А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (94)

92.

ЦКЗ

Атланта, Джорджия

Пол Бренър отвори вратата и влезе при племенника си.

— Как си?

Момчето вдигна глава. Понечи да заговори, но от устата му не излезе нито звук.

„Какво му става?“ — зачуди се Пол.

Провери виталните показатели. Всичко беше в нормата. Физически момчето показваше забележително възстановяване.

Пол разтърка слепоочията си. „Какво ми е? Защо не мога да разсъждавам нормално?“ Умът му сякаш беше в мъгла, завеса на объркване, която не можеше да преодолее.

Дейвид се опита да осъзнае думите на Джейнъс.

— Връщате ни обратно в каменната ера? Искате да ни… деволюирате?

— Връщам ви на безопасно място. Не разбрахте ли и дума от това, което ви казах? Враг с невъобразима сила преследва моя народ. Вие носите в себе си частица от нас. Регресията, деволюцията е единственият ви шанс. Тя ще спаси расата ви.

— Стига да сме един и същи вид. Вижте, не мога да го приема. Не можем да се върнем назад.

— Уважавам решението ви, мистър Вейл. Наистина, затова ви избрах — вие се борите за своята раса, готов сте да се жертвате за нея. Вие следвате Човешкия кодекс. Но той ще ви предаде. Току-що чухте историята на вашия свят и вашата раса. Приматите, които са слезли от дърветата в търсене на храна из саваните, са знаели как да оцеляват. Попитайте шимпанзетата и горилите какво мислят за решението си да останат по дърветата. Тогава им е било по-лесно, но тези, които са рискували, които са избрали трудния път, с времето са станали по-силни, адаптирали са се и са еволюирали — малцината, които оцелели, разбира се. Племената, които се отправили към крайбрежията по време на Томба, също били с умения да оцеляват. Това е характерна черта за вашата раса. По този начин ще преживеете и настоящото изпитание. — Джейнъс кимна към тунела. — Кубът премина…

Дейвид вдигна фенера.

— Този разговор не е приключил.

— Приключил е много отдавна, мистър Вейл.

Дейвид изведе Джейнъс и Майло през тунела към лъчите на залязващото слънце, което осветяваше отвора. Сияещият жълтеникав куб бе увиснал в края на новопрокопания тунел.

Дейвид пръв пресече прага. Огледа помещението, вдигнал автомата за стрелба. Нищо не помръдваше. На ъгъла се виждаше голяма локва кръв. Дейвид се доближи, опасяваше се от това, което може да види.

Беше Камау. С рана от нож в гърдите.

Дейвид опря пръсти на шията му. Студена кожа, никакъв пулс. Ала въпреки това той продължи да притиска шията, неспособен да повярва в случилото се.

Джейнъс и Майло го гледаха мълчаливо. Явно също не знаеха какво да кажат.

Най-сетне Дейвид се изправи и отиде до компютъра на Кейт. Затвори го и го прибра в раницата заедно с останалото снаряжение.

Излязоха и Дейвид ги поведе през площада. Вертолетът им бе изчезнал.

Той се обърна към Джейнъс.

— Какъв е планът? Не можем да ги изпреварим до Германия — имат твърде голяма преднина.

— Има и друга възможност — отвърна Джейнъс. — Ако стигнем навреме.

— Рицарите имат самолет — обади се Майло. — Можете ли да го управлявате, мистър Дейвид?

— Мога да летя с всичко — заяви Дейвид. Понякога имаше проблеми с кацането, но реши да не го споменава. Нямаше нужда да ги тревожи.

Дориан гледаше наближаващата суша. Скоро щяха да са в Германия и малко след това да стигнат портала.

Чумата бе опустошила континентална Европа. Силите на НАТО отдавна се бяха насочили към места, където можеха да оказват хуманитарна помощ. Сега вече нищо не можеше да го спре.

Кейт отвори очи. Дориан се бе втренчил в нея.

Този път не отмести поглед. Вече не се страхуваше от него. Знаеше кой е, знаеше и коя е тя. Историята нямаше да се повтори.

— Кейт, всичко наред ли е? — попита саркастично Дориан.

— С мен да — отвърна тя със същия тон.

След половин час вертолетът кацна и Дориан я издърпа навън.

Край портала имаше няколко празни джипа. Когато ги наближиха, Кейт видя на земята мъртви войници. Жертви на чумата. Немското правителство вероятно бе пратило отряд, който да разузнае мястото около портала, но войниците се бяха разболели. Тези, които не бяха умрели, вероятно бяха избягали.

Дориан почти я влачеше към сияещия портал.

— Побързай — извика през рамо на Шоу. — Ще се затвори зад нас.

Шоу ускори крачка, настигна ги и тримата заедно прекрачиха прага. И изведнъж се озоваха на друго място.

Кейт си помисли, че прилича на коридорите в гробниците на Антарктида. Но тамошните коридори бяха по-тесни. Тя познаваше това място. Беше нейният кораб — същият, който бе докарал нея и Джейнъс тук през пределите на космоса.

Опита се да си поеме дъх, но установи, че не може дори да издиша. Дориан я стрелна с поглед, ала преди да каже нещо, в помещението започна да нахлува въздух. Дали корабът я бе познал и сега се пробуждаше за живот? Да, сигурно беше така.

Дориан я задърпа към мъждиво осветения коридор и спря на първата пресечка. Изглежда, се опитваше да си спомни пътя.

— Натам — каза след малко.

Дребните като мъниста светлинки на пода и тавана сякаш светеха по-ярко. Или не, помисли си Кейт, просто тя привикваше със светлината. Последният спомен, за смъртта й в Антарктида, от ръката на Арес или Дориан, й помагаше да се промени.

Винаги бе имала трудности във връзките с други хора. Някак си не умееше да се „сближава“. Отчаяно искаше да има приятели, но това никога не се случваше. За нея винаги над всичко бе стояла работата.

Даде си сметка, че тъкмо това дълбоко спотаено желание я бе подтикнало да се заеме с проблемите на аутизма, да търси лечение за хора, чиито мозъци не бяха устроени така, че да разбират социалните връзки и да овладеят езика на общуването. Сега вече знаеше, че мотивите й са били много по-дълбоки.

Дориан беше прав — не я биваше да разбира хората. Лесно се поддаваше на заблуди. Но сега играеха на стратегия и тя познаваше добре историята. Познаваше и играчите. И знаеше как ще се развие всичко. Беше по-умна от него и щеше да спечели.