А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (54)

52.

Имарийски преден флотски отряд „Алфа“

Близо до Танжер, Мароко

Дориан вървеше забързано по тесния коридор. Люкът в дъното бе отворен и през него струеше светлина.

На палубата цареше сумрак. Четири вертолета мъркаха на площадката за излитане. До тях се бяха строили войници в очакване да отлетят и да се включат в битката.

За първи път, откакто се бе събудил в тръбата в Антарктида, Дориан се чувстваше нормален. Чувстваше се както преди. Войник, който отива на война. Беше се върнал у дома.

От страничните врати надзъртаха моряци, надявайки се да го видят — предводителят на последната човешка империя, човекът, който бе умрял и възкръснал, повече от смъртен — бог, а може би дявол.

Чу зад себе си шляпане на боси крака по металния под, обърна се и видя, че е Джоана. Тя се хвърли към него и той я хвана и я вдигна във въздуха.

Джоана го прегърна и долепи устни до неговите. Той стоеше неподвижно; после бавно свали ръцете й от врата си и я целуна.

По коридора се чуха подсвирквания и дюдюкания.

Дориан се усмихна и пусна Джоана да стъпи на пода. Обърна се и продължи с решителна крачка към войниците и вертолетите зад тях.

* * *

Мартин отвори очи. Умът му се бе прояснил. Отново можеше да мисли. Кейт бе до него. Намираше се в лаборатория или болница. Някакъв мъж се бе навел над него. Мартин го познаваше. Спомняше си, че е разговарял с него чрез телевръзка. Доктор, изследовател от Китай, ръководеше изпитанията при Камбаната…

— Чанг… — промърмори с пресипнал глас Мартин.

— Как се чувствате?

— Ужасно.

Чу смеха на Кейт и тя се приближи до него.

— Поне знаеш как се чувстваш. Това е подобрение.

Той й върна усмивката. Чудеше се какво ли е направила, за да го спаси. Дали бе рискувала живота си? Надяваше се, че не. Щеше да е напразно усилие. Имаше да й каже толкова много неща, толкова много неща, които тя трябваше да знае.

— Кейт…

Корабът се разтресе и Мартин падна на пода. Удари се в стоманения хладилник и пред очите му заплуваха тъмни петна.