А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (85)

83.

Катакомбите „Свети Павел“

Рабат, Малта

В катакомбите бе влажно и тъмно. Музейните светлини не работеха, сиянието на луминесцентните лампи разкриваше разхвърляни сандъци, останки от изложбени витрини и табелки с обяснителни надписи.

След десетина минути тунелът се раздели.

— Каквото и да се случи, среща във фоайето след час — каза Дейвид. — Опитайте се да начертаете карта на района, който сте претърсили.

— Разбрано, мамче — отвърна навъсено Шоу. — След час и да си носим домашното. — Обърна се и поведе Чанг по тъмния коридор.

Кейт, Дейвид, Камау и Джейнъс продължиха умълчани по своя коридор. След пет минути стигнаха ново разклонение. Камау и Джейнъс поеха по новия път.

— Успех, Дейвид — подвикна Камау.

— И на вас — отвърна Дейвид.

Двамата с Кейт продължиха. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват другите, Дейвид заговори:

— Кейт, кажи ми какво става тук. Кое е това, което спасява хората в Малта от чумата?

— Не зная. Видях ковчега в спомените си от миналото, но нямам представа какво се е случило с него. Видях как имару го отнасят в планините, но нямам представа какво е станало после.

— Тук има мегалитни храмове, които са почти на шест хиляди години — най-старите руини на света. Има легенди за чудодейни изцелявания от времето на римското владичество, когато свети Павел се озовал на Малта. Възможно ли е имару да са скрили саркофага на острова?

— Възможно е — отвърна разсеяно Кейт.

— И как би могъл да изцелява тези хора?

— Не зная…

— Какво има в него?

— Тялото на Адам, нашия алфа — първия човек, на когото дадохме Атлантския ген. На този етап само костите му.

— И как може едни кости да лекуват хора?

— Аз… не знам. Навремето направихме нещо с него. Бях там, но не мога да видя какво. Не виждам дори лицето на моя спътник. Човешкият геном се разцепваше — имахме проблеми с контролирането на експеримента.

— На… експеримента?

Кейт кимна, но не обясни.

— Дейвид, нещо става с мен. Трудно ми е да се съсредоточа. Има и друго. Дориан беше там…

— Тук?

— Не. Беше там, в миналото. Мисля, че той има спомените на друг атлант, войник на име Арес, който пристигна на Земята след научната експедиция.

Дейвид спря и я погледна смаяно.

— Как?

— Той беше с нас в Гибралтар. Тръбите бяха настроени към неговото радиационно излъчване. След началото на испанската епидемия е бил поставен в една от тръбите и трябва да се е събудил със спомените си, по същия начин, по който аз се сдобих с моите.

— Невероятно — прошепна Дейвид. Изпълваше го нов, непознат страх. Дориан да притежава спомени от миналото, може би дори повече от Кейт? Това му даваше тактическо преимущество.

— Какъв е планът ти, Дейвид?

Дейвид трепна и огледа мъждиво осветения тунел.

— Да открием това, което е скрито тук. Да видим дали може да го използваме за лечение, а после да си плюем на петите.

— А другите?

— Един от тях е убиец и предател. Ще ги оставим тук. Далече от нас. Това е единственият начин да си в безопасност.

Кейт вървеше след Дейвид в тунела.

Катакомбите й напомняха за каменните проходи, през които Мартин я бе превел в Марбела. Всъщност целият Рабат ужасно й напомняше за Марбела.

Имаше чувството, че има някакъв важен момент в спомените й, който е само на една ръка разстояние — заключителна част от предишния й живот, същината на онова, което се бе случило в Гибралтар. Ала същевременно я изпълваха опасения, че ако отвори вратичката към този спомен, останалото от сегашната Кейт ще излети навън. И че ще изгуби Дейвид. За нея разкриването на истината бе най-големият враг, дебнещ ги в тези подземия, но си даваше сметка, че Дейвид е прав. В някой от тези тунели ги дебнеше убиецът.