екраните в оперативния център. Броят на жертвите растеше главоломно.

Орхидейна зона Будапеща: 37% от общото население е мъртво.

Орхидейна зона Маями: 34% от общото население е мъртво.

В долния десен ъгъл часовник отброяваше в обратен ред: 1:45:08.

По-малко от два часа до пълното измиране на човешката раса. Или може би до следващия етап от човешката еволюция.

След активирането на Протокола за евтаназия щяха да останат две групи човеци: еволюиращи и деволюиращи. Два човешки подвида, за първи път от хиляди години. Пол знаеше, че краят ще е като предишния път — само единият подвид ще оцелее. И това нямаше да е по-малко еволюиралият.

Оцелелите щяха да получат този свят само за себе си; генетично малоценните щяха да разчистят пътя.