А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (42)

40.

Чумен шлеп „Орис“

Средиземно море

Капитанът се обърна към двамата мъже.

— Пристигнахме. Можете да започвате. И вижте дали доктор Чанг и доктор Джейнъс имат трупове, от които искат да се отърват.

Двамата мъже кимнаха, напуснаха корабния мостик, слязоха под палубата и почнаха да обличат предпазните си костюми.

— Някога замислял ли си се за това, което правим? — попита по-младият.

— Опитвам се да не мисля.

— Мислиш, че трябва ли?

По-възрастният го погледна въпросително.

— Те са хора. Просто са болни — каза младият.

— Така ли? Ти да не си учен? Защото аз не съм. Никой не плаща на чистачите да мислят.

— Да, но…

— Не прекалявай с мисленето. Ти ми пазиш гърба, а аз твоя. Ако започнеш много да мислиш, току-виж и двамата пострадаме. По-важното за мен е, че аз ще пострадам. Ако лудите на палубата не ни довършат, ще го направят онези в контролната. От нас се иска само едно — да си вършим работата. Така че млъквай и се обличай.

Младият мъж продължи с пристягането на предпазния костюм, като от време на време поглеждаше колегата си. После попита:

— Какво правеше преди чумата?

— Нищо не съм правил — тросна се по-възрастният.

— Безработен? Аз също. Както и много други на моята възраст в Испания. Понякога ме вземаха като заместник-учител…

— Аз бях в затвора.

Младият мъж се сепна.

— За какво?

— Бях в един затвор, в който не питаш за какво си. И не си намираш приятели. Има много такива места. Виж, момче, ще ти го кажа съвсем просто — свършено е с този свят. Единствената загадка, която остава да се разреши, е кой ще оцелее. В момента има две групи. Хора с огнепръскачки и хора, дето ги горят. Засега ти си от първите. Така че си затваряй устата и бъди щастлив. И не си търси приятели. Никога не знаеш кого ще трябва да изгориш.

В този момент вратата се отвори и в малкото помещение влезе ученият, когото екипажът бе кръстил доктор Дулитъл, макар истинското му име да бе Джейнъс. Имаше бледо лице и избягваше да гледа хората в очите. Двама лабораторни асистенти добутаха количка с трупове зад него и бързо излязоха.

— Това ли са всички? — попита по-възрастният.

— Засега — отвърна с приятен и мек глас докторът, без да се обръща конкретно към някого. Обърна се и вече щеше да си тръгне, когато по-младият неочаквано го попита:

— Някакъв напредък?

Докторът помисли малко, после каза:

— Зависи… от вашето определение за напредък. — И излезе.

Младият погледна по-възрастния.

— Мислиш ли…

— Кълна се, че ако още веднъж кажеш тази дума, лично ще те изгоря. Давай да почваме.

Нахлузиха шлемовете, качиха се по стълбите и отвориха вратата, зад която бяха деволюиралите и тези, които бяха отказали да дадат обет.

След няколко секунди първите тела полетяха в морето.