А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (7)

5.

Орхидейна зона

Марбела, Испания

Импровизираното болнично крило се състоеше от две секции и отначало Кейт не можа да разбере какво вижда. В средата на помещението имаше редици легла като във военнополева болница. На тях лежаха стенещи и пъшкащи хора; някои умираха, други бяха в безсъзнание.

Мартин продължи към центъра.

— Тази чума е различна от епидемията през 1918.

Епидемията, за която говореше, бе испанският грип, разпространил се в различни части на света през 1918, който по непълни данни бе довел до смъртта на петдесет милиона души и разболяването на един милиард. Кейт и Дейвид бяха открили това, което Мартин и неговите работодатели в „Имари“ знаеха повече от сто години — че причина за чумната епидемия е чуждоземна находка, извадена с помощта на баща й от атлантския комплекс в Гибралтар.

Нови въпроси изникнаха в съзнанието на Кейт, но докато оглеждаше леглата с болните, единственото, което успя да каже, бе:

— Защо умират? Мислех, че Орхидея е спряла разпространението на болестта.

— Така е. Но очакваме спад в нейната ефективност. Предполагахме, че до месец хората ще престанат да реагират на действието на лекарството. Някои от умиращите се съгласиха доброволно да бъдат подложени на изпитания. Това са хората, които виждаш.

Кейт доближи леглата и огледа пациентите.

— И какво ще стане, ако Орхидея се окаже неефективна?

— Без Орхидея почти деветдесет процента от заразените умират до седемдесет и два часа.

Кейт не можеше да повярва. Данните трябваше да са погрешни.

— Невъзможно. Смъртността през 1918 е била…

— Много по-ниска, вярно. Това е една от причините тази чума да е различна. Когато започнаха да пристигат оцелелите, си дадохме сметка и за други разлики.

Мартин спря и кимна към поредица затворени с мрежи клетки покрай стената на залата. За Кейт хората вътре изглеждаха съвсем здрави, но се бяха присвили на групички и не поглеждаха навън. Имаше нещо сбъркано с тях, но не можеше да определи какво точно. Понечи да ги приближи.

Мартин я улови за ръката.

— Не отивай при тях. Тези оцелели са… деволюирали. Сякаш връзките в мозъците им са били объркани. Състоянието е регресивно.

— С всички оцелели ли е така?

— Не. Приблизително половината преминават през подобен процес на регресивна еволюция. Наричаме я деволюция.

— А другата половина? — Кейт почти се страхуваше от отговора.

— Ела.

Минаха покрай пазача в дъното на помещението и Мартин спря на прага, отвъд който имаше малко помещение. Прозорците бяха заковани и помещението бе разделено на малки клетки. По средата минаваше тесен коридор.

Мартин не влезе вътре.

— Това са другите оцелели — тези, които създават проблеми в лагера.

В неголямото помещение вероятно имаше поне стотина души, ала цареше мъртвешка тишина. Никой не помръдваше. Всички стояха прави и гледаха Мартин и Кейт с хладни, безчувствени очи.

Мартин продължи с нисък глас:

— Няма съществени физични изменения. Поне такива, които да забележим. Но тук също са налице промени в мозъчната дейност. Само че тези стават по-умни. Подобно на деволюиращите ефектът варира, но някои индивиди проявяват способности за решаване на проблеми, които надхвърлят всякакви представи. Други стават по-силни. Има и още нещо — изглежда, губят способността си за състрадание. Това също варира, но всички оцелели показват срив на социалните функции.

Сякаш за да подчертаят думите му, част от затворените се отдръпнаха и на стената зад тях се видяха изписани с червени букви лозунги.

ОРХИДЕЯ НЕ МОЖЕ ДА СПРЕ ДАРВИН

ОРХИДЕЯ НЕ МОЖЕ ДА СПРЕ ЕВОЛЮЦИЯТА

ОРХИДЕЯ НЕ МОЖЕ ДА СПРЕ ЧУМАТА

На отсрещната стена друг оцелял бе написал:

АТЛАНТСКАТА ЧУМА=ЕВОЛЮЦИЯ=БЪДЕЩЕТО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Следваха други надписи:

ЕВОЛЮЦИЯТА Е НЕИЗБЕЖНА

САМО ГЛУПАЦИТЕ СЕ БОРЯТ СРЕЩУ СЪДБАТА

— Ние не се борим само с чумата — продължи все така тихо Мартин. — Борим се с оцелелите, които не желаят лечение и които виждат във всичко това следваща стъпка на човечеството или едно напълно ново начало.

Кейт само се оглеждаше стъписана.

Мартин се обърна и я поведе към голямото болнично помещение, после минаха през друг изход и стигнаха до нещо, преди било кухня. Сега беше лаборатория. Неколцина учени седяха на столчета и работеха с прибори, разположени върху високи стоманени масички. Всички вдигнаха глави към Кейт, спряха да работят и се заспоглеждаха, шепнеха си нещо.

Мартин прегърна Кейт през рамо и им извика:

— Продължавайте.

Преведе я забързано през кухнята и спря на вратата на тесен коридор. Въведе кода на миниатюрния пулт и вратата се отдръпна със свистене. Пристъпиха вътре и вратата се затвори автоматично.

Мартин протегна ръка.

— Епруветката.

Кейт напипа пластмасовата епруветка в джоба си. Досега бе получила само половината от истината — толкова, колкото той бе решил. Обърна се към него.

— Защо този път ефектът от чумата е различен? Защо не се повтарят нещата от 1918?

Мартин отиде до стола до дървено бюро и седна. Вероятно се намираха в бившия кабинет на управителя на ресторанта. Бюрото бе отрупано с непозната за Кейт апаратура. На стената висяха монитори, показващи карти, диаграми и безкрайни страници от текстове, като че ли се намираха на стокова борса.

Мартин разтърка уморено слепоочията си и прелисти няколко документа.

— Чумата е различна, защото ние сме различни. Човешкият геном не се е променил много, но мозъците ни функционират доста по-различно, отколкото преди сто години. Ние обработваме информацията по-бързо. Прекарваме времето си в четене на имейли, гледане на телевизия, поглъщане на информация от интернет, залепени сме за клетъчните си телефони. Знаем, че начинът на живот, диетата и дори стресът могат да променят генното активиране и че това оказва пряк ефект върху начина, по който ни въздействат патогените. Този момент от нашето развитие е тъкмо това, което неизвестният създател на Атлантската чума е очаквал. Сякаш поначало чумата е била конструирана да се активира на такъв етап, когато човешкият мозък ще съзрее достатъчно, за да може да бъде използван.

— Използван за какво?

— Това е въпросът, Кейт. Не знаем отговора, но разполагаме с някои догадки. Както сама видя, известно ни е, че Атлантската чума въздейства главно върху мозъчните връзки. При малка група от оцелелите тя сякаш ги подсилва. При останалите настъпва бъркотия. Третата група просто измира — вероятно тези, от които няма полза. Чумата променя човечеството на генетично ниво — тя ни биореформира ефективно в някакъв нов, желан от нея продукт.

— Имаш ли представа към кои гени се ориентира чумата?

— Не, но сме близко. Работната ни теория е, че Атлантската чума е нещо като генетично надграждане, опитващо се да манипулира Атлантския ген. Тя се мъчи да завърши започналата преди седемдесет хиляди години с въвеждането на Атлантския ген промяна в мозъчната структура — първия Голям скок напред. Но не знаем какъв ще е финалният резултат. Дали ще е втори Голям скок напред — който ни подтиква да се развиваме, или голяма крачка назад — мащабно обръщане на посоката на човешката еволюция?

Зад прозореца внезапно избухна масов бой — голяма група оцелели се нахвърлиха върху пазачите. Кейт си помисли, че това е същата група, която бяха докарали по-рано, но не знаеше със сигурност.

Мартин надзърна през прозореца, после отново я погледна.

— Размириците са често явление, особено когато докарат нова група. — Протегна ръка. — Кейт, тази проба наистина ми трябва.

Кейт огледа отново стаята — оборудването, екраните, графиките на стената…

— Това е твоята лаборатория, нали? Ти си гласът от говорителите. За теб съм работила.

— Ние всички работим за някого…

— Казах ти, че очаквам отговори.

— Отговорът е да. Това е моята лаборатория.

— Защо? Защо трябваше да ме лъжеш? — Кейт не успя да скрие обидата в гласа си. — Щях да ти помогна.

— Зная, но щеше да задаваш въпроси. Страхувах се от този ден — от деня, в който ще ти открия истината, ще ти кажа какво съм направил, ще ти разкрия какво е положението по света. Исках да те опазя от… да те опазя поне още малко. — Мартин извърна очи. В този момент изглеждаше много по-стар.

— Орхидея е лъжа, нали?

— Не. Орхидея съществува. Тя спира чумата, но само печели време и после престава да действа. Имаме проблеми с продукцията и хората губят надежда.

— Не може да сте я създали за една нощ.

— Не сме. Орхидея е резервен план — всъщност резервният план на баща ти. Той ни накара да вярваме, че предстои нова чумна епидемия, и поиска от нас да потърсим лекарство, в случай че това стане. Работихме върху създаването на Орхидея десетки години, но не бележехме значителен прогрес, докато не открихме лек за СПИН.

— Чакай, има лекарство за СПИН?

— Кейт, кълна се, ще ти кажа всичко. Но ми трябва пробата. А ти трябва да се върнеш в твоята стая. Утре идва екип от САС. Ще те отведат на безопасно място в Англия.

— Какво? Никъде няма да ходя. Искам да помогна.

— И можеш. Но трябва да си в безопасност.

— В безопасност от какво?

— От имарийците. Те са прехвърлили части в Средиземноморието.

В радиорепортажите, които Кейт бе слушала, се говореше за схватки с имарийци в страните от Третия свят. Не им бе обърнала внимание.

— Имарийците представляват ли заплаха?

— Абсолютно. Държат под контрол почти цялото южно полукълбо.

— Не говориш сериозно!

— Напротив. — Мартин поклати глава. — Ти не разбираш. Когато удари Атлантската чума, за двайсет и четири часа бяха заразени почти един милиард души. Правителствата, които не паднаха същата нощ, обявиха военно положение. После имарийците се заеха с прочистването на света. Предлагат новаторско решение: общество на оцелелите, но само на тези, които преживяват бърза еволюция, или както ги наричат — на избраните. Започнаха от южното полукълбо, с най-близките до Антарктида райони. Вече контролират Аржентина, Чили, Южна Африка и десетки други.

— Какво…

— Събират армия за нападение над Антарктида.

Кейт се облещи. Не беше възможно. Репортажите по Би Би Си бяха толкова оптимистични. Без да се замисля, тя извади епруветката и му я подаде.

Мартин взе пластмасовата епруветка и се завъртя на стола. Натисна едно копче на уред с вид на термос с малък дисплей отпред, към който бе прикачено нещо като сателитен телефон. Горният край на термоса се отвори и Мартин пусна епруветката вътре.

Зад прозореца боят набираше сила.

— Какво правиш? — попита Кейт.

— Прехвърлям нашите резултати в мрежата. — Той я погледна през рамо. — Разположени сме на няколко места. Кейт, мисля, че сме близо.

Отвън отекнаха експлозии и Кейт усети ударната вълна дори през стената. Мартин затрака по клавишите и на екраните се появиха сцени от лагера, после и от брега. На повечето се виждаше ято черни хеликоптери. Сградата се разтресе отново и Кейт падна на пода. Ушите й звъняха. Усети, че Мартин скача върху нея и я прикрива с тяло от падащите от тавана отломки.